Skip to main content

От „гетото“ към „университета“

„От гетото към университета“ – така може да се обобщи най-често срещаният мотив в историите, с които медиите се опитват да балансират тенденциозно дискриминативното си и расистко представяне на българските роми в преобладаващата част от останалите си материали. Позитивната лична история, разказана от първо лице, цели на първо място да покаже, че „все пак може“ (ако искаш), както и да демонстрира журналистическа загриженост по отношение на представянето на „друга гледна точка“ или даването на „право на отговор“. Тези отговори обаче неизменно са оставени да се развиват в рамките на жанра на позитивния пример, който по дефиниция остава винаги изключение, независимо от това какви са мотивите и загриженостите на самите герои на материалите. Важно е да се разбере как историята за „успелия ром“ остава неразривно внедрена в цялостно расисткия медиен контекст, в който се предполага, че трябва да играе ролята на един вид контрапункт на иначе преобладаващо негативната репрезентация на хората от етноса. Следователно тези истории би следвало да се разглеждат като част от тази среда, а не като нейни мними алтернативи.

На следващите няколко страници ще се опитам да навляза в тази тема през акцента върху двете пространства, които често присъстват в медийния жанр на добрия пример – „гетото“ и „университета“. Ще се опитам да отговоря и на въпроса каква роля играе позиционирането им като условна начална и крайна точка в личните истории и как тези разкази повторно стереотипизират и из основи деполитизират разглеждането на редица социални и икономически проблеми, засягащи огромна част от българските граждани [1] от всички етноси в страната.

– Кажи на теб какво ти струваше твоята борба да излезеш от там?

– Къде там?

– От гетото.

– Аз не съм бил в гето.

– Ти си отрасъл в дом.

– Да, отрасъл съм в дом за сираци…

– Използвам го наистина като метафора в случая.

Този диалог се разиграва между Генка Шикерова и госта в студиото Стилиян Стоянов в рамките на материала в bTV „Тази сутрин“ от 23.10.2013 „Успели роми: Медиите ни заклеймяват, ние се развиваме“. Първоначалният повод за него е изисканото право на отговор от Галина Николова от Кюстендил, която пише на екипа след излъчване на репортаж в „bTV Репортерите“, според нея представящ традиционните ромски сватби по некоректен начин. Тук няма да се занимавам в детайли с начина, по който протича разговорът в читалището в кв. „Изток“ в Кюстендил (подходящо субтитриран с „Родени в гетото“) между журналистката Рада Домусчиева и Николова, Петър Игов и Огнян Исаев. Несъмнено поучителният анализ на безбройните му абсурди (агресивния тон на журналистката, влизането ѝ в преки противоречия и апострофиране на интервюираните от нея хора) би отвлякъл твърде много от темата, с която бих искала да се занимая тук, а именно – употребата на имагинерното пространство на гетото като подразбиращото се място на произход на всеки интервюиран в разговора. Независимо от твърдението на Стоянов, че той не е от „гето“, Шикерова настоява на определението като метафора, а екипът на предаването го включва дори в заглавието на прякото включване, макар че нищо не говори за това, че който и да е от останалите участници в предаването има връзка с т.нар. „гето“. Въпросът, на който не се дава отговор, но който може би би било интересно да бъде зададен, е на какво е метафора гетото и защо употребата му се оказва толкова удобна – както за да „постави на място“ онези, които предполагаемо принадлежат на това пространство, така и за да отличи онези, от които се очаква, че са успели да се откъснат от него. Изглежда, че откъсването от гетото в този и в други материали на същата телевизия никога не е веднъж завинаги, ами трябва да бъде инсценирано отново и отново за зрителите, на които се представя същата история в различни вариации – на пътя от гетото към университета.

