Skip to main content

Политики на пост-истината или фашизъм: как да си обясним феномена Тръмп? Интервю с Джудит Бътлър

Кристиан Салмон за Mediapart

Когато определяме феномена Тръмп чрез понятия като “пост-истина”, с това се опитваме да оправдаваме или дори се възхищаваме на неговото пренебрежително отношение към истината. Според Джудит Бътлър можем да наречем проблема по-точно като използваме понятието фашизъм. Тръмп несъмнено е медиен феномен, една раздута, твърде масивно присъстваща фигура, която превзема екраните. Фашисткият момент настъпва, когато той се представя за някой, който притежава изключителната власт да не се съобразява с фактите, да решава кой отива в затвора, да решава за външната политика, да депортира или да получава секс когато и където му се прииска. Това желание за сила резонира с един много стар расизъм и дългогодишно женомразство.

И все пак феноменът Тръмп е много повече резултат от разочарованието и дори омразата към двете големи партии в САЩ, намерило израз в отказа от гласуване у близо половината американци. Резултат също и от остарялата избирателна система. По думите на Бътлър, когато се питаме за успеха на Тръмп, питаме “за някакъв недостатък на демокрацията, а не за някаква спонтанно нараснала и много широка подкрепа.”

Публикуваме интервюто на Кристиан Салмън с Джудит Бътлър за френското издание Mediapart (29 декември 2016 г.) с изричното съгласие на авторката.

Mediapart: Може ли да се каже, че Доналд Тръмп е една от онези „фигури в килим“, които вие анализирате през последните две десетилетия? Не е ли Тръмп „бътлериански обект“ par excellence?

Джудит Бътлър: Не съм сигурна, че Тръмп е подходящ обект за предлагания от мен анализ. Така например аз не мисля, че тук имаме очарование от личността на Тръмп. И ако вземем предвид начина му на говорене, трябва да разгледаме конкретно въздействието на речта му върху една част от обществеността в САЩ. Да не забравяме, че той бе избран от по-малко от една четвърт от тази общественост и той ще стане президент само вследствие на един остарял механизъм на избирателна колегия. Така че не трябва да си представяме, че Тръмп има много широка подкрепа. Има много широко разпространено разочарование от политиките на участие, както и сериозна омраза към двете големи политически партии в САЩ. Но Хилъри Клинтън спечели повече гласове от Тръмп. Затова, когато говорим за подкрепата за Тръмп, ние всъщност питаме как едно малцинство в САЩ се оказа способно да доведе Тръмп на власт. Питаме се за някакъв недостатък на демокрацията, а не за някаква спонтанно нараснала и много широка подкрепа. Според мен механизмът на избирателната колегия трябва да бъде забранен и тогава изборите у нас ще могат по-ясно да представят волята на народа. Политическите партии у нас също трябва да бъдат преосмислени, за да може да има по-широко участие на хората в процеса.

Така че малцинството, което подкрепи Тръмп и което си осигури изборен успех, всъщност беше подпомогнато не само от собственото си недоволство от политическото поле, но и от недоволството на около 50% от имащите право на глас, които не отидоха да гласуват. Може би трябва да говорим за загуба на демокрацията на участието в САЩ.

Моето усещане е, че Тръмп отключи някаква ярост, която е насочена към няколко различни обекта и има няколко различни причини. И вероятно не трябва да се доверяваме на онези, които твърдят че знаят коя е истинската причина и кой е единственият обект на този гняв. Със сигурност много важно условие са икономическoто разорение и разочарованието, загубата на надежда за бъдещето в икономически аспект, причинени от икономически и финансови движения, които опустошиха цели общности. Но също така важна е все по-сложната демографска картина в САЩ, съпътствана от стари и нови форми на расизъм. Желанието за „сила“, от една страна, подкрепя властта на държавата срещу чужденците, работещите без документи, но то върви заедно с едно друго желание да се отървем от държавата или да снемем теглото й от плещите си – лозунг, който е в услуга на индивидуализма и на пазара едновременно.

