Skip to main content

Спирос Маркетос: Убеден съм, че сегашната система не може да бъде реформирана

Интервю на Петър Добрев

Спирос Маркетос е завършил право и история. От 2001 г. насам преподава история на идеите в училището по политически науки на университета Аристотел в Солун. Сред публикуваните му книги са „Александър Папанастасиу и неговата епоха: противоречията на реформисткия социализъм“ (1998), „‘Как целунах Мусолини”: Първите стъпки на гръцкия фашизъм“ (2006). Със своя статия от 2008 г. Маркетос отпочва обществена дискусия относно отхвърлянето на гръцкия дълг. Неговите проучвания са фокусирани в епохата на Просвещението и Романтизма, историята на радикалните и крайно-десните движения, съветския и пост-съветския музикален авангард, и джендър историята. Последният му труд е превод и редакция на спомените на прото-анархиста Едуард Джон Трилоуни (Edward John Trelawny), участник в Гръцката революция. Идвал е няколко пъти в България, за да изнася лекции в Социален център „Хаспел“, „Червената къща“ и „Аделанте“.

Спирос Маркетос

Проф. Маркетос, има различни пътища, по които можем да се опитаме да дадем историческа перспектива на случващото се в момента в Гърция, но може би най-добрата отправна точка е 1974 г. с падането на военната хунта и основаването на политическите партии, които все още по един или друг начин доминират гръцкия политически живот. Ако говорим за случващото се в левия спектър (не само за СИРИЗА), по какъв начин събитията от 73-74 г. и окупацията на Атинската политехника са свързани със сегашните политически идентичности и протестни мобилизации?
Бих дал нюансиран отговор. Окупацията бе началото на серия от протести, които стигат до ден днешен. 80-те и 90-те като цяло бяха маркирани от големи протести от страна на работническата класа и на студентите. Разбира се, през 2008 имахме и декемврийския бунт на младите. Всичко това даде политически технологии на радикалната левица, но и на дори не толкова политизираната младеж. Даде им митологията, образите, които подпомагат радикализацията. От друга страна, обикновено се случва така, че причините за даден бунт могат да бъдат открити повече в съвременните политически конфликти и избори, които противопоставящите се политици правят, отколкото в по-стари исторически събития. През 70-те Португалия има много по-силна народна радикализация от Гърция, но днес това не води до някакъв нов радикализъм в борбата срещу Тройката. Ако се върнем към Френската революция, преди нея няма някакви значими прецеденти – по-големи въстания във Франция, да кажем, които да стоят в хорската памет. Но въпреки това френският народ вдига революция.
От друга страна, преди руската революция от 1917 г. имаме революцията от 1905 г. Това показва, че някои бунтове могат да бъдат потушени, но ако управляващата класа не си вземе правилните поуки и продължи с поляризиращите политики, резултатът може да бъде истинска и успешна революция. В този смисъл гръцките бунтове от 1973 г. са важен фактор, но още по-важни са политическите избори в наши дни, направени от Тройката и от консервативните кръгове в Гърция, които управляваха страната до тази година.

