Skip to main content

Проявления на урбанизма в отношението към публичните пространства

Нурхан Реджеб

 

След период на застой през 90-те години на миналия век българските градове започват отново своето интензивно развитие през последните години (най-вече след приемането на страната ни в ЕС). Това, обаче поражда редица въпроси и спорове относно начина, по който се вземат решения и се дефинират приоритетите в развитието им. Наред с редицата положителни проекти, свързани с инфраструктурното обезпечаване в резултат на европейските фондове и финансиране, могат да бъдат отличени и редица дефекти, свързани с публичността и прозрачността на процесите, с които се взимат ключови решения за облика на градовете. Начинът, по който се планират и развиват те, носи несъвършенствата на една система, която не разполага с инструментариума за създаване и достъп до качествена и справедлива градска среда и запазване на идентичностите във все по-глобализиращия се свят. Стратегическите и устройствените планове за цялостно развитие имат по-скоро „догонващ“, а не „визионерски“ и „изпреварващ“ характер.  Връзката между различните нива на планиране, между стратегическите и устройствените планове, се осъществява трудно. А всичко това, от своя страна, трудно кореспондира с подробното планиране и проектирането на важни публични пространства, от които до голяма степен зависи качеството и жизнеността на средата, в която живеем.

Сериозно предизвикателство пред цялостната ни система на планиране и проектиране е липсата на механизми за справедливо регулиране на ключовото за успеха на градското развитие в съвременния контекст отношение публично–частно. Тази статия е своеобразен опит да се изследва дихотомията публично–частно по отношение на градското развитие и по-специфично – в начина на „изграждане“ на публични пространства като най-ярък израз на протичащите в градското пространство процеси и взаимоотношения.

Публичното пространство в контекста на постсоциалистическия град

Една от най-слабо изследваните теми у нас през т.нар. „преход“ е свързана с градското планиране и проектиране. Многобройни са изследванията в сферата на икономическите и социалните процеси, протичащи в периода от началото на 90-те до днес, които в повечето случаи са пряк израз на политическите събития.

Градското планиране и проектиране до приемането на страната ни в ЕС се възприемат като остаряла парадигма за регулиране на отношенията в градското пространство и са напълно отречени, което съответно се отразява на пространствения облик на градовете. Публичното пространство почти не съществува като тема и не е включено в дневния ред на обществото.  Много по-съществени са въпросите, свързани с икономическото и политическо развитие и социалните реформи, целящи да предотвратят нарастващите социални неравенства. Еволюцията на урбанистичната форма в този контекст е възприемана като едно от множеството проявления на социалните реформи на преструктуриране в обществото, поради което и не заема водеща роля [#6].

Процесите на градска трансформация в постсоциалистическия град носят белезите и характеристиките на това, което се случва в цяла Централна и Източна Европа (ЦИЕ).

Едни от най-значимите процеси, които оставят значителен белег и върху физическите характеристики на градовете от ЦИЕ, са свързани с реституцията и приватизацията. Те неминуемо водят до значителни трансформации в определени градски части, като върху някои от тях има сериозен инвестиционен интерес и натиск, а други по-скоро се амортизират физически, което довежда и до трайния им упадък.

От социалистически към постсоциалистически град – пространствени типологии  

Развитието на тези процеси според Кирил Станилов е „отчаян опит за реформи от тоталитарно съществуване към капитализъм в рамките на само няколко години“ [#6]. Според него това води и до развитие на пространствени морфологии, много по-отчетливо свързани със северноамериканските урбанистични форми (крайградските търговски центрове – „молове“, затворените жилищни комплекси и бизнес парковете), отколкото със западноевропейските.

Всичко това води до радикална трансформация на урбанистичните форми в ЦИЕ. От моноцентрични структури, отличаващи се с висока плътност на застрояване и високите форми на обитаване, свързани с градски транспорт, градовете в ЦИЕ се преобразуват в разстилащи се жилищни територии с до голяма степен приватизирани транспорт, услуги и публични пространства. Новите форми на развитие се схващат от широката публика по-скоро като идеологически преход към новото, опозиция и отричане на старото; като все по-отчетлива проява на „нормалност“ и „ставане“ на част от света.