Сравнението на Тръмп с фашизма – ако изобщо може да се прави такова сравнение – се вижда най-отчетливо в отношението между лидера и масите, които го произвеждат. В основата си големите фашистки лидери не са изобретателите на фашизма, те само овладяват определен ход на развитие, в който дребната или посредствена буржоазия отчаяно се бори за своя западащ класов статут след поражението и кризата от 20-те години на XX век, и намира израз на неудовлетворението си в омраза към пролетариата. Наскоро случайно попаднах на един стар текст от Троцки, в който той говори за фашисткия лидер. Стори ми се, че това е добро описание на феномена Тръмп: „Неговите политически мисли се раждат като ехо от речта пред публика. Така се подбират лозунги. Така се изковава и програмата. Така се оформя и самият „лидер“ от суровия материал“. Можем ли да кажем същото и за Тръмп?

Тук може да е подходящият момент да направим разлика между стария и новия фашизъм. Това, което описвате, са формите на европейския фашизъм от средата на двайсти век. При Тръмп имаме различна ситуация, но аз пак бих я нарекла фашизъм. От една страна, Тръмп е богат, а онези, които гласуваха за него, в голямата си част не са богати. И все пак работниците се идентифицираха с него – той е работил в системата и е успял. Вземете например способността му да използва дълговете си, така че да не му се налага да плаща данъци (финансов ливъридж на дългове). Клинтън погрешно вярваше, че обикновените хора, които плащат данъци, ще бъдат възмутени от този факт. Те всъщност му се възхищаваха, че е намерил начин да заобиколи данъчната система. Те биха искали да бъдат като него! Фашисткият момент настъпва, когато той узурпира властта да депортира милиони хора или дори да хвърли Хилъри в затвора след като встъпи в длъжност (сега се отметна от това), да нарушава търговски споразумения по собствено усмотрение, да обижда китайското правителство, да призовава за връщането на симулирането на давене и други видове изтезания. Когато говори така, той действа сякаш притежава изключителната власт да решава за външната политика, да определя кой отива в затвора, да решава кой да бъде депортиран, кои търговски споразумения ще бъдат спазвани, коя политика във външните работи ще бъде нарушена и коя осъществена.

Но също когато твърди, че ще удари или убие някого, който го прекъсва в тълпата, той дава израз на желание да убива, което, честно казано, възбужда много хора. Когато оправдава насилствен секс или когато нарича Хилъри „гадна жена“, той дава израз на дългогодишно женомразство, а когато описва имигрантите от Мексико като убийци, той облича в думи един много стар расизъм. Много от нас приеха неговата арогантност, смехотворната му самовлюбеност, расизма, женомразството, неплащането на данъци за особености, които вредят на самия него. Но всичко това беше откровено вълнуващо за много хора, които гласуваха за него. Никой не може да е сигурен дали той някога е чел конституцията и дали изобщо му пука за нея. Тъкмо това нагло безразличие обаче е притегателната му сила. И това е феномен на фашизма. Ако превърне думите в дела, тогава ще имаме и фашистко управление.

