Skip to main content

Правото на мързел

Пол Лафарг

Опровержение на «Правото на труд» от 1848 г.

 

Пол Лафарг
Пол Лафарг

В 1849 г. на заседание на комисията по въпросите на първоначалното образование г-н Тиер каза: «Искам да направя всесилно влиянието на духовенството, защото разчитам на него за разпространяването на онази хубава философия, която учи човека, че той е тук на земята, за да страда, а не на другата философия, която му казва обратното: наслаждавай се». С това г-н Тиер формулира морала на буржоазната класа, чийто жесток егоизъм и ограничен ум той въплъщаваше.

Тогава, когато се бореше против поддържаното от духовенството благородничество, буржоазията провъзгласяваше свободата на съвестта и безбожието. Когато обаче победи, тя промени тона и поведението си и днес се надява да подкрепи с религията своето икономическо и политическо господство. В XV и XVI век тя с удоволствие възприе езическата традиция и възпяваше плътта и нейните страсти, осъдени от християнството. В наши дни, преситена от богатства и наслаждения, тя отрича поуките на такива свои мислители като Рабле и Дидро и проповядва на работниците въздържание. Капиталистическият морал, жалка пародия на християнския морал, заклеймява с анатема плътта на работника. Той си поставя за идеал да ограничи производителя до най-малкия минимум потребности, да премахне неговите наслаждения и неговите страсти и да го сведе завинаги до ролята на машина, доставяща труд безспир и без милост.

Революционните социалисти трябва да започнат отново борбата, която водиха философите и памфлетистите на буржоазията. Те трябва да атакуват, за да превземат с пристъп морала и социалните теории на капитализма; в главите на класата, призвана към действие, те трябва да разрушат предразсъдъците, насадени от господствуващата класа, те трябва да обявят пред лицето на лицемерите oт всички видове нравоучения, че земята ще престане да бъде долина на плача за работниците, че в бъдещото комунистическо общество, което ние ще създадем, «ако е възможно, по мирен начин, ако не — насилствено, човешките страсти ще бъдат напълно освободени, тъй като те всички са по природа добри, ние трябва да избягваме само тяхното лошо ползване и техните крайности», а това ще стане само чрез взаимното им уравновесяване, чрез хармоничното развитие на човешкия организъм, защото, както казва д-р Бедое, «едва когато една раса достигне максимума на своето физическо развитие, тя достига своята най-висока точка на енергия и на нравствена сила». Такъв е възгледът и на големия натуралист Чарлз Дарвин.

 

*

Отрицанието на Правото на труд, което преиздавам с някои допълнителни бележки, излезе във втората серия на седмичника «Равенство» («L’egalite») през 1880 г.

П. Л.

Затвора «Сент-Пелажи». 1883 г.

 

Да бъдем мързеливи във всичко, освен в любовта и в пиенето, освен когато ни мързи.
Лесинг

I

ГИБЕЛНА ДОГМА

 

Странно безумие е обзело работническите класи на народите, където царува капиталистическата цивилизация. Това безумие влече след себе си индивидуалните и социалните бедствия, които от два века измъчват тъжното човечество. Това безумие е любовта към труда, доведена до изчерпване жизнените сили на индивида и на неговото потомство. Вместо да се противопоставят на това умопомрачение, духовниците, икономистите и моралистите обявиха труда за свещен. Слепи и ограничени хора, тe искат да бъдат по-умни от своя бог. Слаби и презрени, те се опитаха да реабилитират това, което техният бог беше проклел. Аз, който не изповядвам християнството, който не съм икономист и моралист, възразявам против техните разсъждения и призовавам в своя защита техния бог, възразявам против предразсъдъците на техния религиозен, икономически и свободсмислещ морал и призовавам в своя подкрепа страшните последствия от труда в капиталистическото общество.

В капиталистическото общество трудът е причина за умственото израждане и за всички деформации на организма. Сравнете чистокръвните коне от конюшните на Ротшилд, обслужвани от двуръки слуги, с тромавия добитък в норманските чифлици, който оре земята, превозва тора, прибира реколтата. Погледнете благородния дивак, когото мисионерите на търговията и търговците на религията не са успели още да развратят с християнството, сифилиса и догмата за труда и вижте след това нашите нещастни слуги на машините.(1)

Когато в нашата цивилизована Европа поискаме да намерим следи от природна хубост у човека, трябва да я търсим у народите, у които икономическите предразсъдъци не са изкоренили още омразата към труда. Испания, която, уви!, дегенерира, може все още да се похвали, че притежава по-малки фабрики, отколкото са у нас затворите и казармите; но художникът се наслаждава в нея с възторг от дръзкия андалузец, мургав като кестен, строен и гъвкав като стоманени пръти. И сърцето на човек трепва, когато чуе скитника, гордо загърнат в своя пробит плащ-капа, да нарича дук д’Осуна amigo — приятел.

За испанеца, у когото първобитното същество не се е атрофирало, трудът е най-лошото робство(2). Гърците от епохата на своето величие също са презирали труда; само на робите е било позволено да работят: свободният човек е познавал само физическите упражнения и играта на ума. Това било времето, когато човекът се е движел и  е дишал сред народа на Аристотел, на Фидий, на Аристофан; това било времето, когато шепа храбреци разбили при Маратон азиатските орди, които скоро след това Александър щеше да завладее. Античните философи проповядваха отвращение към труда, това израждане на свободния човек. Поетите възпяваха мързела, този дар на боговете.

