Skip to main content

В предверието на полу-действителното: икономическият мигрант и специалните домове за настаняване

от Рая Апостолова

 

Преди известно време, Юлия Сердаров и Файт Шваб, немски изследователи и активисти, въвлечени в голям брой международни движения около проблемите на миграцията, посетиха София с цел да документират историите на бежанци, попаднали в България. [1] Сардаров и Шваб кръстиха проекта (Re-)Positions с идеята, че пространствен разказ на търсещите убежище трябва да напусне политическите предели на географското си местонахождение и да навлезе мощно в публичното пространство. Разказът тук също касае едно пространствено репозициониране. То идва като ефект от идеологията, която разделя пресичащите европейските граници на политически и икономически мигранти.

В центъра на есето ми е Специалният дом за временно настаняване на чужденци (СДВНЧ) в град Любимец (накратко Любимец), който разглеждам като пространство, поддържащо фантазията на посоченото разделение, и такова, в което се разгръща борба срещу същото това разделение. Любимец е пространство на потенциалност. Това означава, че конфликтите се водят в движението между и по оста на потенциал и действителност – между „истински бежанец“ и „икономически мигрант“. Конфликтът въвлича много и различни социални дейци. Според държавата сградата функционира с цел настаняването на нелегални имигранти, на потенциално опасни за националната ни сигурност чужденци, на такива, на които са им връчени заповеди за извеждане от територията на РБ, защото са се оказали икономически мигранти, а не истински бежанци. Според неправителствения сектор Любимец (а и Бусманци) на практика заключват потенциални бежанци и са в разрез с международни норми за закрила на търсещите убежище. [2] Според последния разказ тези, които преминават границата ни с цел закрила, трябва да бъдат настанявани в регистрационните центрове към ДАБ. Но Любимец е също и пространство на потенциал за капитала. Пространство, в което движението между потенциал и действителност и борбата, заложена в това движение, крият възможности за остоковяване.

Като външна граница на съюза, България е взела ролята си на пазач присърце. Огради, ловци на хора, гранични арести – всеки ресурс вложен в опазването на съюза и татковината има за цел да улови неистинското, икономическото (икономическия мигрант) и да го отцеди от истинското, политическото (бягащия от война). Бежанската система на външните граници е подчинена именно на тази логика. Да се заловят мошениците. Мошеноловът осмисля цяла палитра от техници (преводачи, интервюисти, каналджии и продавачи на истински бежански истории, защитници на права, психолози), инфраструктурни подобрения (т.нар. „умни граници“, домове за приютяване, класни стаи специално за бежанци), законодателна и изпълнителна система. Мошеноловът има и своя собствена прогресия: пресичане на граница, избутване или залавяне, арест, разпит, съд, затвор, регистрационен център, отхвърляне или признаване на бежанство. В тази темпоралност на бежанството като че ли една от най-важните задачи както на самите пресичащи, така и на техниците, е да се натъкми знанието им спрямо това движение между потенциалност и реалност, което също така е уловено пространствено в Любимец. Тоест, да се отговори на въпросите съответно „Как да убедя, че съм истински бежанец?“ и „Как да сме сигурни, че не е истински бежанец?“ За целта може да си представим прогресията на мошенолова като изтъкана от възли от времеви пространства, където движението потенциал–реалност е в постоянно предоговаряне. Нека разгледаме Любимец като един такъв възел.

За да видим Любимец като пространство на потенциал, трябва да се спрем върху конфликта, който идва с репозиционирането от дома към регистрационните центрове в Пъстрогор, София или Баня. Това социално репозициониране и буквално физическо преместване от една в друга сграда дава възможност на пресеклите границата да убедят техниците и държавата, че тяхното бягство е достойно за закрила, т.е. че е породено от политическо насилие, наложено над тяхното тяло. [3]

Физическото преместване от затворите за мигранти към центровете на ДАБ стартира движението между потенциала (търсещ закрила) и евентуалното му превръщане в действителност (получаването на хуманитарен/бежански статут). Но на това движение се противодейства. Противодействието идва от техниците, включително и от тези, които отговарят за архитектурното изпълнение на домовете за задържане. В следващия разказ властта на архитекта се явява като една от най-изкусните власти, такава, която през гения на своето познание е в състояние да удържи протестната вълна на осъдените. Редовете по-долу ще разкажат една накъсана история на действие и противодействие. Тя има множество герои, в различни времеви участъци, несрещали се един друг, но вплетени в прецизното изпълнение на мошенолова.

