Skip to main content

Посттерминален расизъм: Шест карикатури, които никой няма да нарисува

В обобщение на случая Терминален расизъм” през това, което видяхме.

Не ни стига нито умението, нито властта, нито впрочем и желанието, за да отправяме критика чрез карикатури. Ние критикуваме с думи.

Все пак, за целите на провокацията, ни се иска да си въобразим ситуация, в която карикатурите са думи. Ще окарикатурим окарикатуряващите. С думи.

В долните карикатури ще работим с окрупнени колективни образи, за които няма един наглед. Според някои, знаем, има – либералите са градски, умни и красиви хора, които взимат разумни решения и говорят аргументирано; националистите (а покрай тях, често, бедните българи в ролята на white trash) са страшни и глупави типажи с бръснати глави и кубинки, обитатели на крайните квартали; левите разнасят съветски символи и сталинистки лозунги; малцинствата са мръсни, грозни, глупави, просещи и мъреливи.

Проблемът на образите е именно в това, че укрепва тези хомогенни нагледи. А реалността е далеч по-сложна – националистите могат да са спретнати евродепутати и шоумени; либералите могат да са опърпани хипари или да са склонни към истерия; левите често се борят с представите, че са сталинисти… И пр., и пр. Това, което обаче такива нагледи постигат, е задържане на всяка от тези групи във властовите позиции, които друг с повече власт им приписва.

Затова в тези карикатури ще работим само с диалози. За да оголим ефектите на това, което се случи, и да покажем абсурдността на не едно и две изказвания, които прочетохме. Изрисуването ще оставим на някой друг. Ако има тази смелост. Или наглост.

Карикатура 1: „Спогодба“

Либералите [1]: „Всички са глупави, бедни и непроизводителни, така че ще ги обиждаме, ще настояваме за още по-малко пари за тях и така ще ги вкараме в правия път.“

Националистите [2]: „Е, всъщност само малцинствата са глупави, бедни и непроизводителни, така че ще ги обиждаме, ще ги бием и така ще ги разчистим от правия път.“

Либералите: „Хубаво, може и така, ако потрябва. Само без крайности.“

Националистите: „Разбира се.”

Карикатура 2: „Скандал“

Държавата към ромите [3]: Ето, нали сте малцинство, даваме ви 16 800 лв, че да тръгнете най-накрая на училище. Стига сте ревали сега! Не може за всички!“

Националистите: „Това е дискриминация към българите! Не може да не може за всички!“

Либералите, с весел тон: „Хахах, спокойно де, вижте, направихме тази карикатура. Не е ли толкова смешна и прозорлива?!“

Левите [4]: „Това е дискриминация и унизително отношение към слабите. А вие сте лицемерни, когато казвате, че искате правова държава и благоденствие за всички. Събираме едното и другото и подаваме сигнал към Комисията за защита от дискриминация, и обстойно обясняваме защо го правим.“

Либералите: „Ама чакайте, карикатурата не означава, че някой е осмян.“ „Всъщност осмиваме политиците.“ „Освен това сте Ранобудни студенти, левичари и кошмарът на Оруел.“

Националистите из социалните мрежи, хорово: „Хахаха, много е смешна и точна карикатурата, браво на автора!“

Националистите по отделно:Уникално сполучлив опит! А левите са ултра-либерални фашисти!“

Карикатура 3: „Дебат“

Либералите, хлипайки в огорчение: „Ние само искахме да предизвикаме дебат…“ „Вие… не ви знаем политическата ориентация, сте против свободата на словото, а от там и против гражданското общество.

Либералите, малко по-твърдо: „Карикатурата не е скандална, скандално е какво си мислите вие.“ „Освен това, цялото общество е точно такова – грозно, мърляво, лъжливо… Карикатурата е огледалото, в което да се видите на какво приличате. Вижте Шарли Ебдо – това ли искате да стане?! Вместо да дебатираме за проблемите, става само по-зле!“

Либералите и националистите дебатират: „Никъде не се казва, че това са роми.“ „Всеки си има гледна точка.“ „Ама те циганите са си точно такива! Истината боли!“

Карикатура 4: „Няма връзка”

Либералите към насъбрало се множество: „Господ да ни е на помощ, удариха Краси Кънев!“ „Виждате ли, като мълчите срещу омразата, става това. И вие сте следващите!“

Левите, някъде от задните редици: „Ама ние се опитахме да не мълчим, и взехте, че се засегнахте!“

Либералите, с хладен тон: „Това са различни неща. А вие сте крайни и ще ни погубите!“

Националистите: „Карикатурата си е супер. Тези роми много приличат на цигани. А дискриминацията е срещу Николов.

Либералите: „Трябва да започнем конструктивен обществен дебат!”

