Skip to main content

Въображаемата архитектура като утопично пространство

Алберто Фаваро

Статията излиза за пръв път в Schlock Magazine. [1]

В заседателната зала на кметството на град Сиена има цикъл фрески от 1339 г., дело на Амброджо Лоренцети. Става дума за две алегории, всяка композирана от две репрезентации на „доброто“ и „лошото“ управление, всяко със съответните ефекти върху града. Докато при алегорията на доброто управление персонификацията на община Сиена е изобразена седяща между доброделите, в алегорията на лошото управление образът на тиранията стои между пороците и фигурите на злото. Съответните им ефекти не са пропуснати: визия на просперираща Сиена, заобиколена от спокоен пейзаж, е противопоставена на такава на запусната Сиена, заобиколена от опустошена и ялова природа.

Двете алегории са разположени една срещу друга в противоположните стени на стаята и по този начин поставят границите на това как светът би могъл да бъде представян. В центъра на залата ограничен от въпросните репрезентации заседава градският съвет и решава за бъдещето на Сиена. Каквото и бъдеще да избере, то винаги ще стои между алегориите. Нито едно управление на града не би могло да бъде по-лошо от въобразеното лошо управление, нито по-добро от това, изобразено от алегорията за доброто правителство.

Всъщност ако по някаква причина реалността надмогне идеализациите на двете крайности (нещо, което не би могло да се случи), тогава визиите ще загубят смисъла си. Репрезентацията на „лошото управление“ ще се превърне парадоксално в „добро управление“, поне докато я сравняваме с новото състояние на нещата; и обратно. Тогава би се появила нужда от нова репрезентация на мястото на старата, към която съветът да се придържа или която да избягва. Нова идеализацията ще трябва да удържа новата реалност.

Ако се позовем на по-късен термин (от XVI век), бихме могли да кажем, че за да бъде възможно въобразяването на бъдещето на Сиена, градският съвет е трябвало да постави себе си между утопията, към която се е стремял, и антиутопията, от която е искал да избяга.

От тази перспектива дори заседателната зала би могла да бъде разбрана като алегория: фреските опасват залата колкото физически (понеже са част от стените ѝ), толкова и символно, понеже представляват границите, в които съветниците са привиждали всеки потенциален нов свят. Колкото по-голямо е разстоянието между противостоящите си визии, толкова по-широк е спектърът на възможните светове, от които са избирали или от които са се дистанцирали.

Но колкото и да си противостоят двете визии (утопичната и антиутопичната), те всъщност споделят еднаква цел – доброто управление. Само че докато първата показва пътя към него чрез подражание, втората сочи пътя към него през страха. Вероятно това са причините, поради които двете визии са обект на нестихващи репродукции и коментари от страна на художници, архитекти, философи и писатели (на научна и художествена литература), въпреки забраната на Платон злото да бъде изобразявано.

Архитектурни конфликти 7 (източник: авторът)
Архитектурни конфликти 7. Източник: авторът.

Историята е пълна с примери как въображаеми репрезентации опосредяват изследването и комуникирането на възможни светове, мислени извън границите им. Няма смисъл да се спирам на антични примери. Вместо това ще извикам някои по-близки до нашето съвремие визии, например тези на авангарда от началото на ХХ век или на радикалните движения от 1960-те години. Скици и колажи на въображаема архитектура се превръщат в манифести, разкриващи (анти)утопичното въображаемо. Сред някои от най-известните визии срещаме свръх-механизирани и индустриализирани градове, въобразени от футуриста Сант-Елиа. Или пък градските визии на архитектите експресионисти, осъществени за филми като The Golem и Metropolis (последният е занимателен пример, в който утопичният и антиутопичният град съ-съществуват буквално един върху друг); и нека си спомним: в един по-късен период, сред радикалните архитекти от 1960-те години, проектът „Ходещи градове“ на Archigram или „Продължаващия паметник“ на Superstudio. Всички тези визии са далеч от всякаква реализация (поне в краткосрочен план), но създателите им са осъзнавали, че функцията им е близка до тази на фреските в Сиена, а именно да умножават възможностите на актуалното и да създават идеализации, на които да се стремим да подражаваме.

Една остроумна забележка на експресионистичния архитект Бруно Таут чудесно обобщава утопичните амбиции, които вдъхват живот на визионерските скици на авангарда: „Днес, когато почти всичко възможно е вече построено… нека напълно съзнателно да се превърнем във въображаеми архитекти!“ Това е началото на труда му върху въображаемите архитектури, наречен Gläserne Kette, оформил се от интензивна кореспонденция по време на период на професионална пасивност заради избухването на Втората световна война.

Какво превръща въображаемата архитектура в любим изследователски инструмент на всички тези визионери архитекти и планьори? Осмелявам се да предложа обяснение, понеже рисуването на въображаеми пространства съставлява част, при това значителна, от моята собствена дейност като архитект. Независимо, че за някои хора може да навява наивни репрезентации на безцелна архитектура.

На първо място, за да разберем добре тази дейност, е полезно да се занимаем с разликите между дизайна, актуализиран в строежа, и дизайна на чисти визии.