Но нека не избързваме, ами останем при темата за доведеното до абсолютна абстрактност „гето“, което се предполага, че обозначава крайното социално дъно, от което един или повече отличаващи се с особени лични качества или пък подходяща семейна среда индивиди са успели да се откъснат. Този мотив със сигурност не е уникален и може да бъде открит не само в конкретния наратив за „добрия/примерния ром“ в българското медийно простраство; той присъства неизменно в инструментариума на неолибералната логика, която избира за протагонисти именно такива субекти, които се вписват в и изпълват профила на „успешния предприемач“. Независимо, че част от актьорите могат да се опитат да окажат съпротива срещу съотнасянето им към жанра, ласкаещият журналистически апел „да разкажеш твоята история“ е често твърде силен, а понякога играе почти дисциплинираща роля. Такъв е случаят с участието на Албена Кисьова в друго излъчване на същото предаване на bTV, този път с водещи Ани Цолова и Виктор Николаев – „Четири ромски момичета разказват за пътя от гетото до университета“ (от 02.05.2011). Може би най-интересният момент от този разговор настъпва, когато – след четиринадесетминутно обсесивно занимание с важността на семейната среда и установения консенсус, че „може и така“, стига да имаш семейство, което да те подкрепя – гостенката Кисьова започва да говори за нуждата от държавна политика и финансово подсигуряване на социално бедни семейства и за неравния достъп до работа и образование… Тук водещите започват панически да я прекъсват с възклицания „Да, но твоите родители са ти го осигурили! [храната, осветлението и т.н.]“. Когато тя продължава да настоява да говори за социалните неравенства, предопределящи поначало несправедливо разпределения достъп до тези базисни условия, те отново категорично я прекъсват с „Разкажи твоята история!“, което слага край на обсъждането. Вече отново сме в изчистената от политическо съдържание територия на личното, особеното, на куриозното изключение от общото правило. Тревожно пресеченото от неравенства и несправедливост, но оставащо си абсолютно абстрактно „гето“ спира да бъде тема на разговора само по себе си. Всичко това въпреки повторното подчертаване на Албена Кисьова, че нейните родители – както и тези на останалите гости в студиото Мая Методиева, Деница Михайлова и Анелия Николова – са имали възможност да ѝ осигурят елементарните условия за живот, за които говори тя. Тоест разполагали са с материалния ресурс да я подпомогнат в нещо, което всеки родител би желал за детето си – образование и възможност за развитие.

btv-screenshot-4-girls
Описание: Скрийншот от предаването на bTV Тази Сутрин от 02.05.2011 – „Четири ромски момичета разказват за пътя от гетото до университета“ (17:40); Източник: bTV.bg

Ако приемем, че „гетото“ като метафора (по думите на Шикерова) за социално-икономическия произход на мнозинството от ромите играе ролята на стереотип, то какво се случва, когато всички частни примери, които привеждаме, за да го подкрепим, се оказва, че влизат в пряко противоречие с него?

И така, на единадесета минута от разговора водещият на „Тази сутрин“ Николаев се обръща към четирите си гостенки с: „Но аз разбирам, че никоя от вас всъщност не е от гетото и това обяснява, че и вие не сте там“. Изумителното е, че до този момент цялото предаване е било градено върху историята за излизането от гетото и водещият всячески се е опитвал да накара гостите си да разкажат как са се откъснали от него, докато Цолова ги е питала „какво е разковничето“ и сама си е отговаряла, че „всъщност семейството е най-важното“. Методиева, Михайлова, както и много други гости в други подобни предавания от същия жанр, са избрани заради особената си принадлежност по отношение на тематизираното „цяло“ (в случая – ромския етнос). Те не изпълват стереотипа за него, ами са му външни; въпреки това обаче са подвеждани под отговорност за онова, за което се приема, че са неразривни характеристики на същия стереотип (ромите не искат да пращат децата си на училище, те не си плащат тока и прочие манипулации, за чиято недостоверност вече съществуват достатъчно доказателства в други публикации [2]). Оттам и безспирните журналистически въпроси от сорта на „Добре, дайте идея!“ и „Какво е разковничето?“ към гостите, които са заставяни непрекъснато да говорят ту от външна, ту от вътрешна за „общото цяло“ позиция. Така техните истории по перверзен начин се оказва, че трябва да служат именно за стабилизиране на общоприетия стереотип за произхождащия от гетото ром по силата на тази си двояка позиция (хем „откъснали се“, хем завинаги свързани с гетото в очите на журналиста, за когото социално-икономическата реалност никога не може да бъдат опростена достатъчно). Всеки дори минимален опит за проблематизиране на реалността, стояща зад думата „гето“ (като например в изказванията на Кисьова), бива блокиран и така определението остава нищо повече от изпразнена от съдържание и критически потенциал метафора. Тя бива разиграна по отношение на нейната явна противоположност – университета, който пък се оказва, че трябва да служи като идеална крайна дестинация на всеки предприемчив успешен субект.

