Skip to main content

Джобове автономия: Социален център „Аделанте“

В скорошна дискусия с Ернесто Лакло относно демокрацията и представителството Жак Рансиер каза нещо, което добре ще послужи за контекста на настоящото интервю:

„Настоявам на това алтернативно народно (popular) присъствие в отговор на конфискацията на властта на всеки един от страна на държавата или от финансовите сили. Основното условие за едно различно бъдеще е ние да разширим тук и сега сферите на инициатива, базирана на споделените начини на мислене, на споделено взимане на решения, джобовете автономия, които могат да овластят всекиго. Къде са условията за едни различни видове бъдеще, които не са репродукция на настоящето? Тук, в настоящето. Къде ще отведат те? Не зная. Това, което зная е, че алтернативата на настоящето може да бъде постигната чрез създаването на повече, други автономни джобове на властта и изразяването, на други начини да се използват способностите на „анонимните“. Това ще рече, да се поддържат и обновяват формите на съществуване, които не са олигархични.“

В dВЕРСИЯ имаме различни идеи за това как да потърсим и да ви представим отговорите на въпросите “Кои са “джобовете автономия” в България?”, “Какво правят и как се развиват”, “Защо имат значение?”…

Ще ви държим в течение. Това интервю, вярваме, е добро начало.

Входът на Аделанте... доскоро...
Входът на Аделанте… доскоро…

Четири следобед – на Раковска предстоеше да се събере малка група, за да изкаже несъгласието си с евентуалното приемане на чудовищното споразумение TTIP. Два дни по-късно и тази, и много други групи в Европа научиха, че изказаното несъгласие е било на практика без значение.
Събота – един ден преди в Гърция да се проведе референдума “Да“ или „Не“ на споразумението с Тройката, за да научат гърците няколко дни по-късно, че е било напразно. 4 юли – три дни преди от Синдиката на българските учители, КНСБ и Светия синод да обявят, че от есента учители ще минават курсове по Религия и да стане ясно, че отново, пак, за пореден път ще се обсъжда трябва ли Религията да бъде задължителен предмет…
Хетерономията е състояние, в което правилата, според които живееш, са ти дадени „отвън“, т.е. не са твоите собствени – до степен понякога те да са просто свършен факт за теб.
Сядайки в заведението нямаше как да знаем, че според правилата на мястото бирата струва почти четири лева… Както и да е.
„Може и автономно пространство… Но пък, ако кажеш само пространство, тогава елиминираш общността. Аделанте може да бъде разглеждано от много перспективи. И като някакво физическо място, и като общност.“
Така ми отговори Петър, като го попитах как би нарекъл Аделанте. „Център“ определено не ми вършеше работа, понеже подсказваше именно за някакво физическо място, а знаех, че не би трябвало да е само това.
Той е „вътре“ от около две години, а иначе Аделанте гледа към своята петгодишнина този декември. Две години са си значителен период, а пет – още повече, така че нещо трябва да го е обвързало доста сериозно.
„От една страна са идеите – Аделанте е антиавторитарен, нейерархичен социален център, който се опитва да представи алтернатива на статуквото – отвъд пазарната икономика, също отвъд централното планиране от съветски тип преди 89 година, но и отвъд държавата. От друга страна ме свързва естествено приятелството с тези хора – част от тях познавам от доста преди да се включа, с друга част съм се запознал в хода на цялата дейност, която вършим. Аделанте, освен като антиавторитерен социален център, може да се приеме и за общност от хора със сходно мислене, които гледат до известна степен в една посока.“
„До известна степен“, каза, и веднага засегна един по принцип любопитен за мен въпрос – доколко „еднакви“ трябва да са идеите и вярванията на хора, участващи напълно доброволно в един общ проект? В Аделанте, както научих, активно участват осем-десет човека, така че каква „степен на разнообразие“ може да е по-скоро полезна или безвредна, отколкото да пречи?
Отговори ми, че прекаленото сходство на идеите е невъзможно, а и не е необходимо. „За някои е важно храната да бъде изцяло веганска, някои поставят акцент на определени теми, като например пряка демокрация, автономия, други се обръщат повече към икономиката, за трети всякакви антирасистки каузи са по-важни към момента. Т.е. различните хора имат различен акцент, но имаме базов консенсус относно това какво не харесваме и какво бихме искали да променим. Но от там нататък това разнообразие и тази нееднаквост са важни и ценни именно защото създават разнообразие. Ние не се опитваме да уеднаквим индивидите.“

АДЕЛАНТЕ – КАК СЕ ПРАВИ?

