Skip to main content

Няма такова нещо като „мигрантска криза“

Мариена Поуп-Вийдман за The Leap, 15 октомври 2015 г.

Огромното мнозинство от мъжете, жените и децата, преминаващи в Европа от юг, бягат от война и преследване. Но вече няма „мигранти“. Не и в тази криза. Трите фурии – въоръжен конфликт, промени в климата и хронична бедност – причиняват нестабилност всред глобалния Юг. Някаква комбинация от тези фактори обикновено е това, което кара хората да рискуват свободата и животите си в нелегалното пресичане на граници. Те поемат този риск по същата причина, поради която всеки от нас би го направил – нямат какво повече да губят; свободата им вече е отнета, животите им вече са в опасност. Именно това прави един човек бежанец.

Конвенцията за статута на бежанците от 1951 г. определя бежанеца като някой, който има „основателни опасения от преследване по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политически убеждения“. Властимащите са склонни да интерпретират това определение в най-тесния възможен смисъл. Но в момента, в който признаем бедните като „определена социална група“, се открива цял един спектър от структурно преследване. Далеч отвъд най-очевидните проявления – изтезанието и убийствата, вилнеещи в Близкия Изток и части от Африка и Латинска Америка – откриваме широк и системен отказ на правото на храна, вода и подслон; правото да работиш за справедливо възнаграждание; правото на здравеопазване, образование и социална сигурност, всички от които са уредени във Всеобщата декларация за правата на човека.

Такова преследване има не само в страните на произход на бежанците, но също и в „развитите страни“, където те се надяват да построят животите си наново. Великобритания е превъзходен пример, където основните социални плащания и дори граждански права попадат под все повече условия за търсещите закрила и – за да го формулирам толкова мъгляво, колкото политическата коректност позволява – тези „с нисък доход от неевропеиден произход“.

Както адвокат Франсис Вебер пише в своята новаторска книга „Borderline Justice“, повечето мигранти са всъщност „бежанци от глобализацията, от един беден свят, който става все по-беден, докато бива оформян да служи на интересите, апетитите и капризите на богатия свят – свят, в който нашият шокиращ жизнен стандарт, нашите свободи, абсурдната поредица от консуматорски нововъведения, моди и храни, които са ни достъпни и после изхвърляни, се купуват на цената на здравето, свободите и животите на други.“

За да разберем тази криза – нейните причини и следствия – трябва да погледнем голямата картина.

Войната срещу терора“

Вече почти петнайсет години наблюдаваме как нашите правителства водят тяхната „Война срещу терора“ с изумително военно и социално насилие. Сега, при наличието на това, което те презрително наричат „мигрантска криза“ (сякаш проблемът е борбата на едни обсадени цивилни, а не самата война), вече не може да се претендира, че преследват този или онзи диктатор, както наркозависимите обещават, че всеки отказ ще е вече последен. „Но трябва да разбереш, този следващият е наистина зъл, и само да го ликвидираме, ще имаме мир.“ Този тип реторика беше оголен, след като сега тези, които биват затваряни, бити и обгазявани на европейска почва, са продемократични дисиденти и цивилни граждани. Това се превръща в тотална война, но не срещу терора, а срещу бедните.

От стотиците хиляди, които рискуват животите си, за да достигнат Европа всяка година, огромното мнозинство са бежанци от Сирия, Ирак и Афганистан, а две от тези страни претърпяха инвазия и окупиране от САЩ, Великобритания и техните съюзници. Спомнете си, че настоящата криза се разгърна, след като НАТО бомбардира Либия, за да свали Муамар Кадафи, дългогодишен съюзник, чиито дисиденти и бежанци Великобритания задържаше без съд и депортираше обратно към него години наред. (Благодаря, Wikileaks, че казва това на света.) Дори и така, веднъж след като решиха, че Кадафи „трябва да си върви“, САЩ, Великобритания и Франция бяха склонни да залеят с оръжие същите терористи, на които се кълняха да се опълчат. Сега тези оръжия са в ръцете на ИДИЛ, насочени към невинни хора. Да се бори тероризмът с война вече се е доказало като толкова стратегическо, колкото да потушаваш огън с бензин.