Както беше споменато по-горе, навлизането на частния капитал е лайтмотивът на приватизацията, в съчетание с отслабените позиции на централната и местна власт като регулатор на процесите на градско развитие. Това довежда до появата на значителна фрагментарност и хаотичност по отношение на новите пространствени форми. Според Александров „естественото за днес вече отчитане на фундаменталния фактор в градоустройството – собствеността, доведе до възвръщането на респекта от червените, сини и черни линии на собственостите – и от тяхната структура и конфигурации вече започнаха да се определят конфигурациите на застрояването, функционалните системи и режимите на застрояване…“ [#1].

Тези процеси водят до промяната на облика на периферните градски райони, където се изграждат новите затворени комплекси (gated communities), непознати за българската градоустройствена практика, и до появата на големи търговски центрове. Постепенно започват да се уплътняват и градските центрове и жилищните територии, като усещането в повечето случаи е за хаотичност и загуба на идентичност. Преоразмерените по време на социализма производствени зони са приватизирани и раздробени до множество малки собствености, които не се обновяват и създават трудности за окрупняването им с цел сериозни инвестиции. Това, от своя страна, подтиква инвеститорите към търсене на алтернативи и строителство на „зелено“ (извън урбанизираните територии), което от своя страна още по-силно засилва натиска върху извънградските територии и води до загуба на ценни природни ресурси.

Според Станилов градското планиране в постсоциалистическия град, в който доминираща е ролята на неолиберализма, е допълнително затруднено от липсата на средства, необходими за функциониране на системата за планиране. Цялостното отражение на тези процеси не променя начина на функциониране на системата за управление на градските процеси, което води до значителни хаотични пространствени форми на развитие в този период. Във всички страни от ЦИЕ усилията на частните инвеститори променят структурата на урбанистичния ландшафт, като фокусират намеренията си там, където сметнат, че могат да реализират печалба. Постепенно структурата на строгия социалистически град започва да се деформира, което води до трансформация от моноцентрична до полицентрична градска структура. От компактен град до разстилащ се град, и от централна част, доминирана от институции, и жилищна част, намираща се в близост до бизнес институции. Дори и в жилищните комплекси започват сериозни трансформации най-вече по отношение на навлизане на частна инициатива, в повечето случаи поради недоизградените обслужващи функции.

Преход към неолибералния модел на планиране на града

Отричането на принципите на социалистическото развитие след 1989 г. подтиква страните от ЦИЕ да достигнат противоположна крайност – на неолиберализъм. [#6]

Този процес е обрисуван и от Дейвид Харви, който казва, че „правото върху града, както сега се обосновава, е далеч по-тясно ограничено и в преимуществото от случаи е съсредоточено в ръцете на малък политически и икономически елит, който е в състояние да моделира града все повече и повече и единствено в съответствие със собствения си частен интерес“. [#2]

Неспособността да се регулират обществените и частните отношения единствено чрез пазарни механизми налага необходимостта от намеса на централните и местни власти. Наред с това сме изправени и пред сериозни предизвикателства като загуба на природни ресурси в градовете, социална поляризация, задръствания и замърсяване на въздуха, комерсиализация на историческите дадености и загуба на идентичност, упадък и загуба на публични пространства или липса на достъп до такива на голяма част от хората. Тези обстоятелства налагат  необходимостта от преосмисляне на градското планиране и създаването на нови механизми за правене на град.

Публичното пространство в „градовете за хората“

Един от постоянно присъстващите въпроси в дневния ред на градовете е приватизацията на публичните пространства. Последните са едни от най-важните показатели за справедливост и демократичност на едно общество. Концентрацията и отделянето на ресурси за поддръжката им в определени градски части и липсата или недостатъчните средства за функционирането им в други са един от сериозните признаци за социално неравенство.

За датския архитект Ян Геел при създаване на градове, съответно на публични пространства, най-важен е публичният живот; след това идват пространствата и най-накрая са сградите. Публичните пространства са онзи елемент в градската среда, който определя нейната жизненост и привлекателност. Най-важен фактор са хората и всички пространства трябва да насърчават дейности, чрез които обитателите на града да прекарват време в тях. Една от най-значимите критики на Геел е насочена към принципите на модернистичното планиране, в което фокусът е към индивидуалните сгради и пълното отричане на градските пространства, както и фаворизиране на автомобила пред пешеходния, велосипеден и обществен транспорт, което води до „дехуманизиране“ на градовете.