Националистите: „Смърт за предателите!“

Карикатура 5: „Всичко е наред”

Левите: „Трябва да разберем, че държавата прецаква всички, но някои класи, които ту я мразят, ту я обичат, настройват бедни срещу бедни, та да не обръщаме внимание какво се случва!“

Държавата, прехвърляйки едни и същи джобни пари от едно в друго бюджетно перо по някакъв проект: СПОКОЙНО! Всичко е под контрол. Парите няма да са за ромските деца.“

Либералите, не забелязват държавата: „Пак победихме, ама извинявайте. Ето, че сте обратното на грозни, мръсни, бедни и крадливи, каквото всъщност казахме, че не сте.“

Националистите, успокоявайки се, си мърморят едни на други: „Е, поне се посмяхме. И това е много находчива карикатура, браво!“

Либералите: „А сега да поговорим за свобода на словото…“

Карикатура 6: „Свободата на словото” (видяно в Интернет)

Анонимен коментиращ в новинарски сайт: „Та я кажи сега, ще си залепиш ли карикатура на Чавдар Николов, изобразяваща Ботев и Левски как целуват ръка на падишаха […] и да се разходиш с нея из софийските улици, в подкрепа на свободата на словото, печата, карикатурите, абревиатурите и партитурите?”

 

В заключение на случая – каквото зависи от нас, – няколко важни точки на анализ, с които скандалът може да бъде разбран още по-добре.

Твърде често се появяваше Франция, Шарли Ебдо и свободата на словото като ненакърнимо право на всеки човек (особено когато е западноевропеец, особено когато е творец и особено когато е представител на интелигенцията и елитите изобщо, или когато се идентифицира с изброените).

Затова цитираме част от интервю с френския философ Жак Рансиер, което преведохме преди почти една година.

Въпрос: Преди три месеца Франция излезе на улицата в името на свободата на словото и съжителството. Наскоро приключилите местни избори пък показаха нов пробив за Националния фронт. Какъв е вашият коментар върху бързата смяна на тези, изглежда, противоречащи си развития?

Отговор: Не съм убеден, че тук има някакво противоречие. Очевидно всички се обединяват около заклеймяването на атаките през януари и всеки беше удовлетворен от последвалия отговор. Но единодушието, което трябваше да демонстрираме в защитата на „свободата на словото“, подхрани известно объркване. Всъщност свободата на словото е принцип, регулиращ отношенията между индивидите и държавата, забранявайки на държавата да възпира изказването на мнения на несъгласиe. Но атаката срещу Charlie Hebdo от 7 януари очерни един съвсем различен принцип, а именно, че не бива да стреляш по някого, защото не харесваш какво казва. Това е принципът, полагащ условията на живота заедно между индивидите и ученето им да се уважават взаимно.

Но ние пропуснахме този въпрос, предпочитайки вместо това да поставим цялото нещо в рамките на поляризираните гледища към свободата на словото. Така започнахме нова част от кампанията, която от дълги години използва велики универсални ценности за целите на делегитимирането на части от населението, противопоставяйки „добрите“ французи – подръжниците на Републиката, laïcité (френския държавен секуларизъм) и свободата на словото – на имигрантите, мислени като непоправимо комунални, ислямистки, нетолерантни, сексисти и назадничави. Ние често призоваваме универсализма като споделен принцип в нашите животи, но самият универсализъм бе присвоен и манипулиран. Веднъж трансформиран като отличителен белег на определена група, той служи за нападение над дадена общност, най-видимо чрез френетичните инициативи срещу забрадките. И на 11 януари („Републиканските маршове“) не можаха да превъзмогнат това дерейлиране на универсализма. Демонстрациите се случиха, без да се разграничат хората, стоящи зад едни споделени ценности, от онези, дошли да изрязат собствените си ксенофобски чувства.

Много малко думи е необходимо да бъдат заместени с българските си еквиваленти, за да стане това актуален коментар на случващото се у нас – всъщност, само Републиката (Франция) с Републиката (България) и „„добрите“ французи“ с „„добрите“ българи“. Приобщаването към Европа се случва, но, както знаем от една определена либерална интерпретация, недостатъчно.

Няма нужда да обясняваме казаното от Рансиер. Няма нужда и да правим различие между карикатурен колектив с дълги традиции, атентат, смърт и световен отзвук, от една страна, и маргинален карикатурист във Вечнопреходна България и сезиране на държавна комисия със също маргинална значимост, от друга. Различия, разбира се, има, но в карикатурното употребяване на образи и символи тя е несъществена.

Съществено е употребяването на карикатурата. Същественото е, че засегнахме привилегията на елитните (либерални) класи да правят каквото си искат в диктуването на обществения ред и да оправдават действията си със същите претенции за универсалистки ценности, за които и Рансиер говори. Дори когато за целта трябва да се сближават с отявлени нацисти. И това много ги обиди, та започнаха да говорят несвързано, да си противоречат и за капак – решиха с насмешка да се „извиняват“. Жалък опит, с който всъщност само затвърдиха расизма си и системната си слепота.