 

«О Meliboe, Deus nobis hoec otia fecit

 

Христос в своята проповед в планината проповядваше мързела: «. . . Взрете се в полските кринове как растат: не се трудят, нито предат, а казвам ви, че нито Соломон във всичката си слава, не се е облякъл тъй, както всеки един от тях. . .»(3)

Йехова, този брадат и неприветлив старец, даде на своите поклонници върховен пример за идеален мързел: след шест дена труд той се отдаде на вечна почивка.

И обратно, кои са расите, за които трудът е органическа необходимост? Овернците, шотландците тези овернци на британските острови; галисийците, тези овернци на Испания; померанците — тези овернци на Германия; китайците — тези овернци на Азия. Кои в нашето общество обичат труда заради труда? Селските собственици и дребните буржоа. Едните, прегърбени върху своята земя, а другите, затворени в своите дюкяни, шават като къртици в подземните си дупки и никога не се решават да погледнат спокойно природата.

А в това време пролетариатът, голямата класа, която обхваща всички производители от цивилизованите нации, класата, която, като се освободи, ще освободи човечеството от робския труд и ще направи от човека едно свободно същество, пролетариатът, изменяйки на своите инстинкти, не познавайки историческата си мисия, се остави да го покварят с догмата за труда. Тежко и ужасно е неговото наказание. Всички индивидуални и социални бедствия са родени от неговата страст към труда.

sweeper-and-doffer-in-cotton-mill

II

БЛАГОСЛОВЕНИЕТО НА ТРУДА

 

В 1770 г. в Лондон излезе едно анонимно съчинение, озаглавено: «An Essay on trade and commerce». На времето то предизвика известен шум. Неговият автор, един голям филантроп, се възмущаваше от това, че «английските манифактурни плебеи са си втълпили в главата фикс-идеята, че в качеството си на англичани всички те по рождение имат привилегията да бъдат по-свободни и по-независими от работниците в която и да е друга европейска страна. Тази идея може да е полезна за войника, доколкото стимулира неговата храброст; но колкото по-малко манифактурните работници са заразени от нея, толкова по- добре е за самите тях и за държавата. Работниците не трябва никога да се държат като независими от тези, които стоят над тях. Извънредно опасно е да се поощряват такива самовъзхищения в една търговска държава като нашата, където може би седем осми от населението имат много малка или нямат никаква собственост. Излекуването им няма да бъде пълно, докато нашите бедняци в индустрията не се решават да работят шест дни за същата сума, която сега печелят за четири.»

Така, почти един век преди Гизо, в Лондон открито препоръчваха труда, като средство за обуздаване благородните страсти на човека.

«Колкото повече моите народи работят, толкова по- малко пороци ще има — писа Наполеон на 5 май 1807 г. от Остероде. — Аз съм властта. . . и аз бих заповядал в неделя, след часа на богослужението, магазините да се отварят, а работниците да се върнат на работата си.»

За да се премахне мързелът и да се пречупи чувството на гордост и независимост, което той поражда, авторът на Essay on trades (ideal workhouses) предлагаше бедните да бъдат затваряни в «идеални» за работа сгради, всъщност къщи на терора, където ще трябва да се работи 14 часа на ден така, че като се изключи времето за ядене, ще остават 12 пълни и изцяло отдадени на труд часове.

Дванадесет часа труд дневно — ето идеала на филантропите и на моралистите от XVIII сек. Колко сме надминали това пес plus ultra! Съвременните предприятия са станали идеални изправителни домове, където затварят работническите маси, където осъждат на принудителен труд в продължение на дванадесет и четиринадесет часа не само мъжете, но и жените и децата!(4) И като си помисли човек, че синовете на героите от Терора са позволили да бъдат деградирани от религията на труда дотам,  

че да приемат след 1848 г. закона за ограничаване на труда във фабриките на 12 часа като някакво революционно завоевание; прокламираха Правото на труд като някакъв революционен принцип. Позор за френския пролетариат! Само роби биха били способни на такова падение. На един грък от героичната епоха биха били нужни двадесет години капиталистическа цивилизация, за да разбере подобно унижение.

И ако болките от принудителния труд, ако мъките на глада се стоварват върху пролетариата по-многобройни от скакалците в библията, той сам си ги е повикал.

Работниците наложиха на семействата си труда, за който през юни 1848 г. се бореха с оръжие в ръка. На индустриалните барони те предоставиха своите жени и своите деца. Със собствените си ръце те разрушиха семейните си огнища; пресушиха млякото на своите жени; нещастничките бременни и с кърмачета трябваше да отидат в мините и във фабриките, да опъват гръб и да съсипват нервите си. Със собствените си ръце те прекършиха живота и здравето на децата си. Позор за пролетариите! Къде са онези жени, за които разказват нашите фаблио и нашите стари приказки — смели в разговорите, оперени любителки на божествената бутилка? Къде са онези юначни и весели жени, винаги на крак, винаги приготовляващи нещо в кухнята, пеещи, сеещи живот и носещи радост, жени, които раждаха без болка здрави и силни деца?. . . Днес ние имаме момичетата и жените от фабриките, мършави цветя с бледи цветове, с кръв, която не кипи, с разстроени стомаси и изтощени членове!. . . Те не са познали здравото удоволствие и не биха могли да разкажат весело и дръзко как са им отнели девсвеността! А децата? Дванадесет часа труд за децата! О, мизерия! Всички Жюлсимонсвци от Академията на моралните и политическите науки, вСИЧКИ жермини от йезуитщината не биха могли да измислят по-оскотяващ за ума на децата, по-развращаващ техните инстинкти, по-разрушителен за техния организъм порок от труда в зловредната атмосфера на капиталистическото предприятие.