Събитие в Аделанте с участието на Франко Берарди - Бифо
Събитие в Аделанте с участието на Франко Берарди – Бифо

Като стана дума за идеи, от разговора стана повече от ясно, че в Аделанте се опитват „да живеят“ идеите си във всяка малка практика от ежедневието.
„Стараем се да има ротация (в ролите, бел. авт.), поради няколко причини. Първо, че на хората, които изпълняват дадена позиция, може да им стане скучно да вършат едно и също постоянно.“ Тъкмо да го пресека, че това не може да е сериозен аргумент, когато той продължи. „Ако приемем формулата на корпоративното разделение на труда при капитализма, на всеки ще му писне на втория месец. Единственото, което ни държи в това корпоративно разделение е да си получим заплатата.“ На фона на факта, че наскоро напуснах постоянното си работно място, това ми прозвуча едва ли не болезнено. „Второ, при липса на ротация се появява някаква форма на неформална йерархия. Не, че твоето мнение е по-важно, защото ти си шефа, а твоето мнение към момента е по-ценно, защото ти повече разбираш от даденото нещо. Няма никакъв смисъл един човек да се занимава в продължение на много месеци с едно и също нещо и само той да притежава знанието как се върши то. Хубаво е всички да можем да вършим разнообразни неща. И това е третата причина – по този начин нещата се развиват.“
По въпроса с ротацията, не пропуснах да се заям, че все пак за общността рискът от това всеки да опита да готви не е съпоставим с риска всеки да опита да бъде генерал на армията, да речем. На помощ привиках и аргументацията на Корнелиус Касториадис и примерите му с Древна Атина за това, че все пак има специализирани умения (например, направата на кораб), които са важни и се оставят в ръцете на специалистите, докато политическите решения е нормално да се взимат от всички засегнати. Умението да направиш нещо е, в крайна сметка, подчинено на взетите решения за това нещо – за какво ще се ползва корабът е различно решение от това колко да са големи платната му.
Съгласихме, че е важно да се полагат усилия никое знание да не се монополизира и че пътят за това е както всеки да може да опита да научи и направи нещо, така и политическите решения да не остават в ръцете на тесните експерти. Разбира се, политическото ни настояще ни учи точно на обратното и е достатъчно да отвориш произволна медия или дори да видиш… процеса на съгласуване на TTIP.
Явно практикуват това убеждение „Всеки да опита от всичко.“ „В Аделанте сме имали уъркшопи на най-различни теми – как се прави компост, градинка зад блока, как се ремонтира китара, как се сглобяват всякакви неща.“
В този ред на мисли, на ежедневна база функционирането на Аделанте не би трябвало да изненадва. „Всеки вторник от около 7 часа има среща на колектива, която е напълно отворена – абсолютно всеки може да дойде, без значение дали някога изобщо е идвал в Аделанте и дали е част от хората, които поддържат мястото.“ И такива хора, оказва се, се появяват често. „Понякога идват с конкретни предложения за събития, курсове или нещо друго, а понякога идват хора, които отнякъде са чули, че има нещо такова и им е интересно да видят как функционира и да преценят дали биха искали да участват.“ Много държат на тази „отвореност“ – и заради това, че „външните хора“ са по-малко предубедени и могат да дадат ценни идеи, и за да не се капсулира мисленето на тези „вътре“, и за да може всеки, който хареса проекта, да се приобщи и за в бъдеще към него, ако може и желае.
„Иначе срещите протичат като, на първо място се разпределят някакви неща, които имат да се свършат в седмицата до следващата среща – кой на кое събитие ще отключи, ще стои на бара, ще почисти преди, след, кой има ключ и всякакви такива абсолютно ежедневни, рутинни неща… Кой ще измие чиниите. После идват предложения за следващи събития за в бъдеще, примерно за след седмица-две-три, където се включват и хората, които идват с техните предложения. И на следващо място, когато остава време, се стараем и да си поговорим в чисто приятелска атмосфера относно нещата, които се случват около нас в обществото, нашата позиция по тези неща и по какъв начин и дали бихме желали да изразим някаква позиция.“
Отвъд ежедневието на Аделанте, говорихме много за това как изобщо се създава подобен… проект, център, подобна общност, а на мен ми харесва и „модел“. „Първо осъзнаваш необходимостта“, каза Петър, а после идват подобно мислещите хора („които със сигурност ги има,“ подчерта той). „След което много е важно да се избистри някаква концепция – как точно го виждате това място. Дали да бъде фокусирано основно към някаква форма на пропаганда (само лекции, дискусии и прожекции) или е хубаво да има други социални дейности, както ние сме решили със свободния пазар, безплатните уроци. Това е важно не само защото трябва да се постигне някакъв консенсус как го виждате това място, но и защото от това какво искаш да правиш зависи какво място търсиш като помещение. После търсите място, после идва време за ремонта, след това е голямото откриване с парти и нещата лека-полека тръгват с всички тези инициативи – лекции, прожекции, дискусии, свободен пазар, солидарна търговия, концерти, ако има възможност в мястото.“