В едноименната си книга „Градове за хората“ Геeл [#4] определя 12 качествени критерии за създаване на град на нивото на човешкия поглед (city at eye level):

  • защита – 1. защита от пътни произшествия и инциденти – чувство за безопасност; 2. защита от престъпления и насилие – чувство за сигурност; 3. защита от климатични и антропогенни фактори – вятър, сняг и замърсяване;
  • комфорт – 4. пространства  за вървене; пространства за стоене; пространства за седене и продължително прекарване на време; 5. възможност да виждаш; 6. възможност да говориш и слушаш; 7. възможности за игра и физически активности;
  • удоволствие/наслада – 8. човешки мащаб; 9. възможност да се наслаждаваш на позитивните аспекти на климата; 10. добър дизайн, 11. материали и 12. детайли.

Мануел де Сола-Моралес [#3] определя идеята за публичното пространство като способност на „градските материали“ да изразяват граждански, естетически и социални значения, така че публичните пространства да бъдат материален израз на градското. Публичното пространство, продължава той, съчетава „градски неща“ и физически материали, създаващи чувство за град.

Това, което отличава разбирането на Сола-Моралес за публичното пространство като съчетаващо социални, икономически, политически и функционални характеристики, е, че то се налага като материален факт, субстрат, свързващ материя и идея. Подходът на Сола-Моралес  се определя като идея за правене на архитектура на ниво терен, в която се размиват границите на отделните собствености и се търси материалният израз на „правене“ на пространство.

Съвременното разбиране за публичното пространство е, че то трябва да е включващо (inclusive), а не изключващо (exclusive), и да дава възможност за изява на политическите, социалните и икономическите разнообразия на различните обитатели. Затова е важно хората и техните нужди да бъдат в основата на материализирането на публичното пространство като артефакт.

Алън Джейкъбс заявява: „някои улици са по-добри от другите: да бъдете там, да вършите това, за което сте дошли“ [#5]. Но какви са критериите и характеристиките на една улица, които я дефинират като добра? Как да проектираме в съвременния свят улици, които да насърчават социалното взаимодействие между хората и да бъдат израз на демократизма в обществото ни?

В едноименната си книга „Великите улици“ Джейкъбс [#5] дава отговор на тези въпроси, посочвайки, че освен да отговарят на утилитарни цели, улиците всъщност са най-важният елемент на системата от публични пространства в един град. Разглеждайки редица примери от цял свят, критично сравнявайки и анализирайки отделните компоненти на физическата среда, Джейкъбс определя следните основни критерии за това една улица да бъде “велика”:

  • първо и най-важно великите улици трябва да създават и укрепват местните общности – трябва да улесняват взаимодействието между хората.  Необходимо е да са достъпни за всички, да бъдат разпознаваеми и да позволяват лесна ориентация. В тези улици трябва да е възможно да се срещаш с най-различни хора, от различна религия, раса или възраст. Те трябва да са място, в което да искаш да прекараш свободното си време, да живееш, да работиш, да играеш или просто да се събираш с хора;
  • великите улици са комфортни и сигурни. В летните дни те трябва да осигуряват сянка и да бъдат по-приятни за прекарване на време. Същевременно те трябва да предпазват от вятър и да са сигурни – да позволяват смесване на различни видове превозни средства, без никой да се чувства застрашен;
  • великите улици насърчават участието и споделянето. Хората спират да разговарят; седят; гледат и са част от цялото „случване“ на живота. Улиците дават възможност на хората да бъдат част от различните събития и демонстрации, както и да участват в тяхната поддръжка;
  • великите улици са тези, които могат да бъдат запомнени. Те оставят силно и трайно положително чувство. Мисълта за дадена улица всъщност дава възможност за пресъздаване на характера на целия град и на място, в което искаш да се завърнеш.

Съчетаването на всички тези изисквания не може да бъде случаен акт, а по-скоро е необходимо внимателно комбиниране на различните елементи на физическата среда, които да превърнат публичното пространство в умело изработен проект.