Казват, че пашата епоха е век на труда. Всъщност тя е век па страданието, на мизерията и на развращаването.

В това време буржоазните философи и икономисти, от мъчително сбъркания Огюст Конт до смешно ясния Льороа—Болио, буржоазните писатели от шарлатански-романтичния Виктор Юго до наивно гротескния Пол дю Кок — всички подеха в хор гадните песни в чест на бога Прогрес, първороден син на Труда. Като ги слуша човек, излиза, че щастието ще зацарува на земята: едва ли не отсега се чувствува идването му. Те се върнаха в миналите векове, за да изровят праха и мизерията от времето на феодализма, на чийто фон да изпъкнат по-ярко сладостите на нашето време. Как ни умориха тези преситени, самодоволни доскорошни прислужници на големите феодални господари, а днес тлъсто заплащани пишещи слуги на буржоазията. Как ни умори с безкрайните си жалби за нещастния селянин надутият оратор Лабрюер! Ето блестящата картина на пролетарското благоденствие в годината 1840 на капиталистическия прогрес, нарисувана от един от тях — д-р Вилерме, член на Института, същия, който в 1848 г. участвуваше в онова дружество на учени (в него влизаха Тиер, Кузен, Паси, академикът Бланки), което разпространяваше сред масите глупостите на буржоазната икономика и морал.

Доктор Вилерме говори за индустриален Елзас, за Елзас на Кестнер, на Долфус — тези цветя на филантропията и индустриалния републиканизъм. Но преди докторът да е нарисувал пред нас картината на пролетарската мизерия, нека чуем един елзаски манифактурист, г-н Т. Миег, от фирмата Долфус, Миег и С-ие, рисуващ положението на занаятчията при старото производство: «В Мюлхауз преди петдесет години (в 1813, когато се раждаше съвременната машинна промишленост) всички работници бяха деца на земята, живееха в града и в околните села и почти всички притежаваха къща и често пъти малко земя.»

Това беше златно време за работниците. Тогава обаче елзаската индустрия не заливаше света със своите памучни изделия и не обогатяваше с милиони своите Долфусовци и своите Кьохлиновци. Но двадесет и пет години по-късно, когато Вилерме посети Елзас, съвременното чудовище — капиталистическото предприятие, беше завладяло страната. В своя ненаситен глад за човешки труд то откъсна работниците от техните домове, за да ги изтиска по-добре и по-добре да използва труда, на който са способни. С хиляди и хиляди работници се стичаха при изсвирването на фабричните сирени.

«Голяма част, казва Вилерме, пет от шестнадесет хиляди, бяха принудени поради високите наеми да живеят в съседните села. Някои живееха на две мили и четвърт от предприятието, в което работеха.

В Мюлхауз, в Дорнах работата започваше в пет часа сутринта и завършваше в пет часа вечерта както през лятото, така и през зимата. . . Трябва да се видят как идват всяка заран в града и как си отиват всяка вечер. Между тях има много жени — бледни, сухи, вървящи боси в калта, които по липса на чадър, когато вали дъжд или сняг, носят наметнати отгоре върху главата своите престилки или поли, за да си запазят лицето и врата, и още по- голям брой малки деца, не по-малко мръсни, не по- малко изпити, покрити с дрипи, омазнени целите от машинното масло, което капе върху тях, докато работят. По-добре предпазени от дъжда благодарение непромокаемостта на своите дрехи, те не носят като жените, за които говорехме, кошница с провизии за през деня, а носят в ръка, крият под дрехата си или където могат, парче хляб, което трябва да ги храни чак до завръщането им у дома.

Така, към умората от един прекалено дълъг ден за тези нещастници се прибавят отиванията и връщанията, непрекъснато, мъчително. В резултат на това вечер те се прибират вкъщи, смазани от нуждата да спят, и на другия ден излизат, преди да са напълно отпочинали, за да бъдат в предприятието в часа на отварянето му.»

A ето и бордеите, в които са натъпкани тези, които живеят в града:

«В Мюлхауз, в Дорнах и в съседните къщи аз видях някои от тези мизерни квартири, където две семейства спят всяко в един от ъглите върху слама, нахвърлена направо на плочите и оградена от две дъски. Мизерията, в която живеят работниците от памукопредачната промишленост в департамента Горен Рейн, е толкова дълбока, че поражда следния печален резултат: докато в семействата на фабрикантите, търговците, сукнарите, директорите на заводите половината от децата достигат до двадесет и една годишна възраст, същата половина престава да  съществува, преди да е навършила две години живот в семействата на тъкачите и на работниците-памукопредачи.»