Вероятно можем да потърсим и корените на гръцката икономическа криза в политиките от 70-те. Те са маркирани от политическа стабилност и от изграждане на някои аспекти на социалната държава (дотогава липсващи в Гърция), което дава повод на повечето медийни анализатори да се фокусират върху прословутото гръцко разточителство и корупция. Но в същото време се забравя, че в процеса на европейска интеграция Гърция е принудена да премине през строги мерки на ограничаване на разходите още през 1986-1987 г., когато ПАСОК обезценява драхмата с 15%, замразява заплатите и пенсиите и орязва държавните харчове. Подобни събития има и през 90-те, когато правителството на Мицотакис се опитва да изпълни критериите от Маастрихт. Като че ли „остеритетът“ има по-дълга история в Гърция отколкото обикновено се предполага?
Да, това е точно така и може много ясно да се наблюдава. Самият аз помня различни вълни на „остеритет“ по времето на военната диктатура, както и по време на консолидацията на републиката през 70-те. Тези политики на бюджетни съкращения бяха прекъснати само за четири години, между 1981 и 1985, и после ПАСОК отново въведе мерки на остеритет. През 90-те политиките продължиха, за да изпълним критериите от Маастрихт, а след това покрай критериите за приемане на еврото. Резултатът е, че през всичките тези години на т.нар. „демократично стабилизиране“ от 70-те години насам се получи огромна социална поляризация. Средната класа получи част от пая, но много малка част. В същото време управляващата класа се подсили многократно повече, както в абсолютна, така и в сравнителна степен. Това подготви почвата за тоталната атака срещу жизнения стандарт на масите и демократичните институции, която се случи след 2010 г. – разбира се, под напътствието на Европейския съюз (ЕС) и Международния валутен фонд (МВФ). Но, разбира се, политиките бяха наложени от гръцките консерватори, като в това число, естествено, включваме ляво-центристката ПАСОК и дори определени хора, които напуснаха партията, основаха така наречената „Демократична левица“ и сега са приети като част от СИРИЗА, за да дадат политическа легитимност на партията и в политическия център.
Бихте ли се съгласили с Костас Лапавицас, професор по икономика в SOAS University of London, който смята, че гръцкият път към разрухата е бил предопределен от членството ѝ в Еврозоната – подобна на други периферни страни като Португалия, Ирландия и Испания?
Напълно подкрепям това мнение. Той го доказва много аргументирано в книгите си. Бих препоръчал на всеки, интересуващ се от положението на периферните страни в Еврозоната, да прочете докладите за пари и финанси, публикувани от Лапавицас и колегите му. Те обясняват много ясно, как Еврозоната е така структурирана, че неизменно води до поляризация между център и периферия. Тук включвам и страни като България и Румъния, които са свързани с еврото, но не са представени в Световната банка по начина, по който и Гърция, и Португалия са представени. На практика това се оказва без значение. Представителството на Гърция във Франкфурт не ѝ помогна изобщо в кризата. Така че не бива да се смята, че позицията на България е по-лоша в това отношение в сравнение с Гърция. Стратегическият избор да се обвърже левът с еврото води до сегашното икономическо положение на България.
В същото време, президентът на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер казва, че „не може да има демократичен избор, който да противоречи на европейските договорености. Не може да се излезе от еврото, без да се излезе и от ЕС“.
Съгласен съм с Юнкер, не можеш да напуснеш еврото, без да напуснеш и ЕС. Разбира се, има страни в ЕС, които не са част от еврозоната, но разликата с евентуалния сценарий за Гърция е , че те никога не са били част от еврозоната и впоследствие да са я напуснали. Докато Гърция е поставена под диктатурата на ЕЦБ и евентуален изход ще означава сблъсък с устойчиви принципи на ЕС, част от пакта за стабилност и растеж. Друг е въпросът, че този пакт не дава стабилност, още по-малко растеж, но той осигурява перманентност на неолибералните политики и експлоатация на работническата класа. Същевременно пактът е неприложим, повечето европейски страни не отговарят на неговите произволни и деструктивни критерии. Единствените страни, които покриват критериите, са скандинавските и прибалтийските, Германия, данъчният рай Люксембург, плюс България и Унгария! Всички останали страни не покриват критериите, защото те са нереалистичен пример за финансов садизъм. Нямат общо с реалните нужди на икономиката и подсигуряват единствено печалбите на банките, същевременно унищожавайки