*

Българската система за даване на убежище не е централизирана. Двете главни институции, които са отговорни в сферата, са Държавната aгенция за бежанци (ДАБ) към Министерски съвет и дирекция „Миграция“ към Министерство на вътрешните работи. Приемно-регистрационните центрове или т.нар. бежански лагери (напр. в Овча Купел, Баня и Военна Рампа) падат под опеката на ДАБ, докато Специалните домове за временно настаняване на чужденци (СДВНЧ) са под ръководството на МВР. Законът за чужденците в България предписва търсещите убежище да се настаняват в приемателните центрове, докато тези, които са недокументирани, с изтекли визи, с непризнат статут на бежанци (т.е. когато са минали през процес на нелегализация [4] се затварят в специалните домове за временно настаняване. Въпреки тази полу-автономност на институциите, между тях съществува силна връзка, която в по-голямата си част започва и свършва с размяната на тела както от центровете от затворен тип към приемателните центрове, така и от последните към първите. Размяната на тела касае именно репозиционирането от нелегалност в легалност, от легалност в нелегалност. Тя улавя манифестацията на дихотомната двойка политическо/икономическо и нейните ефекти върху телата на мигриращите. Ефектите се крият именно в желанието на затворените в т.нар. Домове за настаняване да бъдат преместени, да се репозиционират в регистрационните центрове, където те ще могат да разкажат историите си и съответната присъда ще бъде изречена: истински бежанец или икономически мигрант. Въпреки несигурността в получаването на статут, репозиционирането от СДВНЧ към ДАБ е стъпка към потенциалното признаване на автентично бежанство. Но преди това трябва да се пресече европейската граница.

Бяхме в група от четирима човека и се криехме в храстите преди да пресечем [от Турция в България]. Беше тъмно. Пресякохме и след известно време ни спря полицията. Носеха зелени якета. Накараха ни да седнем на земята с ръце, скръстени на гърба, и да чакаме. Взеха ни багажа. Не го видях повече. Две коли дойдоха. Бяхме закарани до участък в Свиленград. Там стояхме два дена, преди да ни изправят пред съд. Казахме, че сме бежанци. След това ни сложиха в автобус и ни казаха „лагер София“. Бяхме много щастливи. Празнувахме в автобуса. Само след няколко минути автобусът зави по второкласен път, подминавайки табелката София направо. Осъзнахме, че не ни возят към София след като полицаите ни казаха да напуснем автобуса и ни заведоха до вътрешен двор, който се намираше зад високи стени, на които имаше бодлива тел. Вече не бяхме щастливи. Осъзнахме, че сега сме в затвор. Защо? Ние сме просто бежанци (интервю с Хасан, 2013 г.).

snimka1
На снимката се вижда двора и портата на Любимец. Източник: МВР.

Всъщност Хасан попада в Любимец. Въпреки че сградата отваря врати на 15 март 2011 г., началото на идеята за подобен тип център в този район е още от ранните години на века и следва плътно подготвянето на България за влизане в Европейския съюз и неговите предписания за европеизация. Проектът по направата на Любимец е стартиран още през 2005 година, или една година преди да отвори затворът за чужденци в Бусманци. За да позиционирам мястото и ролята на Любимец в по-широката рамка на миграционната система в България, се срещанах с арх. Ивайло Петков. [5] Той е основател на бюрото „10 Архитекти“ и работи отблизо с дирекция „Миграция“ още от изготвянето на първите проекти за домовете за настаняване в България. Първоначалната идея зад СДВНЧ Любимец е била да се преработи сградният фонд на бившата казарма и да се преустрои по начин, който да пасне на новите нужди. Въпреки първоначалните намерения, арх. Петков успява да убеди дирекция „Миграция“, че подобно задание би било нерентабилно и неефективно спрямо експлоатационното си предназначение:

…реконструкцията е по принцип 30% оскъпяване, защото да се адаптира нещо, което никога не е било нещо друго и [което има различна цел], не става. В казармите имаш някаква дисциплина, нали ги обучаваш в нещо [войниците]. Тук не можеш да търсиш дисциплина. Тези центрове не можеш да ги сравниш с казарма… Не може да се търси същото, което е в казармата. Тук по-скоро трябва да се търси някакъв вид споделена толерантност, споделена толерантност на пребиваването. (интервю с арх. Петков, септември 2016 г.)