Лишаването и на двете пространства от материални и социални специфики ги превръща в удобни за манипулиране абстракции, които да бъдат подредени в също толкова абстрактната, неизменно насочена напред във времето представа за позитивно развиващ се житейски път. Това изпразване от съдържание също така предотвратява възможността за критика на социалните и икономически предпоставки, които на първо време са фиксирали пространствата в двете противоположни страни на спектъра – от една страна, гетото, което идва да обозначава хаотичното, безредно и лишено от мисъл и визия за бъдещето струпване на социално слаби и неполезни за обществото индивиди, а от друга – подредената институция на университета, за която се очаква, че е тласкана от просвещенски идеали за познание и самоусъвършенстване.

Дотук се занимахме с първото понятие, но какви са последиците за разбирането ни на пространството на университета от тези истории? Как той се превръща в идеализираната им крайна дестинация – разказът, за чието изпълване университетът все по-често се превръща в реакционна история в духа на „след като ти си успял, значи системата няма как да е толкова зле.“ Целта ми тук естествено не е да поставям под въпрос стремежа за достъп до или пребиваването в което и да е учебно заведение. При все това ме интересува каква роля играе инсценирането на неговото достигане за деполитизирането на социалната реалност: как историята за успеха на някои, чествана и разигравана толкова обширно в медийното пространство, маскира структурните неравенства, превърнали я в изключение, което може да бъде разказано само като такова?

В книгата си „Women Who Make a Fuss“ Изабел Стенгерс и Винсиан Деспре се занимават с връзката между западния университет и феминистките теория и активизъм. Те се питат дали при положение, че въпросът дали жените трябва или могат да учат в университет вече не стои на дневен ред, то феминизмът е изиграл критическата си роля спрямо институцията и трябва да остане в миналото. Едно от притесненията им е, че така наречената демократизация на университета – постепенното пристигане на жени, хора от разнородни социални прослойки или пък мигранти – не е довела до неговата трансформация, ами напротив – до закостеняването му като институция. Според авторките това се дължи на факта, че винаги условието, пред което тези „новопристигащи“ са били изправяни, е било да оставят непокътнати устоите на самото заведение, тоест да не променят просвещенските му идеали. Наблюдаваме подобна логика и в настоящия момент в страни като Англия, където постъпват все повече студенти от югоизточна Азия, на които им се налага да плащат тройно по-високи такси от тези на английските или европейски студенти. Въпреки това, те неизменно се сочат като пример за заплахата пред „нивото“ на обучение – заради различните им академичен опит, езикови познания и т.н.

„Ако е имало някаква колективна загриженост, то ня не е била тази за превръщането на пристигането на млади хора, които не са предварително форматирани „наследници“, в предизвикателство, като им се предложи достойно за тях познание, или такова, което да им отвори хоризонти, различни от тези на присъединяването към „елита“ – така, както е бил дефиниран без тях или дори срещу тях. По-скоро опасението е било свързано със заплахата от „снижаването на стандарта“. Добре дошли сте и присъствието ви е нормално, защото сме „демократи“, но според нашите условия, така че нищо да не се промени. Добре дошли сте, стига да не вдигате врява…“. (Despret & Stengers, 2014)

Едно от последствията от тази липса на готовност и желание за промяна според Стенгерс и Деспре е и настоящата неспособност на университета по западен модел да окаже съпротива пред все по-засилващите се процеси на неолиберализация, които на свой ред трансформират устоите на институцията, но този път според своите собствени условия и логики. (пак там)