работническата класа в страните от ЕС. Така че наистина логичната последица от скъсването с еврото е и скъсване с ЕС, от което можем само да бъдем доволни. ЕС обеща стабилност и просперитет на Гърция, а сега нямаме нито едно от двете. Същевременно беше ерозирана продуктивната база на гръцката икономика, същото се случи, разбира се, с България и другите страни от периферията. Обещана беше конвергенция със Запада, а се случи обратното. Вместо да се извинят за това, отговорните политически фактори продължават с обвиненията към народите от периферията, подсигурявайки по този начин възраждането на расистки, националистически и в крайна сметка фашистки и нацистки идеологии. Не е съвпадение, че годините на въвеждане на еврото в Съюза съвпадат с годините на възход на различни профашистки организации, особено в страните, следващи стриктно политиките на ЕЦБ – без значение дали са част от еврозоната или не.
Но дори да оставим Юнкер настрана, влиятелни представители на академията като Антонио Негри също смятат, че се нуждаем от ЕЦБ и общата европейска валута, за да не паднем в капана на глобалния финансов капитал и на политиките, диктувани от САЩ и другите континентални гиганти. В този смисъл Негри пише, че трябва да спечелим обратно Франкфурт за демокрацията. Дали това е възможно според Вас?
Антонио Негри, разбира се, е многоуважаван учен, но в случая мнението му е много проблематично. Както споменах, точно политиките на ЕЦБ и въвеждането на еврото доведоха до възраждането на национализма, расизма и фашизма. Не доведоха до никакво сближаване между европейските народи, а само засилиха националистическите стереотипи. Подобни стереотипи могат да бъдат експлоатирани и от ляво, и от дясно. Факт е също така, че досегашните политики на ЕЦБ не защитиха европейците от политиките на глобалния финансов капитал – точно обратното – облекчиха по всякакъв начин позицията на този капитал в желанието му да подчини Европа. Европейските политики по никакъв начин не са в противовес на тези, диктувани от САЩ. Нека само да видим какво става с ГМО „храните“, или по-скоро „Франкенщайн-храните“. Политиките на американския гигант „Монсантно“ и на подобни европейски компании минават без проблем през Брюксел. Европейските политики не дават никаква индикация, че ще защитят гражданите на Съюза от глобалния капитал. Случва се точно обратното – политиките на ЕЦБ и Европейската комисия (ЕК) първо опитват да разрушат страните от периферията като Унгария, Латвия, Румъния и България, Гърция и Испания след тях, и след това,- ако всичко е минало успешно – ще използват тези победени народи, за да победят работническата класа в ядрото на съюза. Това е много прозрачен план и не разбирам как хора, които претендират да са леви, се преструват, че не го виждат и същевременно говорят за „Европа на хората“ и подобни благоверни глупости. За жалост, много такива хора срещаме и в гръцката левица. Ако Негри иска да „спечели обратно“ Франкфурт на демокрацията, той трябва също така да даде някакво предписание как смята, че това може да стане. Не съм виждал такова предписание, което да може да претендира и за най-малка степен на сериозност. Очевидно е, че ЕЦБ не може да бъде реформирана, може само да бъде разрушена. Това все трябва да започне от някоя определена страна и се надявам, че Гърция ще е тази страна. Но ще съм също толкова щастлив, ако се случи в друга страна, стига да бъде по инициатива на левицата. Защото стои огромната опасност левицата да изпусне този исторически шанс и крайната десница да го прегърне. Какво би станало, ако Марин Льо Пен стана президент през 2017 и разруши еврозоната? Това несъмнено ще насочи политиката на редица европейски държави към крайно-дясното. Ще излезе, че крайната неонацистка десница е поела ролята на носител на надеждите на хората. Левицата трябва да разруши еврото преди нещо такова да се е случило.
На пръв поглед парадоксално за човек с ляво мислене, Статис Кувелакис (член на СИРИЗА и преподавател по политическа теория в King’s College London) говори за „националното“ като дискурсивен инструмент, който левицата трябва да използва – в демократичен, популистки, не-националистически смисъл, за „националното“, отворено към външния свят. Бихте ли се съгласили с такава концепция?