В крайна сметка се преработва единствено една от сградите във фонда на бившите казарми, докато останалата част от комплекса се строи наново. И въпреки че арх. Петков смята, че не може да се говори за дисциплина в домовете за настаняване на чужденци, такава все пак се долавя. По-конкретно една страна от дисциплинарната власт, която Мишел Фуко описва като нетриумфална и непретенциозна и която функционира през миниатюрни и простички процедури, а не през величествени ритуали [6]. Тя е лесно доловима в графика на Любимец. Според този график задържаните се разпределят в групи и според това в коя група си зависи и твоето време за разходка, молитва, спорт, та даже и „лично време“ (виж приложение 1). Лампите се гасят в 23:00 часа, а спалните помещения остават заключени между 22:30 и 8:00. Те са обзаведени с двуетажни легла и така нареченото „лично време“ е лукс, който трудно можеш да си позволиш.

Сгради като Любимец и Бусманци крият също и потенциал за печалба. Носят се слухове, че цели шест такива ще бъдат пуснати в експлоатация в близките години. Като всеки с предприемачески нюх, арх. Петков е наясно, че ако първоначално вложеният капитал е малко повече, отколкото Законът за обществени поръчки (ЗОП) би позволил, то и възвращаемостта от сградата също би била по-висока. Държавата обаче остава сляпа или с вързани ръце за нюха на архитекта.

[Държавата] може да направи обществена поръчка, но отива някой и я печели за четири лева и проектира… а аз им дадох ноу-хау и сега ми се молят, дай това, дай онова, което е един порочен кръг. Няма как да стане в този порочен кръг… Служителите [на дирекция „Миграция“] оценяват какво правиш за тях, обаче системата не им позволява да вземат правилните решения. А и обществото донякъде не позволява, защото започва да се говори за ЗОП и да се гледа факторът цена, тук ще е по-евтино, там ще е по-евтино. Еми евтино, ама… (интервю с арх. Петков, септември 2016).

snimka2
Бившите казарми. Източник: МВР

По-долу ще се спра на това какъв е рискът за предприемача и държавата при евтиното строителство на затвори за мигранти. Накратко ще спомена тук, че този риск е неизменно свързан с репозиционирането, социално и физическо, на тела от МВР към МС. В района на турско-българската граница, зданията на тези две институции, съответно Любимец и Пъстрогор, стоят на 20 км разстояние едно от друго. Мигрантите често описват транзитно-регистрационния център за търсещи убежище в село Пъстрогор като „големия затвор“, докато Любимец е оприличаван на „малкия затвор“. [7]

Както е видно от снимките, а и според неизказания консесус, Любимец е затвор. Но какво криминално деяние наказва всъщност Любимец? Според предписанията в закона затворените в Любимец се ескпулсират от България. Според практиката все още недоказано виновни в икономическо мигрантство се пускат на свобода. И тъй като „процесът“ (решението дали си истински бежанец) идва след акта на затваряне, е трудно да охарактеризираме Любимец като затвор, който би имал за цел да е коректор на девиантно поведение на индивида, или да предполага рехабилитация, промяна на възгледи, да възпрепятства бъдещи криминални тенденции и прочие. Любимец не лекува души. Всички са наясно, че движението няма да спре, въпреки избутванията и смъртта по границите. Любимец наказва колективната жертва на структурирани социални отношения. Любимец наказва икономически мигранти, които според дефиницията на Върховния комисариат на ООН за бежанците (ВКБООН) са тези, които са „избрали да се движат [9], за да подобрят бъдещите перспективи на тях и техните семейства“ [10].

Както ни казва и Фуко, не само престъпленията, определени със закона, биват наказани, но също и страстите, инстинктите и желанията. Практическото наказание, заложено в либералната бежанска система, е заключено именно в дискурсивното конструиране на понятието за икономически мигрант. Той бяга от „икономиката“, която е съответно схващана като свободна от насилие, следователно бягството му е неоправдано. Но важното тук е, че Любимец наказва потенциала, че някой може да е икономически мигрант; потенциала, че някой е избягал от своята нищета, породена от неработещи пазари, бедност, безработица. Любимец наказва желанието за по-добър живот.

