Skip to main content

Бележки върху стени

 

от Чайна Миевил

 

Статията е публикувана в Salvage magazine, а нейният превод е направен с любезното разрешение на редакторите му.

 

Стената винаги ще е нещо красиво. В бъдещето тя ще бъде „непробиваема, солидна, висока, силна, красива“ – по думите на президента. Колкото и да е безвкусна и неадекватна на собствените си цели, когато се построи, ако изобщо бъде построена.

Едно от множеството престъпления на Тръмп е окуражаването на върхушката на Демократите така, че те да се чувстват добре от себе си. Сякаш той е нещо отделно от расистката, садистична социална логика, за чието разпространение те изиграха ключова логика, а не нейн хлевоуст, незачитащ (и реконфигуриращ) суперегото симптом. Сякаш стената не е удължението на Operation Gatekeeper [Операция Пазач] – демонстративното издигане на километри бодлива тел – още от времето на Бил Клинтън през 1994 г. Но Тръмп има таланта да артикулира тези утопии на управляващата класа по този толкова екстатично-поетичен начин.

Той не е еретик, а по-скоро врещящ пророк на официалната църква. Стени биват планирани, издигани или подсилвани в Кале, Палестина, Унгария, испанските колонии в Мароко. Всяка стена ще бъде красива, каквото и да се случи, съществувайки в най-чист вид в представите за бъдещите и миналите времена. Капитализмът, държавната власт и техните култури не бълват стени поради стенистото си въображаемо: това, което си представят, е продукт на стените, които бълват.

 

* * *

По-късно, пътувах до североизточната стена на Редута.

– Уилям Хоуп Ходжсън, The Night-Land

Лудост е да живееш без стена, която да те защити.

– Октавия Бътлър, Parable of the Sower

 

Стените срещу Апокалипсиса ни преследват още преди той да се е случил.

Канонът на това, което Джон Клуте нарича fantastika, е препълнен от оградени със стени градове. Какво се опитват да задържат навън тези присънени стени?

През 1930 г. Джофри Денис публикува таксономия на катаклизмите в Краят на света: комета, огън, вода, суша, студ, сблъсък, бог. Той забравя друг един любим край: чудовищата. Чудовищата са това, което стените държат  вън от града, а градът е това, което стените преди всичко съдържат, което остава в сърцевината им, независимо от това колко надалеч извън него се разпростират.

Докато градът се разстила в планета на гетата [slums;1], той се разширява, за да изпълни пространството до самите стени, които го приласкават в едно тестостерично [2] нео-средновековие. Дотогава, докогато социалният хоризонт се превърне в завинаги оградени градове, разделени от хаос. От тези чудовища.

 

* * *

 

Няма никакво съмнение какви са идеологическите проблеми, въз основа на които тези стени предизвикват размишление – особено в най-последните си форми, – нито пък какви решения предлагат. През 2007 г. Аз съм легенда намира убежище в приятно градче зад огромна стена, чието заснето изображение незабавно предизвиква определени асоциации. Но едва с излезлия през 2013 г. Z-та световна война същината на нещата беше изразена отявлено. Тук стената, която трябва да предпазва Йерусалим от беснеещите орди зомбита, е „граничната преграда“ или самата стена на апартейда в Израел. Това е символична защита и реабилитация на стратегията на управление спрямо Палестина, чийто най-развит пример е логиката на стената. Това, което правят стените, е да държат чудовищата навън.

 

* * *

 

Държането на чудовищата надалеч не е единственото, което правят стените. В Z-та световна война зомбитата строят кули от себе си, от собствените си тела, и се катерят по йерусалимските стени. Огромните кайджу-та [3] разрушават стените във филма Огненият пръстен от 2013 г., прокарвайки си път чрез разрушение до Сидни. Ключов ранен момент в мангата на Хаджиме Исаяма Attack on Titan е когато една от главните човекоядни гротески разбива най-външната дебела стена, ограждаща кралството, а гигантите пропълзяват през пролуката, за да започнат да ядат наред с настървение.

Ето значи още една функция на стените: те се провалят. Сриват се.

Поне от тръбите на Йерихон [4] насам телосът на стената е тя да бъде разрушена. Разрушението е едновременно нейният провал и незаявената ѝ цел да ускори пътя си към развалината. Да държи апокалипсиса навън, както и да го пусне вътре.