Вярно е, че политическото ниво, на което можем да изискваме определени решения, да изискваме народно участие и демокрация, все още е нивото на националната държава. Аз съм убеден анти-националист, възпитан съм в анархистична политическа традиция, която е силно анти-националистична. Но това не означава, че трябва да имаме погрешно разбиране за сегашната ситуация, в която истинската власт е в Атина, Берлин, София и т.н. Нашите желания може да са други, да имаме визия за наднационални идентичности, но реалността е все още силно базирана на националната държава. Ние можем да влияем по някакъв начин на политиките в Атина и София, но не и на тези в Брюксел и Франкфурт. Ако се бунтуваме в Атина и София срещу политиките, наложени от Брюксел и Франкфурт, може би утре германците и французите също ще се противопоставят на политиките на техните национални правителства. Не трябва да се страхуваме да използваме инструментите на борбата на национално ниво, както и тези на регионално и периферно ниво – със знанието, че важни решения все още се вземат на национално ниво. Това не означава, че сме станали националисти. Ако правим нещо в Гърция на национално ниво, това е защото се надяваме, че утре народите от останалата част от Европа ще последват гръцкия пример. Не го правим срещу другите европейски народи, а в тяхна услуга и с надеждата, че те ще направят същото нещо утре.
Във вашата лекция през февруари в София изразихте мнението, че Гърция може и ще остане отворена икономика, но не задължително отворена за капитализма. Това напомня за една теза на Фернан Бродел, който пише за разликата между капитализъм и пазарна икономика. Смятате ли, че можем да имаме пазарна икономика, но без вредите от капитализма – перфектното общество по мнението на Бродел, въпреки осъзнаването му, че подобна концепция е нямала много поддръжници в годините на Студената война?
Да, аз съм напълно съгласен с Бродел. Пазарът като институция съществува много по-рано от капитализма. Пазарите съществуват от хиляди години, докато капиталистическата система се появява преди 500 години – ако следваме теорията на Емануил Валерщайн, който, както знаете, е силно повлиян от Бродел и с когото е имал много плодотворна интелектуална връзка. Надявам се, че ще можем да постигнем нещо подобно в Гърция. Ясно ми е, че няма да успеем веднага да извадим Гърция от световната капиталистическа система. Това не е било възможно дори за Съветския съюз, няма да бъде възможно и за Гърция. Капитализмът е световна система, не просто производствен способ, който може да бъде сменен на локално равнище. Дори да си представим, че в голяма страна като Китай се случва революция и разпределението на стоки започне да се случва по не-капиталистически пътища, дори тогава Китай ще е част от световната капиталистическа система и ще остане свързан със закона за стойността (по Маркс) и с военните аспекти на системата. В този смисъл не може да се „излезе“ от капитализма от днес за утре, но би било много добър старт в световната борба срещу този капитализъм. Валерщайн дава прогноза, че от подобно нещо ни делят няколко десетилетия и аз мога да се съглася с него. Мисля, че след няколко десетилетия ще имаме различна система и това е в нашите ръце. Зависи от нашите борби дали тази система ще е такава, която комбинира лоши аспекти от капиталистическата система, робовладелските общества и феодализма, или система, която ще бъде пост-капиталистическа и ще е насочена към свобода и равенство. Аз не казвам нищо оригинално тук, подобни тези са изказани много по-добре от редица марксисти през последните 40 години, но това са тези, които си струва да бъдат повтаряни. Това също дава надежда.
В София също споменахте, че днес имаме разделено на три общество – свръхбогатите над закона, средната класа и „подчовеците“ – емигранти, цигани, които са принудени да живеят под законовите граници. Това очевидно напомня на ситуацията преди Френската революция. Можем ли в този смисъл да очакваме обществени вълнения с такава сила в бъдещето?
Мисля, че наистина сме тръгнали в такава посока, освен ако не намерим начин да спрем капитализма. Преди време прочетох отлична статия по темата от Дейвид Малоун, автор на блога Golem XIV. Силно препоръчвам този автор, статиите му са наистина задълбочени и често са за проблеми, които рядко биват забелязвани от левицата. Твърдо съм убеден, че сегашната система не може да бъде реформирана. Вече сме свидетели на големи социални вълнения, но все още само в периферията. Предстои да се случат и в центъра. Да, това е период, който по много аспекти напомня на този преди Френската революция. И ако сега не се случи революция, ще се сблъскваме с истинското капиталистическо варварство. Живеем в ерата на „Фукушима-капитализма“, в който човешкият живот няма стойност, съпоставен с капитала. Аз, вие, хората от богатите страни, не струваме нищо за капитализма, подобно на емигрантите, които се давят в Средиземно море в следствие на европейските политики.

Comments

comments