Кампанията на Доналд Тръмп не беше нито в поезия, нито в проза (ако използваме стария израз на Марио Куомо), а в жаргон – също като при всички фашистки лидери. Той изобрети свой собствен социолект – смесица от шеги, гримаси, сквернословия, жалби, лозунги и проклятия. Неговата реторика е нещо като „брандиране“, основано на изключване. Той комуникира много по-малко чрез стройна реч, отколкото чрез сигнали, чрез съчетания от лозунги и обиди, размахвани като оръжие за масово поразяване, насочено срещу малцинствата. Как бихте анализирали лозунга на Доналд Тръмп от неговото риалити шоу „Стажантът“  – „Ти си уволнен“?
И тук отново речевият акт предпоставя, че той държи властта, с която може да отнема работата или позициите на хората, да им отнеме властта. Това, в което той успя, е да предаде това усещане за власт, която той делегира сам на себе си. Речевите актове като този, който цитирате, правят именно това. Нека също си припомним, че гневът срещу културните елити приема формата на гняв срещу феминизма, срещу движението за граждански права, срещу религиозната толерантност и мултикултурализма. Всички те са определяни като ограничения върху расистките и женомразски страсти, налагани от „свръх-аза“. Така всъщност Тръмп „освобождава“ омразата към социалните движения и официалния дискурс, който заклеймява расизма – с Тръмп сме „свободни“ да мразим. Той се поставя в позицията на онзи, който се осмелява да предизвиква и да оцелява от публичното заклеймаване на расизма и сексизма. Неговите поддръжници също биха искали да бъдат расисти без да се срамуват, което доведе до внезапното нарастване на престъпленията от омраза по улиците и в обществения транспорт веднага след изборите. Хората бяха „освободени“ да изявят на воля своя расизъм. Как тогава да се освободим от Тръмп – „освободителя“?

Ако отделим прекалено много внимание на реториката, рискуваме да забравим за едно второ измерение – много голямата „телесност“ на неговите изпълнения по време на публични събирания и шоу програми. Едва ли си заслужава да говорим за прическата му или за „органичността“ му, но отвъд това движенията на ръцете и на устните, една маниерност изразена в гримасничене, прекалено широки жестове, или преекспониране на тялото му, и всичко това е характерно за телевизионния риалити формат. Разбира се има ги и голите статуи на Тръмп, които бяха поставени на площадите в различни американски градове като наказание за тази кичозна сакралност, целяща да провокира една заразна омраза, една телесна провокация… Гледайки това, си припомних цитат от Кафка: „Едно от най-успешните средства да ни изкуши, с които разполага Злото, е предизвикателството да се борим срещу него.“ Как бихте анализирала този персонаж от риалити форматите, който се качва на политическата сцена?

Изглежда ясно, че президентството все повече се превръща в медиен феномен. Един от въпросите е дали хората приемат гласуването по същия начин, както се отнасят към фейсбук бутона „харесвам“ или „не харесвам“. Тръмп превзема екрана, превръща се в заплашително нарастваща по размери фигура и до това се стигна също благодарение на осмиването му в Saturday Night Live, когато Алек Болдуин се разхождаше по сцената и сякаш се канеше да нападне Хилъри в гръб. Този вид нарастваща и застрашаваща власт черпи сили също и от възприетите от него практики на сексуални заплахи. Той ходи където си иска, прави каквото си иска, взима каквото си иска. И въпреки че не е харизматичен в традиционния смисъл, той става все по-голям и печели лична власт като превзема екрана тъкмо по този начин. В такъв смисъл, с него може да се идентифицира всеки, който би искал да наруши правилата, да прави каквото си иска, да прави пари, да получава секс когато и където поиска. Вулгарността изпълва екрана така, както би искала да изпълни света. И много хора се радват да видят тази тромава и не особено интелигентна личност как се прави на център на вселената и печели власт, заемайки тази поза.

Когато беше обвинен че лъже, Тръмп отговори че упражнявал онова, което той нарече „истинна хипербола“, „невинна форма на преувеличаване и много успешна форма на реклама“. Европейските медии все по-често използват израза „политика на пост-истината“, за да обозначат размиването на границата между истина и неистина, реалност и фикция, което Хана Арент определя като свойство на тоталитаризма. От тази гледна точка социалните медии създадоха един нов контекст, в който съществуват независими новинарски балони или ехо стаи, в които се разпространяват всевъзможни клюки, конспиративни теории и лъжи. И наистина, в тези балони няма място за проверка на фактите в медиите. По време на кампанията си Тръмп се обръщаше към своята малка република на негодуванието посредством Туитър и Фейсбук, и дори успя да ги обедини в една превъзбудена „вълна“. Какво смятате за това понятие за „политика на пост-истината“?