Като говори за работата в предприятията, Вилерме добавя:

318e6dce52375cb5809d74b7fa2d85a1«Това не е никаква работа, никакво задължение, това е едно мъчение и то се прилага върху деца от шест до осем години. . . Това дълго всекидневно изтезание съсипва преди всичко работниците в памукопредачните предприятия.» (5)

По въпроса за продължителността на труда Вилерме отбелязва, че каторжниците работят само десет часа, робите на Антилските острови средно девет часа, докато във Франция, която извърши революцията от 1789 г., която прокламира помпозните Права на човека, съществуват «предприятия, където работният ден е шестнадесет часа, от които на работниците се дава час и половина за хранене. » (6)

О, нещастен провал на революционните принципи на буржоазията! О, печално настояще на нейния бог — Прогресът! Филантропите акламират като благодетели на човечеството тези, които, за да се обогатят, като бездействуват, дават работа на бедните. По-добре да се посее чума, да се отровят изворите, отколкото да се построи фабрика сред едно селско население. Въведете фабричния труд и сбогом на радостта, на здравето, на свободата; сбогом на всичко, което прави живота хубав и достоен да бъде живян. (7)

А икономистите все повтарят на работниците: работете за увеличаване на общественото богатство! И в същото време един икономист, Дестют дьо Траси, им отговаря: «Бедните нации са там, където народът се чувствува добре; богатите нации са там, където той обикновено е беден.»

А неговият ученик Шербюлие продължава: «Работниците сами, като сътрудничат за натрупването на производствените капитали, подпомагат явлението, което рано или късно ще ги лиши от една част от надницата им.»

Обаче, оглушали и идиотизирани от собствените си крясъци, икономистите отговарят: Работете, работете непрекъснато за своето благоденствие! И в името на християнското благодушие един свещеник от англиканската църква, преподобният Таунсенд, пее като псалм: Работете, работете ден и нощ; като работите, вие увеличавате мизерията си, а вашата мизерия ни избавя от необходимостта да ви налагаме труда със силата на закона. Законното налагане на труда

«създава много грижа, изисква много насилие и вдига много шум. Напротив, гладът е не само един мирен, тих и постоянен натиск, но като най-естествен двигател на труда и на производството той поражда и най-мощни усилия.»

Работете, работете, пролетарии, за да увеличите общественото богатство и своята лична бедност, работете, работете така, че като ставате по-бедни, да имате още повече причини да работите и да бъдете окаяни. Такъв е неумолимият закон на капиталистическото производство.

И понеже, заслушани в коварните думи на икономистите, пролетариите тялом и духом са се отдали на порока на труда, те тласкат цялото общество към неговите индустриални кризи на свръхпроизводство, които разтърсват социалния организъм. Тогава поради изобилието от стоки и недостатъка на купувачи предприятията се затварят и гладът шиба работническото население със своя

бич от хиляди ремъци. Затъпели от догмата за труда, пролетариите не разбират, че свръхтрудът, който са си наложили по време на мнимия просперитет, е причина за сегашната им мизерия. Вместо да се съберат пред хамбарите с жито и да закрещят: Гладни сме, искаме да ядем!. . . Вярно е, ние нямаме пукната пара, но такива, каквито сме, ние ожънахме житото и сбрахме гроздето. . .» Вместо да обсадят магазините на г-н Боне и Жужурио, изобретателят на индустриалните манастири, и да обявят: «Г-н Боне, ето вашите работнички копринарки, предачки, тъкачни. Те зъзнат в своите памучни дрехи, покрити с кръпки така, че да ги съжали човек, а всъщност те изпредоха и изтъкаха копринените рокли на кокотките на целия християнски свят. . . Бедните, когато работеха по тринадесет часа на ден, нямаха време да помислят за тоалета си, но сега са без работа и биха могли да се фръцкат с коприните, които са изтъкали. Откакто са им изпадали млечните зъби, те предано работят за вашето забогатяване и живеят във въздържание. Сега те имат свободно време и искат да се възползват от плодовете на своя труд. Хайде, г-н Боне, дайте вашите коприни. Г-н Армел ще отпусне своите муселини, господин Пуйе-Кертие — своите памучни тъкани, г-н Пине — обуща за техните скъпи малки крачета, студени и мокри, ще ви бъде приятно да ги гледате облечени от главата до пети и бодри. Хайде, без колебание — нали вие сте приятели на човечеството и християни при това? —Поставете на разположение на вашите работници богатството, което те са ви създали с плът от своята плът. Вие сте приятели на търговията? — Улеснете стокооборота. Ето потребителите са налице: открийте им неограничен кредит. Нали сте принудени да откривате кредит на търговци, които никога не сте виждали и никога нищо не са ви дали — дори една чаша вода. Вашите работнички ще ви се издължат, както могат: ако в деня на падежа те се окажат в несъстоятелност и оставят да се протестира подписът им, тогава вие ще ги обявите във фалит и ако те нямат нищо за секвестиране, ще изискате да ви заплатят с молитви: те ще ви изпратят в рая по-сигурно, отколкото смъркащите емфие ваши черни раса.»