 

* * *

 

Преживяваме нарушението на интегритета и нахлуването на чудовищния апокалипсис с ярък афект. Ужас от края. Облекчение. Скверност. Обаяние от катастрофата на есхатологично равнище. Пушката на Чехов изпълва чувството за удовлетворение от неизбежното, когато гръмва, когато извършва това, за което е направена – въобразената стена го прави, когато се срива.

Това не е изненадващо. Блянът по триумфа на чудовището едва ли е тайна за Теорията за чудовищата. Както е известно, „най-добрите мелодии идват от дявола“ [5], Сатаната на Милтън има своето великолепие, а Грендел, Кинг Конг и Чудовището от Черната лагуна – своя патос. Чудовищата са обратното на санкционираното човечество и са неговото потиснато. Врагове на проектираната социална нормативност, те са носител на примитивен морален авторитет. Расистите асоциират евреите с вампири, а феодалите свързват размириците на селячеството със скотство и върколаци. Не е изненада, че там, където витае представата, че на острието на културата има жертви, съществува симпатия към чудовищата – изгнаниците от домашното огнище.

Понякога тази симпатия е опосредена, абстрахирана, както при противоречивото наслаждение [jouissance] при навлизането на онези зомбита и кайджу-та. Дори при печално известните расистки блянове на Х. Ф. Лъвкрафт има копнеж по това да се предадеш. Разказвачът в „Сянка над Инсмут“, заразен с чудовищност (едва прикрита чернота), накрая иска да „преплуваме до смълчания риф сред морето, през черните бездни … в царството на подводните обитатели, ще живеем завинаги сред чудеса и величие.“[6]

Дали чрез един подобен апатичен политически нагон към смъртта, и/или чрез по-директна солидарност с чудовището, съществува копнеж по сриването на стените.

 

* * *

 

Което не идва да каже, че разказът на Лъвкрафт не е расистки, че Attack on Titan не може да се чете по националистическо-милитаристичен начин, нито че, по думите на Джефри Голдберг (даващи израз на злостния му ликудникизъм [7]), Z-та световна война не е „най-про-израелският филм, правен някога“. Стената на Йерусалим е пробита от злите мъртви, привлечени от шумна многорелигиозна церемония, водена от жена в хиджаб.

Но всички текстове изпълняват такива значения наред с какофония от други, макар и при различна височина на звука. Стените са метафори и чудовищата са метафори, каквито са и дупките, които чудовищата пробиват в стените.

Метафорите постоянно едновременно означават и противоречат, каквото и да са имали предвид авторите им.

Откровение 17:7: „И ангелът ми каза: „Какво се чудиш? Аз ще ти разкрия тайната на жената и на този звяр със седем глави и десет рога, който я носи“.“ Нужна е божествена намеса, мъдростта на божеството, за да можем най-сетне да декодираме чудовищната метафора, или въобще коя да е метафора. При липсата на ангел, който да хвърля светлина върху социалния ни текст, интерпретацията е вектор, а не крайна точка. Всяка метафора може да бъде написана и/или четена, накарана да прави различни (и противоречащи си) неща.

 

* * *

 

Вече е общоприета истина, че трябва да поставяме под въпрос различни установени антиподи: вън/вътре, герой/злодей, човек/чудовище, които така или иначе няма да останат стабилни. Но това преповтаряно предписание неумишлено почита бинарните двойки, които отрича. Съществуват и по-свободни интерпретации, които да бъдат изследвани, вместо тези с Другия – включително и онова, което държи Другия отвън.

Градовете със сигурност не се справят добре с това да държат чудовищата отвън и точно това ги дефинира. Но тъкмо както градът и чудовището се конституират взаимно, същото правят и градът и самата чудовищо-отблъскваща граница. Както правят и – и това е поне също толкова важно – границата и чудовището, което тя се опитва и проваля да държи отвън.

Има вълци в стените, за да цитираме заглавието на една награждавана детска книга [8]. Инфилтрация не през, а в стените е повтарящ се кошмар. Зад кожата на къщата в Stranger Things на Нетфликс има звяр, а ръце изникват от стените, за да хванат Катрин Деньов във филма Погнуса. В тъмнината в стените онази размита линия между човека и чудовището най-после е невидима: в The People under the Stairs в тъмнината има примитивни получовеци, а в The Resident и Through the Eyes of a Killer в нея се намират прокудени хора.