Провалът на българския урбанизъм в създаването на публични пространства: примерът на улица „Симеон Велики“, град Силистра

Избраният пример от град Силистра е едно от най-сериозните доказателства за липсващите механизми за планиране на публичните пространства у нас: демократизмът и гражданското участие. Процесът на бъдещата трансформация на ул. „Симеон Велики“ предизвика граждански отпор от страна на местната общност срещу изсичането на чинарите по улицата и срещу непрозрачния процес на взимане на решения от страна на местната администрация. Процесът на създаване на публичното пространство пропусна най-важният елемент при планирането и проектирането – хората.

Какво се случи в град Силистра и (не)възможни ли са принципите за проектиране на успешни публични пространства в проекта за улица „Симеон Велики“?

Това, което прави улица „Симеон Велики“ в град Силистра по-добра от другите улици, са не автомобилните ленти и движещите се по тях коли, а характерът и идентичността, позволяващи социалното взаимодействие между хората и „чувството за място“, което то формира. Един от най-значимите фактори за това са не друго, а чинарите, създаващи сянка и прохладен комфорт през летните месеци и защита от силни ветрове през зимата  В същото време те формират едно от най-значимите публични пространства в град Силистра. То е дефинирано от широкия тротоар и застроената среда, създаващи пространства за социализация пред жилищните кооперации и активния партер в частта от улицата, наситена с обслужващи функции.

Желанието на Община Силистра да реконструира улицата на пръв поглед изглежда като добра възможност за развитие на вече съществуващите дадености и създаване на модерно и атрактивно публично пространство. Не такава обаче се оказва реалността: процесът на проектиране, всъщност много характерен за цялата страна, показва дълбоко неразбиране на последователността за създаване на успешни публични пространства, защото:

  • Липсва прозрачност – не само гражданите, но дори местни представители в общинския съвет нямат достъп до проекта дълго време. Още по-озадачаващо е, че проектът се реализира по оперативна програма, а едно от най-сериозните изисквания на тези програми е проектите да се случват при широка публичност и прозрачност на процеса;
  • Липсва механизъм за участие на местната общност в процесите на планиране и проектиране. Съгласно наличната в публичното пространство информация не са провеждани обществени обсъждания, анкетни проучвания, интервюта или работилници с различните заинтересовани страни. Това можеше да допринесе и да „подскаже“ на проектантския екип посоката на развитие на проекта и начини за организиране на пространствата по протежение на улицата;
  • Липсват адекватна преценка на нуждите на мястото и данни, подкрепящи логиката на взетите решения. Защо повече коли и паркоместа за сметка на пешеходни пространства и велоалеи? Защо и как се аргументира премахването на чинарите? Каква е визията на проекта и какво се цели чрез него?

В последните години сред хората, активно занимаващи се с планиране и проектиране, е много актуална темата за вземане на решения въз основа на изследвания. Създаването и формирането на качествена градска среда изисква сериозни пространствени проучвания и изследване на поведението и нагласите на местните общности, тяхната правилна комуникация и обосноваване на взетите експертни решения. В Силистра процесът предизвика създаване на местна опозиция срещу проекта, което доведе и до недоверие във взетите политически решения. Местният активизъм чрез групата „Силистра диша“ е израз на градска позиция за справедливо вземане на решения относно общото и съвместно обитавано публично пространство. Това е много ясно послание от страна на гражданското общество за всички вземащи решения, че нещата не могат да се случват както до сега – без участие на общността и при непрозрачни процедури.

Аргументите на Община Силистра са, че прозрачността на процедурата е осигурена чрез проведения през 2013 г. конкурс, въз основа на който се проведе и електронно гласуване. Самото провеждане на конкурс е похвално, но начинът, по който беше организиран, и последвалият резултат показват сериозни пропуски. Липсата на добро задание и лошото популяризиране на конкурса при неясно жури доведоха до участие на едва три екипа.

Вследствие на медийния отзвук, довел и до политически реакции, се стигна до признаване от страна на общинската администрация, че е необходима промяна в техническия проект и вероятно не е нужно да се изсичат чинарите. Камарата на архитектите в България излезе със становище, че ще подпомогнат Общината при изготвяне на ново задание. Всичко това звучи изключително неубедително, защото най-вероятно ще бъдат сменени техническите показатели на проекта и запазени чинарите, но това няма да промени подхода и процеса на създаване на публичните пространства. Няма да се променят също така и последователността и логиката на вземане на решения, докато на тях се гледа единствено като на количествен поток от средства по оперативните програми.