От привилегированата си позиция те са слепи за факта, че не сме еднакви. За тях между властта им да водят публични скандали с гръмки фрази, от една страна, и системният отказ от глас на маргинализираните групи, от друга (“абсолютната свобода на словото” ли?), разлика не съществува. Затова и смятат (коментарът на самия Николов), че да се осмиват политици и да се осмиват цели маргинализирани етнически общности е едно и също. Както каза Жана Цонева в коментара си върху скандала, „не е все тая дали се присмиваш на краля или на просяка.”

От скандала се видя как идеята за „свобода на словото“, редом с други такива употреби на идеята за права като нещо само привидно универсално, са станали инструмент за фрагментиране на публичното от наистина общо за всички пространство в йерархична стълба, на която колкото по-високо във властта е някой, толкова по-значими, но и невидими и манипулиращи са действията му. И толкова по-гъвкаво може да влиза той в тактически разпри и съюзи, за да прокарва разказите си.

Ето, докато спорихме, държавата, в лицето на МОН и министър Кунева, направи елегантен финт, с който същите 24 лв на ромско дете, предвидени за стипендии, се насочиха по само на думи различен начин – към учители (ментори). На ниво проект, откъдето идват парите, разлика фактически няма – едни и същи пари се местят от едно бюджетно перо в друго. Но както между атената срещу Шарли Ебдо и сигнала срещу Чавдар Николов разлика фактически има, но се приравнява символно в публичността, за да се съхрани привилегията на либералните елити да правят каквото си искат, така и между решенията парите да са ту за децата, ту за учителите разлика фактически няма, но се прави реторически и публично, за да се съхрани официалната власт в държавата.

Именно затова една карикатура може да съсредоточава толкова внимание и власт. Защото като жанр е предназначена да изкривява реалността, за да се намесва наново и по нов начин в нея. Когато либералите се озадачиха (“жалба за дискриминация срещу… карикатура” – забележете многоточието; Бедров и Николов също са озадачени), че може да има сигнал срещу карикатура, те всъщност се озадачават, че някой проблематизира властта им да диктуват кое е правилно и кое не е, използвайки образите. А някои от тях се засегнаха дотам, че обвиниха нас в това, че налагаме диктатура.[5]

Когато либералите протестираха преди три години, обичаха израза „маските паднаха“, имайки предвид официално управляващата върхушка. По власт в публичното само тази върхушка беше над тях, така че трябваше да бъде предизвикана с претенцията за универсално важна борба.

Това правим и ние, предизвиквайки либералите, с претенцията за друга универсалност и най-вече – с убеждението, че всъщност няма(ме) една универсалност. Целта ни със сигнала беше да предизвикаме публичен скандал, да предизвикаме образите и това как се борави с тях. Оказа се болезнено за либералите и техните артисти, глашатаи и жреци.

Затова и коментарът, с който придружихме сигнала, не беше цитиран в никоя медия, а само от минимална коректност беше свързан с линк. Масата реагирали в социалните мрежи едва ли са стигнали до основанията ни за сигнала. Поводът (стипендиите) и фигурата (Николов) тотално погълнаха причината и контекста, докато самите роми отново останаха в сляпото и глухото на публичното, освен като един унизителен образ, който трябва да продължи да се употребява. Което позволи на либералните глашатии да изведат скандала в абстрактното говорене, откъдето всъщност да заглушат не само ромите, но и всички, които се опитаха да ги предизвикат.

От всичко, което се случи, има и едно, което не се случи. И това е, че все още не сме получили потвърждение от КЗД за това дали сигналът е получен и входиран. Фактически може да е, а може и да не е. Не знаем.

Което може би заслужава карикатура на свой ред.


Бележки:

[1] В случая, 1) някои активисти от протести, социални мрежи и граждански медии; 2) някои представители на академичните среди; 3) творческата интелигенция, най-вече самият Чавдар Николов, но също пасивно и Христо Комарницки, вероятно и други; 4) медии, предимно онлайн, ползващи се преобладаващо с добро име; 5) знайни и незнайни потребители на социалните мрежи.

[2] В случая, 1) Ангел Джамбазки, самоопределящ се като националист; 2) Слави Трифонов и неговото шоу, самоопределящи се като националисти или поне патриоти; 3) знайни и незнайни потребители на социалните мрежи.

[3] В случая, Министерство на образованието и науката и Комисията за защита от дискриминация.

[4] В случая, 1) списание dВЕРСИЯ; 2) явно подкрепилите ни лица, групи и колективи; 3) знайни и незнайни потребители на социалните мрежи.

[5] Тук много интересно се намесва тъкмо публикуваната статия на Евгений Дайнов „Малко преди диктатурата на анцуга”, където „анцузите” отново са простите и грозни, които имат власт, а не бива. Покрай простия и грозен Борисов трябва да бъдат зачистени и другите прости и грозни, които на това отгоре са склонни към насилие и тирания. Имплицитно, една диктатура на „умните и красивите” е къде по-нужна и добра.

 

[Картинка на публикацията: Корица на книгата „Национал-либерализма като социално политическо понятие. Идеология, социални мировъзрения и тактика“ с автор народния представител Стефан Петков, издание на библиотека националист, Пловдив, 1933 г.] 

Comments

comments