Дотук разгледахме в подробности едва два примера от медийната разказваческа практика – по-специално тази на сутрешното предаване на bTV, макар че, разбира се, съществуват множество други примери [3] от жанра „успял ром“, в които гетото и университетът са двете пространства, между чиито координати на историята е позволено да се разгърне. Както гетото, така и университетът остава изцяло въображаемо, лишено от материални и политически измерения място. Ролята му в разказаните истории се изчерпва с това да затвърди потенциалната възможност някои (избрани) „други“ да бъдат приети измежду редиците на „нашите“. Редки са случаите, в които на тези „други“ е позволено да усложнят представата ни за наглед безпроблемното функциониране на институцията – както когато Галина Николова разказва за расизма от страна на преподаватели, пред който се е изправяла в Благоевградския университет, и на чието изказване журналистката Рада Домусчиева успява да отговори единствено с „Това вече… изненадвате ме с тази тема“ (след което безапелационно я сменя). По този начин става невъзможно да бъде поставена под въпрос ролята, която се приписва на университета – да бъде критерий и мерило за успех, и същевременно пространство, лишено от политическо значение.decolonise-uni

За да бъде възможно преосмислянето на университетската институция и натоварването ѝ с поне минимално количество критически потенциал, е необходимо нейното разглеждане не като откъсната от социално-икономическата реалност утопична крайна точка в приказното стечение на обстоятелствата в една шепа „лични истории“. Пространствата както на „гетото“, така и на „университета“ трябват да бъдат политизирани, населени с истории, които вместо да маскират неравенствата и противоречията, заложени в тях, да ги вземат като свои отправни точки и сериозно да се заемат с тях. Напрежението гето–университет може да се превърне в такава линия на критика и дори на трансформация, но само ако разказите, в които присъства, спрат да третират местата, на които се разгръщат борбите на героите им, като прости фигури на речта и започнат да ги разглеждат като пространства с реални политически и икономически измерения.

 

Библиография и бележки под линия

[1] Вж. наскоро публикувания доклад, издаден от Колектив за обществени интервенции в авторство от Ваня Григорова, където са представени убедителни данни за това, че размерът на т.нар. „сива бедност“ в страната възлиза на  приблизително 36% от населението. Толкова са хората от различни групи (пенсионери, работещи бедни, здравно неосигурени поради дълбока бедност и безработни с ниски или никакви доходи), които живеят под линията на бедността (за 2016 г. – 300 лв). В доклада присъстват и примери за това как изиграването на т.нар. „етническа карта“ де факто изправяща бедни срещу бедни, системно се употребява за намаляване на бюджетните разходи за социални услуги за цялото население.

[2] Например в моя материал от 3 март 2015 г. „Гласна стачка“ [5] или пък в статията на Мария Карабойчева „98 на сто от ромите в „Столипиново“ си плащали тока!“ [9]

[3] Вж. например: Историята на един студент от ромски произход във  „Всяка сутрин“ и Ромката, която успя. Пътища към мечтите, както и Медици от гетото, са малко по-различни, защото са заснети от друга перспектива, а именно като промоционални материали на Стипендиатската програма за студенти от ромски произход в медицински специалности от висши училища на Института „Отворено общество“. Все пак и тяхното разглеждане е интересно именно от гледна точка на разказваческите им способи. Докато „Медици от гетото“ е изграден по-скоро от интервютата, взети от различни студенти, в „Пътища към мечтите“ гласът зад кадър е особено силен. Той залага на патетичния тон, при който основни мотиви са „смелите мечтатели“ и „съдбата“. Налице са и интересни формулировки от рода на „В природата всяко малко е закриляно от родителите си, докато стане достатъчно голямо и силно, за да оцелява в суровите условия на стихиите…“ и прочие. Разбира се, основният въпрос, а именно защо достъпът до висше образование бива представян като резултат от преодоляване на съдбовни трудности и сурови природни стихии, остава незасегнат. Това натурализиране на дълбоките социални неравенства в страната и представянето им в речника на смелия мечтател (тук заменил смелия предприемач) е действително дълбоко проблематично поради това, че отново не предоставя възможност за критическа перспектива върху начина, по който социалното поле е организирано. Все пак е интересно, че въпреки доминиращото присъствие на гласа зад кадър, то не успява да заглуши наличието на критични моменти – вероятно заради отдадеността на създателите на видеото „да дадат глас“ на интервюираните от тях хора. Така превъзнесеното „всеки удар, който сърцето ни изживява, е подходящият момент да променим времето и да допуснем смелите мечтатели в живота“ е последвано от „Искам хората, които нямат възможност да си заплащат здравните вноски, да имат право на здравни грижи.“ (Христина Велчева) и „…мечтая [си] най-вече за това здравеопазването да не е бизнес.“ (Савин Николов)