За да погубят и да се освободят от въплъщението на това потенциално престъпление, за да го унищожат, премахнат и избегнат продължителността на наказанието, за да достигнат до възможността да докажат своята неикономическа мигрантност, затворените в Любимец често прибягват до самонараняване.

snimka3
СНИМКА 3 на Архитекти 10 (репрезентация на проекта „Любимец“ от Архитекти 10, компанията на арх. Петков, източник Архитекти 10 [8]
През август 2012 г., по време на мобилизация около лагера в Пъстрогор на Инициативата за солидарност с мигрантите, се получиха новини, че е започнала гладна стачка в Любимец. На следващия ден бяхме пред затвора. Таксито, което повикахме от Пъстрогор до Любимец, ни закара до празен паркинг, намиращ се непосредствено до сградата на затвора и срещу спалните помещения на задържаните. Това, което ни делеше от затворниците, бе долина от тръни, шестметрова стена, прилежно завършена с бодлива тел, и пространството между оградата и сградата, приютяваща бежанците. Парадоксално, голямото разстояние между нас и затворниците улесни комуникацията помежду ни. По-голяма близост би възпрепятствала визуална връзка заради високите стени, обграждащи дома за настаняване. Същевременно, отдалечеността от входа на затвора не позволи появата на твърде голяма мнителност у пазачите. Паркингът бе често използван за място на комуникация между тези вътре и тези отвън. [11] Въпреки това, вербална комуникация беше единствено възможна благодарение на това, че мобилни телефони са позволени за ползване в затвора.

Стоейки на паркинга, наш приятел от Сирия се обади на един от задържаните, който беше взел участие в обявената гладна стачка. След няколко секунди видяхме как някой се катери по решетките на прозорец на третия етаж и размахва бяла тениска. Отгоре ѝ бе изписано внимателно „Свобода“. Като погледнахме по-отблизо, успяхме да разпознаем още около 40 човека, всеки един от тях ръкомахащ с бялата си тениска. Помахахме обратно. От разговора ни по телефона стана ясно, че протестиращите имат едно единствено искане и то бе да бъдат пуснати от Любимец и преместени в Пъстрогор, където групата от 25-има стачкуващи, между които и две деца, би могла да продължи с процедурата си по искане на бежански статут. „To move faster, faster“ (Да се задвижат по-бързо, по-бързо). Така добре познатата ни фраза „ние сме просто бежанци“ бе изречена отново и отново, сякаш за да убеди публиката в истинността на бежанството.

Гладните стачки в затвори за мигранти са една от най-често практикуваните форми на протест, както в България, така и в други краища на Европа. В България най-често изричаното искане е именно преместването от затвора в регистрационните центрове. Но ако гладната стачка има потенциала да привлече внимание отвън, то това не е единствената тактика за по-бързото преместване към отворените центрове. В крайна сметка, преместването в сградата на ДАБ е предимно конфликт, който се разгръща между техниците-мошеноловите и мигрантите. Всякакъв вид самонараняване, бунтове, отказ от разходки и чупене на собственост, негасене на лампи, оставяне на отворени кранчета, за да има постоянен теч на вода, са неизменно присъстващи протестни прояви, които целят нечие репозициониране от затвор към център за регистрация. Каве, кюрд на около 25-30 години, ми показа един ден раните, които сам си бе направил, за да протестира срещу четиримесечното си задържане. Каве беше счупил стъкло в Любимец и с острото на новопридобитото си оръжие бавно бе дълбал кожата си от рамото до китката. Зарастващите рани бяха различни по размер – някои просто къси драскотини, други дълги и внушителни зачервени процепи. След внимателно почистване на раните му в санитарната стая, Каве бил довлачен в изолатора. Той, като всички останали, е искал да излезе от Любимец. Кюрдът избяга от България само няколко месеца след преместването му в Пъстрогор, където след потрошаване на около 20 стола, администрацията на ДАБ го заплашила, че няма да му даде статут.

Видяхме как разположението на затвора в Любимец позволява протестът отвътре да излезе навън. Видяхме и как формите на протест, които намират поле в центъра, са насочени както към собственото тяло, така и към собствеността на МВР (и впоследствие ДАБ) – там, където боли най-много. Като че ли тези форми на протест са се превърнали в специфичен индикатор, почти дисциплиниращ за пазачите в затвора и подсказващ желанието на задържания да бъде репозициониран. С протеста идва и инвестиционният риск, за който говори арх. Петков. Рискът, че покриването на разходите по съпротивата ще се окаже многократно по-голям от първоначално планираните разходи по експлоатация и поддръжка на затвора. Протестът също така проявява и свойството на центровете за настаняване да бъдат потенциал за капитала. Те винаги могат да бъдат подобрявани, а инвестициите в тях – завишавани.