Някак не ми се вярва, че това са думи на Тръмп, а на някой който се опитва да нормализира или дори се възхищава от неговото пренебрежително отношение към истината. Не съм сигурна, че се намираме в пост-истина. Струва ми се, че Тръмп напада истината, той демонстрира, че няма нужда да привежда доказателства за твърденията си, дори няма нужда от логика в това, което казва. Неговите твърдения не са напълно произволни, но той е склонен произволно да променя позицията си, обвързан е единствено със случая, с вътрешния си импулс и с въздействието на изказването си. Така например когато каза на Хилъри, че веднага щом стане президент ще я „затвори“, това предизвика овации от онези, които я мразеха; дори им позволи да я мразят още повече. Разбира се, той няма властта да я „затвори“ дори и като президент, не и без следствени действия, които могат доста да се проточат, не и без съдебно постановление. Но в онзи момент той беше над всички съдебни процедури, даваше воля на желанията си и в такъв смисъл оформяше някаква форма на тирания, която не се интересува дали тя е извършила престъпно деяние или не. Засега доказателствата сочат, че не е. Но той не живее в света на доказателствата. По същия начин не може да бъде доказано твърдението му, че Хилъри не би спечелила без гласовете на милиони нелегални. В този момент обаче той нарцистично изложи на показ своята рана и с това целеше да лиши от валидност избора на много хора. В същото време идеята, че гласовете в негова полза биха могли да бъдат нелегални, беше напълно омаловажена. От една страна, няма значение дали той си противоречи или очевидно отхвърля всички заключения, които биха намалили властта или популярността му. Както нарцисизма му – безсрамен или наранен, така и отказът му да се подчини на фактите го правят все по-популярен. Той живее над закона и много от избирателите му биха искали също да живеят там.

Във  Вълнуващата реч Вие анализирате словесното насилие на хомофобски, сексистки и расистки изказвания, които целят да пречупят и да изключат хората, към които са адресирани. Също така показвате, че целта на това словесно насилие е да се преначертаят границите на един народ. Това означава дискурсивна операция, която изключва, очертава и ограничава, но също и преоформя, като извежда на преден план някаква хомогенна, едноцветна и хетеросексуална версия на един въображаем народ. И все пак показвате как този перфоматив може да бъде обърнат срещу себе си, като така се отвори пространство за политическа борба и подривна дейност от страна на различни идентичности. Според вас кои са лостовете, които могат да накарат това да се случи?
Може би трябва да мислим за ксенофобския национализъм като за начин на утвърждаване и определяне на „народа“. Тръмп получи подкрепа от икономически слабите, както и от онези, които смятаха че са загубили привилегиите си на бели хора. Но много богати хора също гласуваха за Тръмп, вярвайки че така ще имат достъп до повече пазари и ще могат да натрупват повече богатства. Можем да анализираме речта му и това е важно, но не само думите му привличат хората. Все пак смятам, че сенаторът от Масачузетс Елизабет Уорън постъпи правилно като отговори на обидния му коментар по адрес на Клинтън, че „тя е гадна жена“, по следния начин: „Приеми това, Доналд! Гадните жени са корави. Гадните жени са умни. И гадните жени гласуват. И на 8 ноември ние, гадните жени, ще отидем с гадните си крака да пуснем гадните си гласове, за да те разкараме от живота си веднъж завинаги.“ Това без съмнение беше вълнуващ момент на публично заявен феминизъм, но определено не беше достатъчно.

