Skip to main content

Краката на Тейлър Суифт и топящият се арктически лед

Глория Костадинова

Може да се каже, че 2016-а беше годината, която всички очаквахме 2012-а да бъде. Апокалипсис нямаше, само любовна игра от бежански вълни, масови нарушения на човешки права, терористични атаки, зика вирус, ебола (пак), политически катаклизми, природни бедствия и рекордно високи нива на средната температура на Земята. В края си годината бързо се превърна в интернет meme и всички тихо зачакахме колективният човешки ум да се пропука и обществото да поеме стремглаво към коренна промяна или уверено саморазрушение. Има нещо много библейско в очакването на събитие, чийто образ си мислим, че познаваме, макар и никога да не сме виждали. Така се заражда безверието – къде е разместването на социалните тектонски плочи? Налице са толкова катализатори, но къде е реакцията? Ако хората виждат, че всичко, що е старо, не работи, защо все още не са го отхвърлили?

Нека за пример вземем проблем, който неминуемо засяга всеки човек, без значение народност, възраст или идеология. През 2016 г. се отчупи още едно огромно парче арктически лед, оставяйки ледниковата шапка на Земята в най-лошата си форма досега. Проблемът изглежда тежи на съвестта на някои повече, отколкото на други. Преди да се отдадем на хобито си да диагностицираме обществото със смъртоносни автоимунни заболявания, нека проследим трохите.

Ако в единия край на спектъра на човешкия въпрос стоят топящите се ледници, в другия ще бъде някоя тема без контекст, без тежест и без последици. Да погледнем например към едно от най-големите „извращения” на колективния ум. Това е интересът към дългите крака на Тейлър Суифт. Дори само краката на Тейлър Суифт, отделно от кариерата и личния ѝ живот, получават по-обширно медийно присъствие от гореспоменатата екологична катастрофа. Информационното замърсяване е трудно за игнориране и още по-трудно за опрощаване. Според Google през годината е имало 429 000 новини за краката на певицата и само 107 000 за арктическите ледници.

Ice-Sheets-Taylor-Swift-News
Google News има 107 000 извадки за термина „ice sheets” и 429 000 за „taylor swift legs”

Изглежда, че единият от краката на Тейлър Суифт е по-комплексен и занимателен от всички топящи се ледници взети заедно. Или поне хората така смятат.

Свикнали сме с идеята, че онлайн медиите предпочитат отразяването на посредствени, „жълти” новини, но тук далеч по-интересна е склонността на хората да кликат върху тях.

Първичният импулс е да отхвърлим феномена като поредната проява на слабост и безвкусица на човешкия мозък. Подръка по всяко време държим вечнозеления паралел със стадо овце – винаги насреща, когато ни потрябва образ на плиткоумие и заблуденост.

Но какво всъщност се случва, когато хората с образование, казус и мотивация придобият снизходителен и осъдителен тон към множеството? Ако масата са стадо овце, то те са безработни търговци на вълна.

Защо краката на Тейлър Суифт не ни писват?

Важно е да се припомни, че зад всеки вкус и склонност на модерния човек стоят група импулси, свръхстимулирани нервни клетки, тясно кореспондиращи със стремежа ни към комфорт, социалност и благосъстояние.

„Новините” за краката на Тейлър Суифт провокират в нас две дълбоко вкоренени тенденции – да издигаме идоли и да говорим за тях. Идолизирането на избрани индивиди може да бъде лесно проследено до Древна Гърция, а и до много преди това. Докато йерархичният социален статус нито е ново, нито уникално човешко явление, днешната култура на идоли при хората е остатъчен продукт от хилядолетната култура на божества и монарси. Тейлър Суифт е днешният Крали Марко, неговите „силни, многожилни” ръце са подменени с нейните дълги, слаби крака.

По-интересна и може би по-непозната е психологията зад клюкаренето.

Психолози и невроучени открай време се борят да оправдаят този човешки порок и проучванията са много.

„Има две причини […] Едната е, че интересът към действията на индивиди с висок статус може да ни помогне ние самите да станем такива, а другата е общо взето политическа. Ако знаем какво се случва с индивидите с висок статус, можем по-добре да навигираме социалната сцена.” [1]

Тоест, от когнитивна гледна точка, интересът на хората към известните личности се обуславя от позитивния стремеж към личностно развитие. Може би тук подходящ е и цитат от един такъв идол:

„Намери някой, който има живота, който ти искаш, и разбери как го е спечелил. Чети книги, избери си внимателно модел за подражание. Разбери те какво са направили и го направи.”