Вместо да се възползват от момента на криза за генерално разпределение на продуктите и всеобщо удоволствие, работниците, които пукат от глад, си блъскат главите в затворените врати на предприятията. С бледи лица, с мършави тела, с молещи слова те налитат на фабрикантите: «Добрий ми г-н Шаго, сладкий г-н Шнайдер, дайте ни работа, не гладът, а страстта за работа ни измъчва!“ И тези клетници, които едва имат сила да стоят на краката си, продават дванадесет или четиринадесет часа труд два пъти по-евтино, отколкото когато са имали хляб на трапезата си. И индустриалните филантропи използват безработицата, за да произвеждат по-изгодно.

by Lewis Wickes HineИндустриалните кризи настъпват след периодите на свръхработа така неотменно, както денят след нощта. Мъкнейки след себе си принудителната безработица и безизходната мизерия, те докарват и неизбежните банкрути. Докато фабрикантът има кредит, той отпуска юздата на трудовия бяс, прави нови и нови заеми, за да даде суровина на работниците. Той ги кара да произвеждат, без да се замисли, че пазарът се насища и че ако неговите стоки не се продадат, неговите полици ще трябва един ден да се заплащат. Притиснат до стената, той отива да моли евреина (банкер), хвърля се в краката му, предлага му кръвта си и честта си. «Едно парченце злато ще ми свърши по-добра работа, отговаря Ротшилд. Вие имате 20 000 чифта чорапи в склада си. Те струват по 20 су. Аз ги вземам по четири су.» Евреинът продава чорапите, които е купил, по шест и по осем су и си слага в джоба звънтящите монети от по сто су, които му идват харизани. Фабрикантът е направил обаче крачка назад, за да скочи по-добре. Накрая идва разгромът и складовете се очистват. Тогава изхвърлят стоките през прозореца, като че ли никой не знае как са влезли през вратата. Стойността на унищожените стоки се изчислява на стотици милиони. През миналия век са ги изгаряли или ги хвърляли във водата.(8)

Преди да се стигне до този край, фабрикантите обикалят света, търсейки пазар за стоките, които се натрупват. Те карат правителството да анексира Конго, да завладее Тонкин, да разруши със своите топове китайската стена, за да пласират в Китай своите памучни изделия. През последните векове между Франция и Англия се води  

дуел на живот и смърт — кой ще получи изключителното право да продава в Америка и в Индиите. Хиляди млади и смели хора, обагриха в червено с кръвта си моретата по време на колониалните войни през XVI, XVII и XVIII век.

Капиталите са обилни както и стоките. Финансистите не знаят къде да ги пласират. Те отиват тогава при щастливите народи, които се припичат па слънцето, пушейки си тютюна, за да прокарват железопътни линии, да строят фабрики и да внесат проклятието на труда. И този износ на френски капитали една прекрасна сутрин завършва с дипломатически усложнения: в Египет, Франция, Англия и Германия са готови да се хванат за косите, за да се разбере на кoи лихвари трябва да се изплащат лихвите най-напред; с войни в Мексико, където френските войници вършат работа на съдебни изпълнители за събиране на неизплатени дългове.(9)

Тези лични и социални бедствия, колкото големи и неизброими да са, колкото и вечни да изглеждат, ще изчезнат както хиените и чакалите при приближаването на лъва, когато пролетариатът ще каже: «Аз го искам». Но за да дойде до съзнанието за своята сила, пролетариатът трябва да стъпче предразсъдъците на християнския, икономическия и свободсмислещия морал. Той трябва да се върне към своите природни инстинкти и да прокламира Правото на мързел, хиляди и хиляди пъти по-благородно и по-свято от охтичавите права на човека, нагласени от метафизиците — адвокати на буржоазната революция. Той трябва да се приучи да работи само три часа дневно и да се излежава и да пирува през останалото време на деня и нощта.

Дотук задачата ми беше лесна. Трябваше само да опиша реални злини, които, уви!, са добре известни на всички ни. Да се убеди обаче пролетариатът, че моралът, който са му присадили, е порочен, че необузданият труд, на който той се е отдал от началото на века, е най-ужасният бич, който някога е удрял човечеството, че трудът не ще стане приятна подправка към мързела, едно благотворно за човешкия организъм упражнение, една полезна страст на социалния организъм, докато не бъде разумно регламентиран и ограничен максимум до три часа дневно — това е една трудна задача, която е свръх моите сили. Само физиолози, хигиенисти, икономисти-комунисти биха могли да се заемат с кея. В следващите страници ще се огранича да покажа, че при съвременните средства за производство и тяхната неограничена сила на възпроизводства трябва да се сложи край на странната страст на работниците към труда и да се задължат те да консумират стоките, които сами произвеждат.

 

III

ПОСЛЕДИЦИТЕ НА СВРЪХ ПРОИЗВОДСТВОТО

 

Антипатрoс, един гръцки поет от времето на Цицерон, възпя по следния начин изобретяването на водното колело за мелене на зърното. То ще освободи робините и ще доведе до златния век:

«Отпуснете ръката, която върти хромела(10), о, мелничарки, и спете спокойно! Петелът напразно ще ви напомня, че е настъпил денят! Деметра възложи на нимфите труда на робите. Те весело скачат върху колелото и ето задвижената ос се завъртява със своите спици и кара да се завърти тежкото каменно колело. Нека да живеем живота на нашите бащи и като безделници да се радваме на даровете, дадени ни от богинята.»