Проектирането е активността, която предхожда строителството. Тя съществува поради пазарното търсене. Клиент (частен или обществен) посочва някакъв проблем и от архитектурата се очаква да даде решение. Обратно на реализираната архитектура, скицираните визии не се явяват прагматични и точни отговори на даден проблем. По-скоро причината за тяхното същестуване е именно да се повдигнат въпроси за неща, които иначе изглеждат безпроблемни и самоочевидни. Ако визионерската архитектура осъзнава още в зараждането си, че никога няма да бъде реализирана в строеж (също както алегориите в Сиена никога няма да бъдат достигнати или задминати), тя също така има предимството (спрямо построената архитектура), че не само позволява много по-широк спектър от отговори да изплуват на повърхността (поради това, че тя не се придържа към реалността), но и се самоовластява да поставя под въпрос самото пазарно търсене и оттам да го изменя до неузнаваемост. Така става очевидно, че развитието на архитектонното въображение не се състои само в свободата да представяш невъзможното и оттам да разширяваш кръгозора на мислимото, а е една изначално различна модалност на мисълта.

Ако го кажем другояче, това е един радикално различен опит за предоговаряне на бъдещето. Това е подход към бъдещето не като управление на очакванията и безпроблемна адаптация към тях, а като жест на чистото съзидание. Вместо бъдеще, ограничено от настоящето (разбирано като контекстуални ограничения, с които човек трябва да се съобразява), визионерската архитектура предпоставя бъдещето като определено единствено от нашата способност да си фантазираме и да създаваме възможности от своите фантазии.

Архитектурни конфликти 9 (източник: авторът)
Архитектурни конфликти 9. Източник: авторът.

Нека проследим как въображаемата архитектура би могла да се развие в отсъствието на (прагматиките на) търсенето и предлагането със съпътстващите ги ограничения и непреодолими проблеми.

Отвъд очевидния факт, че непридържането към реалността дава на визионерската архитектура свобода от физическите закони (например гравитацията), тя ръкополага чистото изследователско търсене и спекулативната мисъл като свои единствени цели. Въображаемата архитектура трябва да бъде разглеждана основно като съвпадаща с процеса на своето разгръщане вместо с финалния продукт. Това е архитектура на възможностите в строга опозиция със строителната архитектура на изхабяването чрез реализирането им.

В този контекст става ясно, че не всички архитектурни визии трябва да бъдат смятани за утопични или анти-утопични, а и ако трябва да сме честни, не всички дефинират целите си в тези рамки. Не всички визии възнамеряват да представляват състояния на абсолютно добро или зло. Вместо това те предизвикват и проблематизират начините, по които разбираме настоящето и бъдещето.

В съответствие с тези намерения въображаемата архитектура нарочно изследва странностите и парадоксите като източник на потенциални пропуквания по повърхността на конвенционалните разбирания за реалността, които дефинират „здравия разум“. Както Еудженио Монтале (1925) казва в своята поема Лимоните, „[..] някоя грешка на Природата, мъртвата точка на света, слабото звено във веригата, нишката, която трябва да разплете, [води] до разковничето.“

Последно съображение (но не и по важност!): как се променя ролята на архитектите на въображението, когато както е призовал Бруно Таут, те съзнателно избират да правят въображаема архитектура?

Въображаемата архитектура не просто разширява възможностите на архитектурата, но и ролята на архитекта. Професията на архитекта днес е оплетена в кълчищата на свръх-специализираните архитектурни под-полета, където почти не се изисква взимането на цялостна гледна точка към условията на професията, камо ли развиването на утопични светове. Създаването на въображаеми светове изисква не само специфично безгрижие на мисълта, а основно нуждата да се опираш на полета, които са доста далече от обичайните полета, които архитектите са заставяни да обитават: политическото, социалното и икономическото. Мисля, че днес повече от всякога, с архитектура, която става все по-автореференциална и маргинализирана, имаме нужда от архитектурни визии или – защо не? – алегории, досущ като тези от стените на заседателната зала на градския съвет в Сиена.

Алберто Фаваро е италиански архитект, който живее в Малта от 2005 г. Заниманията му с архитектура винаги са били съпътствани от художествени и изследователски търсения. Автор е на графични творби в стил „въображаема архитектура“, познати като „Aрхитектурни конфликти“. [2]

Заглавно изображение: Архитектурни конфликти 6. Източник: авторът.

Превод: Жана Цонева

Редакция: Диана Лозанова


Библиография

[1] Favaro, Alberto. Imaginative architecture as a space for utopia. // Schlock magazine, 31 май 2016.

[2] https://www.facebook.com/alberto.favaro.733/media_set?set=a.10152738355628980.1073741829.783623979&type=3

<http://www.schlockmagazine.net/2016/05/31/imaginative-architectures-as-spaces-for-utopia>

Taut, Bruno. Gläserne Kete, публикувано от Iain Boyd Whyte в Crystal Chain Letters: Architectural Fantasies by Bruno Taut and His Circle,  MIT Press : 1985

Montale, Eugenio. Ossi di seppia. Piero Gobetti Edizioni, Torino : 1925. Стихотворението „Лимони“ може да бъде прочетено на български език тук:

https://sites.google.com/site/otkritaliteratura/avtori/eudzenio-montale/eudzenio-montale-limonite

Comments

comments