Лана Дел Рей

Макар да изглежда изкривено и дори безплодно, този процес директно отговаря на дълго съществуващи психологически функции. Както при кокошката и яйцето, трудно може да се определи дали първо идва интересът на обществото и после медийното внимание, или обратното. С други думи, новините за краката на Тейлър Суифт са конструирани да събуждат в хората именно този първичен импулс на социална имитация – и не само.

Популярната култура, част от която е Тейлър Суифт, позволява на огромни маси да установят колективна идентичност. Тя изпълнява инклузивната роля да обединява масите около общи идеали на поведение. [2] Нека обобщим. Поп културата, на първо място, ни дава стимул да бъдем по-успешни и по-красиви, както и средствата да изкачваме социалната стълба. На второ място ни включва в една обща идентичност с обществото, към което принадлежим. Ние сме свръхсоциални същества, а поп културата е 2 в 1 възможност за индивидуално щастие и колективна близост. (Вмъкни сравнение със светлината и молеца тук).

Дотук добре. Но в такъв случай, по какво се различават топящите се ледници? Инстинктът за самосъхранение е по-силна, по-определяща човешка черта от социалната имитация. Ако новините за приближаваща катастрофа не задействат този най-познат механизъм, то налице е един развален телефон. Или по-скоро, игра на сляпа баба.

Колко човека са нужни, за да загасиш крушка?

В примера за ледниците има три аспекта: проблемът (под формата на новина), неговите застъпници и крайния „потребител“. Първо ще обсъдим последния, зрителя, почитателя на краката на Тейлър Суифт, невъзмутимия и безучастен наблюдател на екологични катастрофи.

Обвинението срещу него е следното: ако да пестиш ресурси и да ограничаваш замърсяването е очевидният морален избор, то всеки, който иска нещо различно (или нищо изобщо), не може да бъде морален. Тази логика впрочем не се среща само при темата за промените в климата.

Какво излиза? Всички имат мнение за дългите крака на Тейлър Суифт, но не и за въпроси, от които зависи бъдещето на цяло общество? За някои това може да изглежда мързеливо или жестоко, но всъщност се оказва, че моралната интуиция не е универсална.

„Моралната интуиция на повечето хора е повредена по отношение на максимизиране на човешкото благополучие в дългосрочен план. Това се дължи на факта, че сме интензивно социални същества, чийто морален радар е развит в малки социални групи с цел да ни помага да се разбираме с други около нас. Моралният ни радар не е предназначен да разрешава проблеми като бедността по света или унищожението на околната среда.”[3]

Психолозите Чарли Харди и Марк Ван Вугт от Университета в Кент провеждат серии социални игри, с които доказват, че моралността е тясно свързана с определен социален контекст. „Компетативният алтриузъм” например е процес, в който алтруизмът като поведение осигурява на индивида висок социален статус и следователно и по-добри шансове за възпроизвеждане.

В своите експерименти Ван Вугт открива, че освен репутацията ни, способността и желанието ни да се идентифицираме със своя колектив също играят основна роля в склонността ни да участваме в общото благо. [4] Той разделя хората на слаби и силни идентификатори според различни фактори, като това дали виждат общността си като място за живеене, като място, където имат добри приятели, или като цялостен колектив, към който са силно привързани. Така например тези, които свързват общността си с приятелите си, са далеч по-малко склонни да участват в обществени проекти или каузи анонимно. Проучването се е състояло в Chandler’s Ford, градче в Хемпшир, Англия. В града всички домове са на фиксирана тарифа за вода, тоест сметките не зависят от количеството използвана вода. Когато през лятото имало суша и общината насърчавала хората да консумират по-малко вода, Ван Вугт открива, че силните идентификатори използвали 33% по-малко вода от слабите – 14 640 литра/месец в сравнение с 21 930.

Следователно моралната интуиция е на място, но при много хора се стимулира в комплексни състояния, диктувани от социалната среда. Желанието ни да бъдем морални и алтруистични кореспондира с това колко зависима е нашата репутация от това и колко привързани сме към общността си – и това грешка, а логически последователен ефект. Тези значими психологични ресурси остават до голяма степен неразбрани и неизползвани от нас, застъпниците за промяна.

Ние, насърчителите, сме вторият, много важен компонент от механизма. Неслучайно си позволих да направя аналогията с безработните търговци на вълна и играта на сляпа баба по-рано, тъй като сме заобиколени от ресурси и възможности, но оставаме слабо ефективни. Ние сме недоволни, разликата между публичното внимание към краката на Тейлър Суифт и това към ледниците ни възмущава, а апатията и невежеството на хората около нас е нашият тригер [* Тема, дума или фраза, която ни разпалва емоционално]. Това впрочем също е в реда на нещата. Веднъж сформирани, моралните възгледи на един човек се поддържат много по-интензивно отколкото всички други негови мнения и вярвания. И тъй като моралът е силно свързан с едни от най-дълбоките човешки емоции като гняв, емпатия, срам, благодарност и възхищение, не е учудващо, че при среща на възгледи, които са в опозиция с нашите собствени, губим хладнокръвие.