Могат да се напишат цели истории за постоянството на невероятните образи. Онези, поразяващи с предопределеността си, с трупащите се особености, но които въпреки предизвиканата от тях шокираща странност се появяват отново. Един изолиран пример е просто шега, но полу-прикритата генеалогия говори за нещо далеч по-систематично.

Да видиш една стена, пълна с чудовища, би представлявало събитие. Да виждаш много такива е тенденция.

 

* * *

 

Attack on Titan е необичайно богато залитане през стенисто-урбанистично-чудовищния проблем. Мангата е хиперсимптоматичен текст, с църквата си, която се кланя на защитните стени, и с непохватното си разкритие, че титаните (чудовищата) наистина са буквално преобразени хора.

Но може би основният момент в буквално себедеконструиращата теория на стените в сериала е когато друг един гигантски – женски – титан пробива защитната стена на града, причинявайки нейното разпадане, и докато  външните слоеве започват да отпадат, виждаме вътре, към тайната, пазена от стените на църквата.

В самата структура има неподвижни титани.

Но стените не са и просто една заселена екологична ниша. Според някои повърхностни обяснения за само-кристализиращите свойства на тези дремещи „стенни титани“, чудовищата са изпрели стените от собствената си субстанция.

Титаните ядат хора и също така са хора. Те са държани вън от града от стените и също така са стените. Чудовищни стени, които удържат чудовищния апокалипсис и чрез които същият този апокалипсис ще пробие. Стени, направени от чудовища, така и чудовища, направени от стени.

 

* * *

 

Феновете на чудовищата често твърдят, че чудовищата са част от човешката психика, че населяват изкуството ни, откакто се е зародил разумът. Това е поставено под въпрос от  радикалния археолог Дейвид Уенгроу в брилятната му и променяща приетите представи книга „Произходът на чудовищата“ (The Origin of Monsters). „Съществуването на такива образи сред оцелелия корпус на изкуство от неолита е било обект на обстойни дискусии“, пише той, „но в действителност това съществуване продължава да бъде интригуващо трудно за доказване.“

Че може и да е имало отделни примери не стои под въпрос: изключителни, не- или пред-тенденциозни сънища. Но Уенгроу датира традицията, заразния образ, съставното създание, което представлява пра-чудовището, по-скоро в Бронзовата епоха, в разпространението на междурегионална търговия или модулното изграждане на артефакти, на „бюрократичната повеля да се изправим пред света… като въобразено пространство, изградено от отграничени субекти, всеки един състоящ се от множество разделими, съизмерими и комбинируеми части“. Те всички са институционализирани в новата форма на града. Чудовищата като културен феномен са родени не от човечността, а от градскостта.

В стената, в границата, се намира зрънце зародиш от чудовищната същност. Не само в барелефите по тухлите, в mushussu (сложно изградените дракони от вавилонската порта Ищар), ами и в границите на самите стоки, чрез чиито обмен израстват тези търгуващи градове

Бурканите и керамични цилиндри, в които предметите са били съхранявани и транспортирани за търговия, били запечатвани с глина около ръбовете. В тази глина били правени отпечатъци чрез търкаляне на цилиндрични каменни печати. В това, което Уенгроу нарича първата епоха на механическа възпроизводимост, непропорционално количество от така запечатаните повтарящи се фигури били химери, смесици: чудовища. Чудовища, държащи съдържанието в безопасност до момента на употребата му, точно както очудовищени стени пазят самите градове.

Чудовището е печат, който защитава и/или трябва да се счупи, да разруши и/или да изпълни онова, което защитава.

 

* * *

 

Можем едновременно да приложим различни уравнения към групи символи. Ако стените са чудовища, а чудовищата – хора, то тогава и стените са хора.

Съществуват стари, по-мирни и невсяващи ужас размишления върху човечеството като град и строеж. Равинският коментар върху Мишна разказва за Нехемя, който бил толкова задълбочен в ученето, че не забелязал как незаконно преминал в разходката си отвъд пределите на града по време на Шабат. Рав Нахман предложил хората да се съберат в две редици, за да го достигнат, така превръщайки се в градски стени чрез самите си тела и обгръщайки го в една общност, която била едновременно архитектурна и социологична.