[4] АГ, ДПА, ВО, Узунова, Б. Ромката, която успя / АГ, ДПА, ВО, Б. Узунова. // Deutsche Welle, 3 юни 2013.

<http://www.dw.com/bg/%D1%80%D0%BE%D0%BC%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BA%D0%BE%D1%8F%D1%82%D0%BE-%D1%83%D1%81%D0%BF%D1%8F/a-16851539> (18.09.2016)

[5] Генова, Неда. Гласна стачка / Неда Генова. // Evromegdan.bg, 3 март 2015.

<http://evromegdan.bg/877/%D0%B3%D0%BB%D0%B0%D1%81%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D1%82%D0%B0%D1%87%D0%BA%D0%B0> (18.09.2016)

[6] Григорова, Ваня. Бедни срещу бедни: Употреба и злоупотреба с мита за „щедрото“ социално подпомагане / Ваня Григорова. – София: Колектив за обществени интервенции, 2016.

[7] Медици от гетото – мисията възможна // YouTube.com, 13 март 2013

<https://www.youtube.com/watch?v=MXnlekcJALk> (18.09.2016)

[8] Историята на един студент от ромски произход във „Всяка сутрин“ // YouTube.com, 08 дек. 2015

<https://www.youtube.com/watch?v=ffCAqXv9ZRI> (18.09.2016)

[9] Карабойчева, Мария. „98 на сто от ромите в „Столипиново“ си плащали тока!“ // Marica.bg, 28 ян. 2013.

<http://www.marica.bg/98-%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D1%82%D0%BE-%D0%BE%D1%82-%D1%80%D0%BE%D0%BC%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B2-%E2%80%9E%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D0%BF%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%BE-%D1%81%D0%B8-%D0%BF%D0%BB%D0%B0%D1%89%D0%B0%D0%BB%D0%B8-%D1%82%D0%BE%D0%BA%D0%B0!-news96861.html> (07.10.2016)

[10] Пътища към мечтите. // YouTube.com, 12 окт. 2015.

<https://www.youtube.com/watch?v=A6oYROD4EP0&feature=youtu.be> (18.09.2016)

[11] Успели роми: Медиите ни заклеймяват, ние се развиваме. // Btvnovinite.bg, 23 окт. 2013.

<http://btvnovinite.bg/article/bulgaria/obshtestvo/uspeli-romi-mediite-ni-zakleimyavat-nie-se-razvivame.html> (18.09.2016)

[12] Четири ромски момичета разказват за пътя от гетото до университета. // Btvnovinite.bg, 02 май 2011.

<http://www.btv.bg/article/1469656389-Chetiri_romski_momicheta_razkazvat_za_patya_ot_getoto_do_universiteta.html>  (18.09.2016)

[13] V. Despret & I. Stengers (2014) Women Who Make A Fuss. Minneapolis: Univocal Publishing.

 

Заглавно изображение: Скрийншот от предаването на bTV „Тази сутрин“ от 23.10.2013 „Успели роми: Медиите ни заклеймяват, ние се развиваме“ (01:15); Източник: bTV.bg

Comments

comments