Уви! Безделието, прокламирано от езическия поет, не е настъпило. Сляпата, развратна и убийствена страст към труда превръща освобождаващата машина в инструмент за заробване на свободните хора: нейната производителност ги прави бедни.

by Willy Ronis Стачка в завода Рено 1936Една добра работничка прави само пет бримки в минута. Някои плетачни машини правят тридесет хиляди за същото време. Следователно всяка минута на машината отговаря на сто часа работа на работничката, или всяка минута работа на машината освобождава на работничката десет дни за почивка. Това, което е вярно за трикотажното производство, е повече или по-малко вярно за всички обновени от модерната механика индустрии. Какво виждаме обаче? Колкото повече машината се усъвършенствува и изземва работата на човека с непрекъснато нарастваща бързина и прецизност, толкова повече работникът, вместо да удължи почивката си, удвоява своето усърдие, като че ли иска да съперничи на машината. О, абсурдно и убийствено съперничество!

За да може съперничеството между човека и машината да се развива свободно, пролетариите унищожиха мъдрите закони, които ограничаваха труда на занаятчиите от старите корпорации. Те премахнаха празниците, в които се работи.(11)

Тъй като тогавашните производители са работели само пет от всеки седем дни, дали наистина може да се вярва, както твърдят лъжеикономистите, че те са живели само с въздух и прясна вода? «Как пък не! — Те са имали отдих, за да вкусят от земните радости, да се любят и да се веселят, за да гуляят радостно в чест на великия Бог на Безделието. Мрачнaта, лицемерно набожна протестантска Англия се наричаше тогава «веселата Англия», (Merry England), но Рабле, Кеведо, Сервантес, както и някои неизвестни автори на забавни романи предизвикват по-тичането на лигите ни със своите описания на онези монументални пиршества (12), които се устройвали тoгава между две сражения и две опустошавания и при които всичко е било вкусно. Йорданс и фламандската школа ги описаха в своите радостни картини. Величествени гаргантюеловски стомаси, какво е станало с вас? Ние сме много дегенерирали и много издребнели. Лишенията, картофите, боядисаното червено вино, пруският шнапс, умело съчетани с принудителен труд, ни изтощиха много и тялом, и духом. И когато човек стеснява стомаха си, а машината разширява своята производителност, икономистите ни проповядват малтусианската теория, религията на въздържанието и догмата на труда. На тях би трябвало да им се изтръгнат езиците и да се хвърлят на кучетата.

Понеже работническата класа със своето простодушие се е оставила да бъде подведена, понеже с вродената си неудържимост тя се е отдала слепешката на труда и въздържанието, капиталистическата класа се оказа осъдена на мързел и на принудително безделие, на непроизводителност и свръхконсумация. Но ако свръхтрудът на работника убива плътта и изтощава нервите му, той носи изобилно болки и на буржоата.

Въздържанието, на което се осъжда производителната класа, задължава буржоазията да се отдаде на свръхконсумация на продуктите, произвеждани безразборно. Преди един-два века, в началото на капиталистическото производство, буржоата беше порядъчен човек с разумни и миролюбиви нрави. Той се задоволяваше напълно или приблизително със своята жена. Пиеше само при жажда и ядеше само когато биваше гладен. Той оставяше на куртизаните и куртизанките «добродетелите» на развратния живот. Днес няма син на парвеню, който да не се счита задължен да развива проституцията и да натъпче в тялото си живак, под предлог, че се лекува (13 ), разбира се, за да осмисли усилията, които полагат работниците от живачните мини. Няма буржоа, който да не се тъпче с угоени пилета, с гъби и с вина Лафит, за да поощрява тези, които отглеждат птици и други животни, и лозарите от района на Бордо. В това занимание организмът бързо грохва, косите окапват, зъбите изпадат, гръбначният стълб се деформира, стомахът се издува, дишането се затруднява, движенията стават тромави, говорът натежава, ставите се втвърдяват. Други, прекалено хилави, за да понасят умората на разврата, но въоръжени с прудонизъм, изцеждат умовете си като Гарние от Политическака икономия, като Акола от юридическия факултет, майсторят дебели, отегчителни книги, за да запълнят времето на словослагателите и на печатарите.

Светските жени живеят живот на мъченици. За да изпробват и оценят фееричните тоалети, които шивачките се пребиват да създават, те от сутрин до вечер менят роклите. В продължение на часове предоставят кухите си глави на майсторите-фризьори, които на всяка цена искат да утолят тяхната страст към начучулените един върху друг фалшиви кокове. Стегнати в своите корсети, притеснени в обувките си, деколтирани по начин, който кара да се зачерви всеки войник, те по цели нощи се въртят на своите благотворителни балове, за да съберат няколко су за бедните. Свети души!

За да изпълняват своята двойна социална роля на непроизводители и свръхконсуматори, буржоата са задължени не само да насилват своите скромни вкусове, да загубват своите трудови навици, създадени преди два века, и да се отдават на необуздан разкош, на пресищане и на сифилистичен разврат, но и да отклонят от производителния труд една огромна маса от хора, за да си осигурят техните услуги.