Това е предвидима, разбираема, но и много безполезна реакция. Когато провокираме в хората срам и чувство на вина, те се научават да ни избягват. В своята същност хората винаги са били търсачи на позитивни емоции, а в този аспект популярната култура е едно сигурно убежище. Ще се върнем на това по-късно.

Относно ролята на така наречените застъпници, от 2000 г. съществува едно много интересно психологическо проучване от икономистката Елинор Остром. Експериментът е „игра на социална дилема”, резултатът от която показва, че в една социална система всеки участник приема определена морална роля. Това са ролите на: рационален егоист, условен кооператор и преднамерен наказател. [5] Проучването разкрива, че една морална система може да бъде поддържана дори когато в нея участват индивиди с различна степен на морална устременост. Следователно с правилната структура една организация, държава или общество може да преодолее индивидуалните различия и без всички участващи да бъдат кооператори. Срещите с „рационални егоисти” са естествено условие, което подчертава и подсилва ролята на кооператорите и наказателите. Нежеланието на определени хора да участват в общото благо е, за добро или лошо, част от правилата на играта. За съжаление, в проблеми като замърсяването на околната среда е нужен голям брой кооператори.

Това ни води до третата част, самите ледници. Тези от нас, които не следят научни източници, могат да разберат за проблема само от новини и статии. Може би този път част от вината трябва да падне и върху пратеника. Открай време публичното внимание е търговска платформа и, за съжаление, ходатаите за промяна не са най-добрите продавачи. Сякаш човешкият мозък е програмиран по неуслужливи начини – по-склонни сме да бъдем прелъстени от перспективата да дирижираме социалната си среда, отколкото да участваме в решението на необятни проблеми за всеобщото благо.

Видно е и че апелирането към чувството за морален дълг не работи по начина, по който се надяваме да проработи – то събужда чувство на вина, срам и се проваля в стимулирането на вродените ни импулси. Това не означава, че не действа, а само че може да бъде по-насочено, по-преднамерено и да, по-съблазнително. Зад краката на Тейлър Суифт стои цяла индустрия от маркетинг експерти, които на практика са едни много изкусни психолози. И макар да имат вече закупен имот във фронталния ни лоб, те не свалят очи от наградата. Хората са свикнали да бъдат прелъстявани, очаровани и дори манипулирани, затова не е учудващо, че не реагират добре на антагонизъм и рядко могат да бъдат „засрамени” в действие.

За някой може да звучи неприлична идеята, че доброто има нужда от маркетинг кампания и хората следва да бъдат „издундуркани” към промяна. Съгласна съм, че си струва да се борим за реалност, в която всеки е по правило загрижен за хора и проблеми на 3000 км от него, но не и да се чака тази реалност да се случи от самосебе си. Междувременно имаме естествени психологически ограничения, където черно-бялото мислене е безтегловно. Отново, човешкият ум не следва да бъде виждан като егоистичен или недъгав, а като комплексен и чувствителен. Иронично е, че неговите качества и слабости се експлоатират толкова ефективно, за да ни се продаде iPhone или instagram-a на Тейлър Суифт, а не социални, екологически или политически ценности. Психологията е един незаменим ресурс, който ние, насърчителите за промяна, изглежда сме изоставили за конфронтизъм и честно казано, липса на гъвкавост. Изолирането на едни като „морално инертни” от други, които са ревностно „съвестни” и дейни, отчуждава хората от проблем, с който те по начало трудно симпатизират.

В заключение, за да загасиш крушка ти трябват 100 човека – един, за да я загаси, и 99 негови познати, които да му кажат, че изглежда по-добре на тъмно.

ts-ice
Сцена от видеоклипа на „Out of The Woods“ от Тейлър Суифт, 2015 г.

Статията е вдъхновена от POP CULTURE: Taylor Swift‘s Legs & Climate Change

Библиография

[1] Крюгер, Даниел. Oscar Psychology: Why Celebrities Fascinate Us / Стефани Папас, Live Science, 2012.

[2] Делани, Тим. Pop Culture: An Overview / Тим Делани // Philosophy Now, бр. 64, 2007.

[3] Хар, Ники. Psychology for a Better World: Strategies to Inspire Sustainability / Ники Хар, с. 142, 2011.

[4] Рапапорт, Дж. Community narratives: Tales of terror and joy / Дж. Рапапорт // American Journal of Community Psychology 28(1): 1-24, 2000.

[5] Остром, Елинор. Collective action and the evolution of social norms / Елинор Остром, 1999.

Comments

comments