„Това ли са основните дейности, които развивате?“ „Всъщност типовете дейности, които искаме да развиваме, са много повече от, изредени тези досега. Нещото, което до някаква степен ни куца в момента е, че настоящото място понякога се оказва тясно. От друга страна мястото не е много подходящо за концерти, каквито бихме искали да правим. Искаме и по-голям свободен пазар, искаме външно пространство. Имахме и малка градинка тип urban farming, но самото пространство не позволява развитието й. Макар че пресният лук е супер вкусен!“

ДЖОБОВЕ АВТОНОМИЯ – БЪЛГАРИЯ

Наистина свободен пазар
Наистина свободен пазар

Познавам – или по-скоро зная за – Аделанте отдавна. Винаги ме е мъчил въпросът, каква е обществената значимост на подобни проекти? Колко са забележими? Какво постигат? Струва ли си изобщо? Петър, очаквано, има обилни наблюдения. „Конкретно в България значимостта за момента – от гледна точка на ефект – ми се струва недостатъчна. Подобни места трябва не само да се развиват и да остават едно-две или три в цялата страна, а трябва да се създават повече социални центрове. Едно от нещата, които са ценни, според мен, в Аделанте, е, че то действа като идея тип, „Ето, значи можело. Щом те могат, защо ние да не можем?“ Отделно, че ние не сме хората, които имат особен глас в медийното пространство и подобни инициативи до голяма степен остават скрити за обществото. Те се появяват спорадично в мейнстрийм медиите, но не толкова като някаква форма на алтернатива на системата, а като някакъв тип интересно, забавно и куул място, където се върши някаква благотворителност.“ Даже са имали преди време интервю за в. Капитал, за което не успях да сдържа смеха си. „А ние се опитваме веднага да кажем, че изобщо не става дума за това, тъй като благотворителността е йерархична, тя не променя статуквото и позицията в обществото, докато това, което се опитваме да създадем е чувство и практика на солидарност между хора, които са равни.“
„Модел на солидарност и демонстриране на алтернатива е основното, така ли?“ „Демонстриране на алтернатива, да, да покажеш, че тезата на Маргарет Тачър, че няма алтернатива, е напълно грешна. Не, че има една алтернатива, има множество алтернативи. Ние представяме някакъв аспект от алтернативите. Има множество други, които ние не представяме, просто защото сме избрали този формат.“
„Но това все пак е крайно множество от алтернативи, нали?“ „Разбира се, защото ние ги дефинираме чрез някакъв базов консенсус, който сме постигнали. Алтернатива на неолобералиния капитализъм не може да е кейнсиянският такъв. Алтернатива на крайно тоталитарната държава отпреди ’89 в Източния блок не може да е либералната държава от Западна Европа. Говорим за алтернативи, които са антисистемни и извънсистемни.“
Петър каза „не може да са едно, две или три в цялата страна“, така че нямаше как да не го попита колко всъщност подобни… модели са му известни у нас. Той, за мое улеснение, не пропусна да посочи първо кои са критериите, които, според него, трябва да бъдат изпълнени, за да може един проект да бъде счетен за алтернатива: да бъде нейерархично, да бъде на солидарни принципи, да споделя основни ценности като справедливост, взаимопомощ, самоуправление – неща, които са чисто интуитивни, които винаги са съществували.“ Впрочем, доста избягваше да назовава всякакви идеологически постройки, понятия и дори самоидентификации – това ме смущаваше, но се надявам да успеем да го обсъдим друг път.