Ето няколко цифри, които доказват колко огромно е това погубване на производителни сили. Според преброяването от 1861 г. населението на Англия и на Уелс е 20 066 244 души, от които 9 776 259 мъже и 10 289 965 жени. Като се изключат много старите и много младите за работа — жените, юношите и непроизводителните деца, после — идеологическите професии на тези, които са управници, полиция, духовенството, съдебното ведомство, войската, проституцията, изкуствата, науките и т. н., а след това и хората, заети изключително с това, да изяждат труда на другите под формата на поземлена рента, лихви, дивиденти и т. н., остават около осем милиона индивида от двата пола и от всички възрасти, включително капиталистите, които участвуват в производствсто, търговията, финансите и т. н. От тези осем милиона има:

Земеделски работници (в това число овчари, ратаи и селски момичета, които живеят при фермерите)      1 098 261

Работниците от фабриките за обработка на памук, вълна, лен, коприна и в трикотажа 642 607

Работници в каменовъглени и рудодобивни мини 565 835

Работници-металурзи (високи пещи, прокатчици и др./ 396 998

Прислуга         1 208 648

«Ако съберем работниците от текстилните фабрики и тези от каменовъглените и рудодобивните мини, ще получим цифрата 1 208 442; ако съберем първите с тези от металургията, ще получим общо 1 039 605; т. е. всеки път броят им ще бъде по-малък от този на съвременните домашни роби. Ето великолепните резултати от капиталистическата експлоатация на машините.»

Към цялата тази класа от слуги, чиято численост показва степента, до която е стигнала капиталистическата цивилизация, трябва да прибавим многобройната класа на нещастниците, с единственото занятие да задоволяват скъпите и дребнави вкусове на богатите класи: шлифовчици на диаманти, плетачи на дантели, бродирачки, луксозни подвързвачи, луксозни шивачи, декоратори на увеселителни домове и т. н. (14 )

Заседнала веднъж в своя абсолютен мързел и деморализирана от принудителното безделие, буржоазията, макар и трудно, се пригажда към своя нов начин на живот. Тя със страх гледа на всяка промяна. Видът на мизерните условия на съществуване, които работническата класа е приела с примирение и видът на физическата деградация, породена от порочната страст към труда, засилват още повече нейното отвращение към всеки наложен труд и всяко ограничаване на удоволствията.

Именно тогава, без да държат сметка за деморализацията, която буржоазията си бе наложила като обществено задължение, пролетариите решават, че трябва да наложат труда на капиталистите. Наивници, те вземат на сериозно теориите на икономистите и на моралистите относно труда и се напъват, за да наложат тези теории и на капиталистите. Пролетариатът издигна лозунга: «Който не работи, не трябва да яде.» В 1831 г. в Лион той въстана за куршум или работа. Федератите от март 1871 г. обявиха своето въстание за Революция на труда.

На тези изблици на варварска ярост, която рушеше всяко удоволствие и мързела на буржоазията, капиталистите можеха да отговарят само с жестоки репресии. Те обаче знаеха, че макар и да са успели да потиснат тези революционни избухвания, те не са могли да потопят в кръвта на организираните от тях гигантски кланета абсурдната идея на Пролетариата да накара безделните и преситени класи да се трудят. Именно за да отклонят от себе си тази опасност, те се обкръжават с преторианци, с полицаи, със съдии, с тъмничари — държани в положение на трудова непроизводителност. Не могат повече да се хранят илюзии за характера на съвременните армии. Тях ги поддържат в постоянна готовност само за да потискат «вътрешния враг». Така укрепленията в Париж и в

Лион бяха построени, не за да защищават тези градове от чужденците, а за да ги смажат, ако се разбунтуват. И ако е необходим един пример без коментар, нека споменем армията на Белгия, тази Обетована земя на капитализма. Нейният неутралитет е гарантиран от европейските, сили и при все това армията й е една от най-силните пропорционално на населението. Славните бойни полета на храбрата белгийска армия са равнините на Боринаж и на Шарльороа. В кръвта на миньорите и на обезоръжените работници белгийските офицери закаляват стоманата на своите саби и събират своите еполети. Европейските народи нямат национални армии, а наемни армии. Те защищават капиталистите от народната ярост, която би искала да ги осъди на десетчасов труд в мините и в предачниците.

Така,че пристягайки колана си, работническата класа разви прекалено много тумбака на буржоазията, осъдена на свръхконсумация.

За да се улесни в своята тежка работа, буржоазията изтегля от работническата класа една маса от хора, далеч по-многобройна от тази, която остава отдадена на по-лесно производство, и я осъжда на непроизводителност и на свръхконсумация. Но тези стада от безполезни уста, въпреки своята ненаситност, не са достатъчни, за да се изконсумират всички стоки, които работниците, затъпени от догмата за труда, произвеждат като маниаци, без да могат да ги консумират и без дори да се замислят дали ще се намерят хора, които да ги консумират.