Но истинските истории на империализма, принасянето в жертва и масовото убийство стоят в основата на това усещане, на тези спомени, за хора, превърнати в архитектура. Преповтаряни грозни свидетелства, истории и спомени за живите, зазидани в основи. Около 1380 г. жителите на Сабзауар [9] въстанали и се разказва, че Тимур (Тамурлейн) натрупал 2000 от тях един върху друг, закрепяйки всеки слой към останалите с хоросан като тухли. Кула от живи, умиращи врагове. През 1991 г. американски войници минават с булдозери през окопите на мобилизирани иракски военнослужещи, погребвайки ги живи – основи за някаква мъртвешка сграда.

* * *

Образът на кости в стените се усеща като израз на една позната логика. При наличието на чудовища (наред с други неща) като аватари на презрeните, как може видът на струпана човешка архитектура да бъде нещо друго, освен апокалиптична и злобна, расова, класово- и колониално-садистична?

През 1959 г., по време на бунтовете срещу британския колониален режим в Кения 11 затворници от племето Кикиую [10] били бити до смърт с бухалки в затворническия лагер в Хола. В оправдание на това губернаторът на затвора М. Г. Съливан се позовал на повтарящия се расистки страх от предполагаема свръхестествена съпротива чрез самосъздаваща се жива архитектура: т.нар. пирамида „Мау Мау“. Мъжете, казал той, „надали воя Мау Мау“ и, „оплитайки се напълно един в друг“, „се прикрепили като гърчеща се купчина истерично човечество“, „ръце, крака и глави вършеещи из пирамидата“ под формата на „насилствена съпротива“.

Особеностите на скорошните образи са по-разбираеми. Зомбитата в Z-та световна война пробиват стената, превръщайки се в кула, архитектура. Стена срещу стената, град срещу града, порочност и копнеж в едно изпълнено с противоречия преплитане.

До девет часа туловищата на Пополач и Подуйево бяха сглобени напълно. Крайниците на двата града вече се намираха в околностите им и чакаха пристигането на торсовете [11].

Тук, в кратката история на Клайв Баркър „В хълмовете, градовете“, хората от двата полиса се катерят едни връз други, образувайки големи насложени фигури, колективни гиганти, които крачат из пейзажа и се сблъскват в ужасяваща сюблимна битка.

Всички мъже, жени и деца в тази жива кула бяха слепи. Виждаха единствено през очите на града. Не можеха да мислят, освен с мислите на града. И вярваха, че са безсмъртни заради грубата си неумолима сила. Огромни, луди и безсмъртни.

 

* * *

 

И така, какво да правим с политическата субективност на чудовищната стенистост?

Защо да вярваме, че трябва изобщо да правим нещо? Има нещо жалко в жаркото настояване на лявото да извлича политически уроци от кой да е културен отломък, до който се докосне.

Може би това може да бъде само едно начало на диагнозата. Може би няма начин да впрегнем тази особена интуиция в действие.

* * *

Но. Все пак бихме могли да признаем, че начинът, по който описваме диагностицираното от нас, никога не е неутрален. И има ли вреда в това, ако можем да открием ако не нещо така грандиозно като вдъхновението, то поне едно проблясване, пронизване от удоволствие, политически катехизис?

Може би действително има вреда в това, да. То би могло да служи само за изразяването на нещо, което някои наричат избирателни сродства или онова, което Пинчън [12] нарича Зладки Зъответствия. Ако сбъркаме това с отклонението, в най-добър случай ще сме се прислонили в едно обскурантистко нищо.

Но вредата не е неизбежна. Играта може да бъде форма на евристика. Всяка подобна провокация може да бъде от помощ за разтърсването и наместването на политическата мисъл.

Стига да не го бъркаме с действие, стига да не вярваме, че представлява необходимост или че в него има заложен някакъв радикализъм, или че враговете ни не могат също така да черпят от заряда на който и да е образ, няма непременно да ни струва нещо да заемем позиция на солидарност с обсадни съоръжения и ходещи пирамиди. Те са изхвърлени от въображения, които не са по-малко реални от всичко друго и в такъв случай може би ще е от полза да ги подкрепим, да станем част от тях, да се превърнем в улиците и стените им, да реконфигурираме стените и града, които бихме могли да бъдем.