Както споменах по-горе, има неизказано разбиране, че колкото и огради да се строят, границата винаги ще бъде пресичана. Подобна е и ситуацията спрямо затворите за мигранти. Колкото и изолатори да се построят, затворените ще продължават да се съпротивляват. В разговора ми с арх. Петков постепенно стана ясно, че чупенето на собственост е едно от най-големите предизвикателства пред архитекта и продукта му. „[Мигрантите] всичко измислят… Това трябва да се отчете в пространствен аспект.“ Архитектът добре разбира, че в тези затвори се въдворяват невинни хора; „ако кранчетата за вода са обикновени, те ги чупят, ако не са автоматично спираеми, просто ги пускат да си течат, защото те са просто хора, които са принудително закарани там, те не са желали да са там.“ Както той сам казва, „покрай сухото гори и мокрото.“ Той е наясно, че чупенето ще продължи и че постоянното купуване на кранчета за мивки оскъпява поддръжката на центъра и съответно възвръщаемостта от инвестицията. И въпреки че на „цивилизационно ниво са взети мерки [медицински контрол и два стационара – за заразно болни и обикновен такъв], на ниво пространства има нормалност и ненормална нормалност. Тоест [всеки детайл в обзавеждането] трябва да е пригоден като за нормално ненормално ползване, срещу обратната реакция на злонамереност.“ За да противодейства на постоянните протести, така наречената „злонамереност“, арх. Петков изготвя „ненормално нормален“ проект за бъдещите лагери. Всички мивки ще са с бутон, чието пускане позволява течът на вода да е между 7 и 14 секунди; температурата на водата ще достига максимално 38 градуса, за да се предотвратят изгарания; в новите бани няма да има сифони. Вместо това ще има дупки под стената, а сифоните ще бъдат изместени в други помещения, където да бъдат под надзора на персонала, за да не може да бъдат запушвани с чорапи. Арх. Петков взима предвид и самонараняванията. Той е твърдо убеден, че затворите за мигранти в България в крайна сметка трябва да следват някакви стандарти, които са наложени в международен мащаб и които взимат предвид необходимостта от мултифункционалността на подобен тип пространства. Архитектът иска да направи следващите затвори „вандалоустойчиви“. Да се сменят електрозаварените мрежи с обикновени, кокошарски, и да се сложи край на ламаринените пружини за легла. [12]  „Във всяко нещо има опасност да си направят оръжие или пособие за нещо… Въпреки лекия режим на този тип затвори, [задържаните мигранти] се опитват от всяко нещо да направят оръжие.“

Срещу съпротивата на задържаните арх. Петков изважда оръжието на иновацията и обяснява как МВР губи от несъгласието си да инвестира повече пари в иновативни решения. Ако проектът му види бял ден, арх. Петков би спестил на МВР около 77% от разходите, които в момента Любимец прави:

…новоизграден СДВНЧ може да е под 12 млн лева, а реално експлоатацията на един дом за около 600 човека е около 3-4 милиона лева. Значи, това е 3 годишна експлоатация. Ако се направят 70% иновации, даже 50% да са иновациите, това означава, че тези 6 години ще се изплатят само от иновации.

Връщайки ме обратно към разговора ни за това колко вода се хаби заради неспряни кранчета, запушени сифони и прочие „хулиганщини“, архитектът ми показва следната схема:

snimka5
Иновация

Бежанската система в Европа работи през и въз основа на създаването на различия. Преминаващите европейските граници биват класифицирани като мигранти, бежанци, преследвачи на икономически интереси и прочие. През поддържането на икономическото/политическото разделение и скритите в него презумпции относно естеството на това що е насилие, бежанската система създава условия за практикуването на мошенолов: да се отцеди обектът на истинското насилие (бежанецът) от обекта на неистинското такова (икономическия мигрант). В пространства като Любимец се разгръща борбата между техниците на мошенолова и самите „мошеници“. Този конфликт предполага и репозиционирането от едно пространство на насилие (каквото е Любимец) към друго (каквото е и Пъстрогор). Или както казват мигрантите – от малкия към големия затвор. Но в това социално и физическо репозициониране се крие и пътят на потенциала към действителното, пътят на това да бъдеш признат за истински бежанец. Репозиционирането трябва да бъде осъществено на всяка цена и то често се превръща в катализатор на физическо самонараняване и разрушение на собствеността на истинския престъпник. В своята същност, репозиционирането е конфликт. Разгръщането на този конфликт през присъщите му техники на съпротива не остава встрани от погледа на капиталисти като арх. Петков. Създаването на различието между икономически и политически мигранти създава и условията за натрупването на печалба през постоянно иноваторство в технологиите на усмиряване на борбата на субектите на това разделение.

 

Бележки под линия и библиография

[1] За проекта може да се прочете тук: http://www.re-positions.net/ Те избраха района около бежанския лагер в Овча Купел. Проектът им (Re-)Positions целеше да разкаже историята и надеждите на търсещите убежище през призмата на пространствения разказ, заключен в квартала. Изследователите описват добре познатия лагер за бежанци, недотам познатите изоставени сгради наоколо, чиито стени са обсипани от свастики, еротични картини и молитви, отправени към Аллах; полурушаща се постройка, която се използва за подслон от социално отритнати и бездомни, и все още недотам видимата за изследователскoто око сграда, притежание на Министерство на oтбраната, която приютява български войници, завърнали се от военни мисии в Афганистан и Ирак. Като че ли този кът на София съдържа не само бежанците и техните съперници, а цялата комплексност на света, погледнат през призмата на пост-9/11 действителноститe.

[2] Позицията на БХК за Любимец може да бъде видяна тук: http://www.bghelsinki.org/bg/publikacii/obektiv/zvezda-vankova/2012-02/specialnite-domove-za-vremenno-nastanyavane-na-chuzhdenci-quo-vadis/

[3] Важно е да се отбележи тук, че интервюиращите, от които до голяма степен зависи крайното решение за предоставянето на статут, често разчитат на рани по тялото, които доказват извършено насилие върху бежанеца.

[4] Нелегализация е мой превод на английския термин illegalization. Нелегализацията обхваща процес, през който може да се проследи насилственото произвеждане на категориите на легалност и нелегалност и ги разколебава като даденост. В този смисъл „нелегален мигрант“ трябва да се разглежда като отношение, което търпи промени и което е продукт на исторически специфики, а не като категория веднъж зададена и непроменлива.

[5] Искам да изкажа своята благодарност на арх. Павел Янчев, че ме свърза с арх. Петков, и на арх. Петков за изчерпателния и изключително полезен разговор.

[6] Фуко, Мишел, Надзор и наказание. Раждането на затвора. (прев. Антоанета Колева) – София : Критика и хуманизъм, 1998.

[7] Препратката към малък и голям затвор е метафорична, а не пространствена. Това на пръв поглед парадоксално сравнение има за цел да позиционира и Пъстрогор като място, изковано от насилие. Пъстрогор е голямо предизвикателство пред търсещите убежище, най-вече заради дългия престой там и породената от това несигурност. За повече информация виж доклада на Bordermonitoring Bulgaria: Trapped in Europe’s Quagmire. Достъпен на: http://bulgaria.bordermonitoring.eu/2014/07/07/trapped-in-europes-quagmire/

[8] 10 Architects. „Проект 0531 CTAF.“ Достъпен на http://www.35910.com/project/54

[9] Тук съзнателно оставам буквалния превод и не използвам глагола „мигрирам“ вместо „движа се“. Движението има специално и универсилизирано място в либералната мисъл, в която „миграцията“ е сравнително нов феномен и се явява като партиколарност на движението. Показателно е, че ВКБООН използват именно глагола to move в тяхната дефиниция за не-бежанство.

[10] Виж тук: http://www.unhcr.org/news/latest/2016/7/55df0e556/unhcr-viewpoint-refugee-migrant-right.html

[11] Според Матиас Фидлер това пространство е вече заградено и достъпът до него възпрепятстван.

[12] Кокошарските мрежи не са електрозаварени, а са под формата на обикновена плетка. Заварката може да се чупи и да правят оръжия от нея.

 

[картинка на публикацията: автор: Матиас Фидлер]

Comments

comments