Като алтернатива на конвенционалното проектиране на публични пространства у нас накратко искам да се спра на предложението ни (екипа на Урбан дизайн), с което участвахме в конкурса, включващо следните основни точки:

  • събрахме и анализирахме данни за различните видове движение по улица „Симеон Велики“– пешеходно, велосипедно и автомобилно;
  • картирахме (мапинг) основните дейности, стимулиращи публичния живот, в обхвата на разработката;
  • изследвахме състоянието на чинарите и възможността за рехабилитация на настилките около тях, без да се нарушават кореновата система на дърветата;
  • попитахме хората какво е ценното в конкурсната територия според тях и какво биха искали да с случи в бъдеще;
  • направените изследвания, идеите и мненията, споделени от гражданите, са основата, на която стъпиха нашите визия, решения и дизайн стратегия, отразяващи и подхода, в който вярваме – градовете трябва да са за хората.

 

fig-11-eye-level

Проект на Урбан дизайн за преустройство на ул. „Симеон Велики“ в гр. Силистра. Публичният живот в споделеното пространство.  (източник: авторът)]

 

При разработването на проекта, използвайки различни техники за проучване на публичните пространства (анкетни проучвания и изследване на публичните пространства и публичния живот по методика на Ян Геел), анализирахме ритъма на улицата и основните човешки дейности, протичащи в нея. Данните от преброяванията на различните видове моторизирано и немоторизирано движение ни дадоха основание да предложим различни подходи към различните части на улицата. Опитахме се да съвместим различните участници в движението – пешеходци, колоездачи и автомобилисти. Там, където имахме повече пешеходно движение, в пространството, близо до централния площад, предложихме създаване на споделена улица, а в другите участъци обособихме велосипедни алеи, тъй като преброяванията показаха висок процент от колоездачи при липсваща инфраструктура, а предлагането на такава значително би подобрило придвижването с велосипед.

Заключение

Преходът от социалистическия към постсоциалистическия град се оказва пагубен за публичното пространство, което липсва като тема в градоустройството през 90-те години на XX в. Реабилитирането на градското планиране като необходимост в управлението и развитието на градовете ни е първа стъпка в процеса на изграждане на инструменти, гарантиращи справедлив достъп до публични пространства. В този процес съществена е ролята на местната общност и навременното ѝ включване в трансформацията на публичните пространства, от създаването на споделена визия до изграждането и поддържката им. Идеята за индивидуалното оцеляване и за неглижирането на общото за сметка на частното изглежда преодолявана чрез множеството граждански инициативи в страната, целящи запазване на идентичността на местни пространства. В това отношение все още изоставащи са действията и разбиранията на местните власти, дори и на експертите, които не могат да отговорят на нуждите на местните общности, тъй като са водени от разбирането за количествено „усвояване на евросредства“ и от схващането за утилитарните функции на публичното пространство, а не от публичното пространство като място за изява на социалните взаимоотношения между хората, материален израз за демократизма на едно общество. Все още остава отворен въпросът (не)възможно ли е публично пространство при днешните реалности и осъзнатата необходимост от промени в начина на правене на град у нас?

Библиография

  1. Александров, А. Преходният период в градоустройството : София – Институт за модерността, 2006. – 57с.
  2. Харви, Дейвид. Правото върху града / Дейвид Харви; Прев. Пейчо Пейчев//. Живот след капитализма, 05 Септември 2011. < http://www.lifeaftercapitalism.info/communityvisions/90-city-life/212-right-to-the-city-david-harvey>
  3. de Solà-Morales, M. The impossible project of public space / Manuel de Solà-Morales.// Public Space, 2010. <http://www.publicspace.org/en/text-library/eng/c006-l-impossible-projecte-de-l-espai-public>
  4. Gehl, J. Cities for People : Washington – IslandPess, 2010.
  5. Jacobs, A. Great Streets : Massachustets Institut of Technology – MIT Press, 1993.
  6. Stanilov, K. et al. The Post-Socialist city. Urban Form and Space Transformations in Central and Eastern Europe after Socialism : University of Cincinnati, Ohio, USA – Springer, 2007.

Comments

comments