От 2011 г. насам в международен мащаб видяхме появата на събирания като Окюпай в САЩ, „Възмутените“ в Испания, „Нощ на крак“ във Франция, Арабската пролет … В последната си книга Бележки към перформативна теория на събиранията (Harvard University Press, 2015) Вие анализирате условията за появата и политическите последствия от тези движения, като по този начин разширявате предходните си анализи на политическия перформатив. Пишете, че когато телата се събират на едно място, те приемат политически израз, който не се свежда до исканията на участниците, нито до техните изказвания. Какви сили могат да възпрепятстват или да подпомагат този вид колективно действие? Какъв е техният демократичен характер?

Макар че демонстрациите и събиранията често не са достатъчни, за да доведат до радикална промяна, те действително променят представите ни за това кои са „народът“, а също така и утвърждават фундаменталните свободи, които по право принадлежат на нашите тела, участващи в събирания. Не е възможна демокрация без свободата на събиранията, а не може да има събирания без право на движение и събиране на хора на едно място. Затова телесната мобилност и способност са предпоставка за този вид свобода. Затова много от публичните протести срещу политиките на остеритет и бедност изваждат на показ тела на улицата и ги правят публично видими, тела които самите страдат от изместване и лишаване от граждански права. Те също така утвърждават общо политическо действие със самото си провеждане. И също както мислим за парламента или народното събрание като част от демокрацията, по същия начин трябва да мислим извън-парламентарните събирания като властта да променяме публичното разбиране за това кои са народът. Особено когато се появят онези, които не трябва да се появяват. Тогава виждаме как сферата на публична видимост, както и силите, които контролират границите й и разделенията в нея, са предпоставени във всяка дискусия за това кои са народът. В това отношение съм напълно съгласна с Жак Рансиер.

Според анализа на Мишел Фуко, демокрацията в Древна Атина през V-IV в. пр. н. е. е едновременно дискурсивен проблем или парадоксът да „говориш истината“ в демокрацията (изкривена парезия) и проблем, свързан с изместването на „сцената“ на политиката от „агората“ към „еклесията“, а именно от града на гражданите към двора на владетеля. Можем ли да приемем, че разгръщането на тези нови демократични сцени, появили се след 2011 г., са отмъщението на агората срещу еклесията?

Да говориш истината на властта в основата си не е индивидуален акт. Да говориш истината на властта означава, че някой си присвоява власт, докато говори. И че структурите на властта могат да бъдат превзети и преразпределени така, че да можем да „отговорим на властта“. Така можем да мислим говорещия субект като индивид, който говори, това е анонимна и променяща се позиция, която потенциално може да включва произволен брой хора. Преди да се запитаме какво означава да говориш истината на властта трябва да се запитаме кой може да говори. Понякога дори самото присъствия на онези, които е трябвало да останат без глас в публичния дискурс, е пробив в тази структура. Когато се събират онези които нямат документи, или онези който са били изхвърлени от жилищата им, или онези които понасят безработица или драстични редукции при пенсиониране, те утвърждават себе си във въображението и дискурса, с които определяме кои са народа, или кои би трябвало да бъдат народа. Разбира се, те поставят конкретни искания, но събирането също е начин на поставяне на искане посредством тялото, едно телесно искане към публичното пространство и публично искане към политическата власт. По някакъв начин първо трябва да направим пробив в дискурса преди да можем да говорим истината на властта. Трябва да пробием ограниченията върху политическото представителство, за да можем да извадим на показ насилието, което се съдържа в него, и да можем да се противопоставим на изключването чрез него. Докато „сигурността“ продължава да бъде оправдание за забрана и разпръскване на демонстрации, събирания, лагери, сигурността служи за покосяване на демократични права, а и на самата демокрация. Само една много широка мобилизация като форма на въплътена транснационална смелост, ако мога да се изразя така, успешно ще победи ксенофобския национализъм и различни други алибита, които са заплаха за демокрацията.

Превод, заглавие и уводни думи: Валентина Георгиева

Преводът е направен по английския оригинал, публикуван в блога на радикалното издателство Версо, 29 декември 2016 г.

Заглавно изображение: източник

Comments

comments