„Иначе,“ продължи той, „в България социални центрове има може би 3-4-5. Неприятното е, че три от тях са ситуирани в София. Едното сме ние, другото е Хаспел, третото е един колектив, който няма към момента фиксирано място, а по-скоро използва различни места за провеждане на събития – казва се Свободен център за Свободни хора. На следващо място е Солидарен център Варна и едно място, което е решило да не се кръщава „социален център“ – клуб Нещото в Пловдив. Имаше и във Велико Търново, но поради финансови проблеми се наложи да напуснат мястото, което ползваха, и за момента не са успели да си намерят друго.“
„Автономни колективи има много повече – абсолютно съм сигурен, че аз не съм наясно с всички в България. Мога да посоча Издателство Анарес, което функционира на подобни принципи, на следващо място има един онлайн проект „Живот след капитализма“, участвам и в двете… От там нататък имаш няколко различни екоселища и автономни общности, които са извън големия град, и всяко едно от тях е със своите предимства и недостатъци. Един познат от Солидарен център Варна се беше хванал и направи един списък под формата на таблица, където е сложил множество подобни инициативи.“ Читателят също е насърчен да обогати или коментира списъка, ако желае.
„Добре, но това е, което съществува. А това, което се постига?“ Петър, за щастие, не си прави илюзии. „Голямата картинка за България е, че тези места са малко, хората, които участват в тях също са малко, а медийната система функционира по един определен начин, за да легитимира статуквото. Има и още една причина – че, може би, няма достатъчно спойка и връзка между отделните инициативи, нещата не се развиват по начина, по който на мен би ми се искало. Действията ни следва да бъдат много по-координирани, много по-съгласуваност. Трябва да стане известно, че не се случва просто едно нещо в град Х с пет човека, а се случва нещо в множество различни градове с много повече хора. Над това трябва да се работи.“
Говорихме много и за един повдигнат от мен проблем – че подобни проекти сякаш изпадат често в елитарност – в говоренето, в практиката си остават за себе си и познатите си. Надявах се Петър да има някаква рецепта, но, уви, и той нямаше.

АДЕЛАНТЕ – ВРЕМЕ ЗА ПРОМЯНА И ПОДКРЕПА

5
„На прощаване“


„Аделанте в момента се мести.“ 
Стигнахме до повода за интервюто. „Тези дни окончателно напускаме сегашното ни място на ул. Гурко 27. Продължаваме да търсим ново, като идеята ни е то да е по-голямо и да дава възможност за повече дейности. Надяваме се да намерим това място възможно най-скоро и да стартираме отново на есен, някъде през септември. Но със сигурност сме от друга страна и на етап, в който трябва да премислим какво сме успели да свършим през изминалите 4 и половина години.“
Наистина, Аделанте се мести и при сегашния си етап на развитие това местене ще е толкова повече за добро, колкото повече подкрепа получи от всеки, който може и желае.
Петър беше много конкретен за това какво може да направи всеки човек, за да подкрепи Аделанте:

  1. „Първото и най-елементарно нещо е, да отиде на Facebook страницата на Социален център „Аделанте“ и да я хареса, ако не го е направил.
  2. После, да сподели информацията, че търсим ново място, и някой от неговите или нейните приятели може да се окаже, че има идея за потенциално такова.
  3. Хубаво би било, ако хората, които харесват Аделанте, се свържат по някакъв начин с нас – за въпроси или идеи, с които можем да помогнем като някакъв опит.“

И не на последно място:

„Хубаво ще е който може, да помогне на настоящото място, но още по-хубаво ще е всеки, който се чувства съпричастен към такива инициативи, да стартира свой собствен проект. Алтернативата е той, тя и техните приятели.“

Comments

comments