Войната срещу Земята

Ще направим добре и да отбележим, че същите корпорации, забогатяли от нефтените печалби след атаките върху Ирак и Либия, сега водят титаническа битка срещу действията, насочени към промените в климата. Лобистките им усилия заплашват да избутат всички ни в бездната на необратимото затопляне. Водещи учени предупреждават, че без радикална промяна можем да очакваме катастрофални последици за нашия вид.

Промените в климата са напът да се превърнат в най-голямата сила, движеща принудителната миграция, превръщайки в джудже историческата статистика за 56 млн души, вече дислокирани поради конфликти. Да не говорим за факта, че войната и промените в климата са вътрешно свързани, и то не само заради ролята, която нефтените интереси играят в международните отношения. Например нарастващ корпус от изследвания подчертава значимостта на тежката суша за разгарянето на конфликта в Сирия и из Близкия Изток.

Глобално броят на природните бедствия се е увеличил петкратно през последните четирийсет години, при което наводнения и бури отнемат 1.45 млн животи. В периодите между бедствията, постепенното затопляне на планетата поставя бедните общества под невероятно напрежение, разпространявайки глад, конфликти и болести. Силното климатично законодателство и бързият отказ от изкопаеми горива биха била най-ефективният и хуманен метод за контрол на границите. За да цитирам Ели Мей О’Хаган, „масовата миграция не е криза: тя е новата норма, докато климатът се променя.“ Наблюдението ѝ ще бъде пророчество, докато могъщите интереси са в състояние да замъгляват тази очевидна връзка.

Войната срещу бедните

За голяма част от Европа остеритетът (политиките на бюджетни огранчиения – бел. прев.) е кошмар на пост-кризата. Но в глобалния Юг от дълго време той е закон, наложен от обединения Запад (предложената в статията връзка към сайта на СЗО е вече неактуална, затова предлагаме тази статия – бел. прев.). Кражбата на публичното богатство и благоденствие, извършвана от Тройката в Гърция и на други места в Европа, при все всичките ѝ ужаси, е една разводнена версия на това, което политиките на Световната банка и Международния валутен фонд налагаха на бедните страни по цял свят. За четирийсет години те поставиха жизненоважната помощ и заеми под условията на неолиберализацията на южните икономики и целенасоченото задушаване на публичното здравеопазване, образование и индустрия.

Привидно всичко това е в името на взаимната полза от икономическия растеж – консистентното неолиберално решение за на практика всеки хроничен социален проблем. Но доказателствата демонстрират, че това служи на друга добре документирана (ако не и публична) програма. Както стратегическият плановик на САЩ Джордж Кенан казва през 1948 г.: „Имаме около 50% от световното богатство, но само 6,3% от неговото население. [Нашата] истинска задача в идния период е да изработим модел на отношения, който да ни позволи да поддържаме тази позиция на несъразмерност без фактически вреди за нашата национална сигурност. За да направим това, ние трябва да се освободим от… неясни – и за Далечния Изток – нереални цели като човешките права, повишаването на жизнения стандарт и демократизацията.“

Капитализмът винаги е имал своите зони на жертвоприношение – местата и хората, чието унищожаване и експлоатация се считат за приемливи в името на растежа. Но това, което банковите заеми и Голямата рецеция подпомогнаха и което остеритът отразява, е едно безпрецендентно разширяване на тези зони на Север, в индустриалните страни, някога защитавани от социалдемократическия консенсус. С изкуственото подсилване на конкуренцията за публични услуги, жилища и работа чрез орязване на разходите става все по-трудно за прогресивните елементи в обществото да се борят за хуманен отговор на бежанската криза. В един по-добър свят това би осветило общите интереси на бедните и преследваните във всички страни и би насърчило солидарността; но великата трагедия на нашето време е, че вместо това този процес заплашва да прокуди милиони на Север именно в момента, в който той е най-малко способен и желаещ да ги приеме. Както пише Цвета Добрева, „Във времена на криза хората търся обяснение за своите внезапни трудности. В крайна сметка, имигрантите – както „обичайните“, така „необичайните“ – се превърнаха в жертвения агнец на тази криза.“

От статията е съкратен един параграф обявление за предстоящ към 2015 г. журналистически проект.

Comments

comments