Skip to main content

Слонът в стаята стана толкова голям, че започна да събаря лампи. И да убива

Не знам какво искате от живота си. Вероятно искате добър стандарт, най-общо. Ако живеете в България ще ви препоръчам да искате по-прости неща, като това да не умирате по тунелите. [1]

Това ни съветва Полина Паунова от трибуната на „прекалено новия“ Егоист. Поводът е загиналата от паднала лампа жена в тунела „Ечемишка“. Паунова е искрена с читателите и казва, че отначало е тръгнала да споделя мисли за предизборните обещания на партиите, но се отказала. Та написала Това (по-добър живот) няма как да стане с нова избирателна система и нови политици. Те пак ще ви обещаят повишаване на заплатите. А това вече сте го чули. Може да се случи с промяна на избирателите.

Междувременно в понеделник и вторник в парижкото предградие Сен Дени царят безредици. Жителите рушат и палят, защото младо момче e арестувано и брутално изнасилено от трима полицаи.

За всеки случай ще обясня защо падащите лампи са като полицаите-изнасилвачи. От една страна, защото и двете въплъщават действие или бездействие на държавата спрямо отговорности, които са нейни и само нейни – като например да гарантира сигурна и безопасна среда за всички. Но също, и двете са институционализирано насилие – пасивно или активно. Не просто допускано, не просто несанкционирано, ами системно насилие на държавата срещу нейните граждани.

Но дотук с приликите. Разликите са тези, които крещят.

От едната страна са маргинализираните бедни французи и мигранти от Сен Дени, които за часове се организират и заемат действена позиция срещу държавното насилие. Защитават се, показват се и отвоюват това, което им се полага.

От другата страна е въображението, споделяно от хора като Полина Паунова. В статията си като основно тя назовава това: Имаме голям проблем. И той изглежда така – мизантропията е институциализирана. Човекомразството е основна идеология.

Човек си навлича мизантропия, когато проявява прекалено и неумело доверие към някого и го смята за напълно разумен, говорещ истината, за човек, комуто може да се вярва, а много скоро установява, че е негоден и незаслужаващ доверие и в същност друг човек. И когато това се случи многократно, и то между него и тия, които смята за най-близки и най-добри приятели, претърпявайки често неуспех, той намразва накрая всички и започва да смята, че абсолютно у никого не може да се намери нищо добро. [2]

Оттук пълната апатия у нас към страшния инцидент в „Ечемишка“. Защото според въображението, споделяно от хора като Полина Паунова, е достатъчно да искаме да не умираме повече. В това страшно доминиращо обществения дебат въображение вече твърде дълго слонът на институционалното насилие – неподдържаната инфраструктура, системните бюджетни съкращения, официализираният расизъм в публичната реч, сегрегиращите системи на здравеопазването и образованието и пр., и пр. – го има малко или повече, но… е проблем на гледащия слона, а не е проблем в самия слон.

Просто поискайте да не умирате. Семпло и изключително скромно. Новите политици няма да помогнат. Изборите са без значение. Не искайте твърде много. Ключовото: променете себе си. Доверете ни се за кой ли път вече и не правете нищо друго, освен да погледнете в себе си и да се промените.

И обществото реагира. Като не реагира изобщо. Защото е засрамено от себе си и вътре в себе си. Защото все не успява някак да се промени достатъчно в очите на либералната интелигенция. Все не успява да извоюва за себе си по-добър живот… от себе си. Виновно си е само̀. И се мрази за това.

Обратно, въображението на Сен Дени днес грабна слона и решително го изхвърли. Утре ще срути стаята нацяло, ще я направи три пъти по-голяма, ще я обзаведе по най-прекрасния и удобен за всички и всеки начин и ще покани и нас вътре.

Стига дотогава да сме изхвърлили мизантропичното въображение, захранващо слона.

[1] Пунктуацията е запазена.

[2] Платон, Федон, Диалози, т. 2, Наука и изкуство, С. 1982, прев. Богданов Б., стр. 380-381

Заглавно изображение:

Elephant’s tea party, Robur tea room, 1939, Sam Hood

Comments

comments