 

* * *

 

И преди съм отбелязвал на страниците на Salvage диагнозата на онзи прозорлив враг Чоран [13], че „помирени с ужасното, наблюдаваме зараза на утопията от апокалипсиса“. Тази интерпретация ни поставя в нечий чужд апокалипсис, както и в периферията на чуждите утопии, принудени да играем ролята на преграда между двете. Това е една апокатопия [14] на стените.

Но стени, които се движат. Прочетена от стените, тази апокатопия е колкото възможност, толкова и ужас. Обратното на отчаянието не е надежда – може би е радост. Когато живеем в апокалипсис, трябва да търсим надеждата в пепелта.

„Да, ние празнуваме радостта, но само празнувайки тъмнината. И ако най-дълбокото ни желание е за радост, то то може да бъде удовлетворено само чрез най-дълбоката тъмнина.“ Каквото и да има предвид Томас Алтицър, това, което ние трябва да имаме предвид, е строенето на и с мястото, където се намираме.

Новият град е хоризонтът на това строене наново. И бидейки чудовища, както и стени, да строим наново означава да се движим в нови колективности, да се превърнем в собствените ни нови места на обитаване. Още ритащи, гледащи със стотици хиляди очи, скърбейки за иракските си основи и за наклеветените си тухли Кикиую, сплъстени като Сабзауар, но не опитващи да се освободим, сега вместо това издигаме движещи се къщи.

Буржоазията произвежда собствените си гробари, както и собствените си кули – сгради, които се надигат и могат да бленуват да заточат буржоазията извън вътрешността.

 

Превод от английски: Неда Генова

 

Бележки от преводача:                           

[1] На български няма точен превод на думата slum, затова съм използвала сравнително близкото по смисъл „гето“. Тук Миевил косвено се позовава на добилата популярност книга на Майк Дейвис Planet of Slums от 2006 г., в която авторът пише, че в бъдещето почти цялото световно население ще е концентрирано в градовете – или около 10 милиарда пред 2050 г.

[2] Тестостеричен – неологизъм на автора: от „тестостерон“ и „истеричен“.

[3] Кайджу или кайдзу (怪獣 kaijū) – от „странно чудовище“ (яп.). Японски филмов жанр, в който чудовища често нападат градове.

[4] Йерихонски тръби – според книгата на Йов при първата си битка за завземането на Канаан израелтяните успяват да повалят стените на крепостта Йерихо като надуват тръбите си, обикаляйки в кръг около нея.

[5] Идиом, приблизително в смисъла на „забраненият плод е най-сладък“.

[6] От: Сянка над Инсмут. В: Лъвкрафт, Х.Ф. (1991) Дебнещият страх. Превод от английски: Любомир Николов. София: изд. Орфия.

[7] Джефри Голдберг – американски журналист, съ-издател на The Atlantic, отявлен привърженик на политиката на Израел; Ликуд (HaLikud; הַלִּיכּוּד‎) – дясна партия в Израел, откъдето са и фигури като Ариел Шарон и Бенямин Нетаняху (настоящ министър-председател). Ликудник – обозначава член на партията.

[8] The Wolves in the Walls [Вълците в стените] – книга за деца от Нийл Геймън и Дейв МакКийн, публикувана през 2003 г. Носител на множество награди. Не е преведена на български език.

[9] Град в днешен Афганистан.

[10] Най-многобройната етническа група в Кения.

[11] И този, и следващият цитат са от: В хълмовете, градовете. В: Баркър, К. (2012) Кървави книги, том 1. Превод от английски: Иван Атанасов. София: изд. Колибри.

[12] Томас Пинчън – американски съвременен писател. Автор на V. (1963), Mason & Dixon (1997), Against The Day (2006) и др.

[13] Емил Чоран – румънски философ, автор на История и утопия (1960), Изкушението да съществуваш (1956), Наръчник по разложение. Признания и проклятия (1949) и др.

[14] Апокатопия – неологизъм, от апокалипсис и утопия.

 

[Заглавно изображение: скрийншот от Attack on Titan]

Comments

comments