Пред лицето на това двойно безумие на работниците— да се пребиват от свръхработа и да вегетират във въздържание — големият проблем на капиталистическото производство не е вече да се намерят производители и да се удесеторяват техните усилия, а да се откриват консуматори, да се възбужда техният апетит и да им се създават изкуствени потребности. След като европейските работници, треперещи от студ и глад, отказват да носят платовете, които сами тъкат, да пият вината, които приготовляват, нещастните фабриканти са принудени да търчат като щури до другия край на земята, за да търсят кой ще ги носи и кой ще ги пие: всяка година Европа изнася стоки за стотици милиони и за милиарди по четирите краища на света, на народи, които не знаят какво да правят с тях.(15 ) Но откритите континенти не са вече толкова обширни. Необходими са девствени страни. Ден и нощ европейските фабриканти бленуват за Африка, за «Сахарското езеро», за железопътната линия в Судан. Те следят с тревога експедициите на Ливингстон, на Стенли, на Чейлю, на Браца. Със зяпнали уста слушат чудноватите истории на тези смели пътешественици. Какви непознати чудеса крие «Черният континент»! Из полята никнат слонови зъби, реки от кокосово мляко носят златни люспи, милиони черни задници, голи като лицето на Дюфор или на Ширарден, очакват памучните тъкани, за да се научат на благоприличие, бутилки шнапс и библии, за да познаят добродетелите на цивилизацията.

Всичко обаче е безсилно: преситени буржоа, слуги, които са повече от производителната класа, чужди и варварски народи, които се задавят от европейски стоки — нищо, нищо не може да пласира планините от стоки, които се натрупват по-високи и по-грамадни от египетските пирамиди: производителността на европейските работници нехае за консумацията и прахосничеството. Пощурели, фабрикантите не знаят какво да правят. Те не намират вече суровини, за да задоволят безредната порочна страст на своите работници към работата. В департаментите на нашата вълнена промишленост прекарват през дарак мръсните дрипи и от полупрогнили ги превръщат в платове, наречени ренесансови, които траят толкова, колкото предизборните обещания. В Лион, вместо да оставят на копринената нишка нейната обикновена и естествена гъвкавост, я пресищат с минерални соли, които увеличават теглото й, но я разяждат и я правят нетрайна. Всички наши продукти са подправени, за да се улесни разпродаването им и да се съкрати животът им. Нашата епоха ще бъде наречена век на фалшификациите, както първите епохи на човечеството са получили имената каменен век и бронзов век според характера на тяхното производство. Несведущите обвиняват в измама нашите благочестиви индустриалци, докато всъщност тях ги ръководи мисълта да осигурят работа на работниците, които не могат да стоят спокойно със скръстени ръце. Тези фалшификации, продиктувани единствено от едно човеколюбиво чувство, носят обаче огромни печалби на фабрикантите, които ги правят; макар да са гибелни за качеството на стоките; макар да са неизчерпаем източник за разхищаване на човешки труд, те доказват филантропичната изобретателност на буржоазията и страшната извратеност на работниците, които, за да задоволят страстта си към труд, принуждават индустриалците да заглушават гласа на своята съвест и да нарушават даже и законите на търговската почтеност.

Но въпреки свръхпроизводството на стоки, въпреки промишлените фалшификации, работници безчет се тълпят на пазара и молят: работа, работа! Изобилието на стоки би трябвало да ги накара да обуздаят своята страст; напротив, то я довежда до пароксизъм. Представи ли се някаква възможност за работа, те връхлитат върху нея и искат дванадесет, четиринадесет часа, за да се наработят до насита, а на другия ден отново ги изхвърлят на улицата, без нищо, с което да подхранват своя порок. Всяка година във всяко производство безработицата се връща с редовността на сезоните. След убийствения за организма свръхтруд идва абсолютната почивка в продължение на два и четири месеца: и тогава няма работа, няма и ядене. Щом като порокът на труда е дяволски завинтен в сърцето на работниците; щом като неговите изисквания потушават всички други природни инстинкти; щом като количеството труд, което обществото изисква, е по необходимост ограничено от консумацията и от липсата на суровини — защо трябва да се нагълта за 6 месеца работата за цяла година? — защо тя да не се разпредели равномерно върху всичките дванадесет месеца и да не бъдат принудени всички работници да се задоволят с шест или с пет часа на ден през цялата година, вместо да си разстройват стомасите с порции от по дванадесет часа труд в продължение на шест месеца?  Осигурени от своята всекидневна част труд, работниците няма да си завиждат, не ще се бият, за да си грабват работата един на друг от ръцете и хляба от устата. Тогава, неизтощени физически и духовно, те ще започнат да се отдават на добродетелите на Мързела.

Затъпени от порока, работниците не могат да се издигнат до разбирането, че за да има работа за всички, тя трябва да се разпредели поравно, както водата в кораб, който е в беда. Индустриалците обаче, в името на капиталистическата експлоатация, от дълго време искат ограничаване на работния ден със закон. Пред комисията по въпросите на професионалното образование, един от най- големите промишленици в Елзас — г-н Букар от Гебвилер, заяви в 1860 година: «Дванадесетчасовият работен ден е много голям и трябва да се намали на единадесетчасов, а в събота работата трябва да се прекратява в два часа. Аз  мога да дам съвет да се приеме тази мярка, колкото и да изглежда странна на пръв поглед. Ние опитахме това в някои индустриални предприятия през последните четири години и намерихме, че е добро, а средната продукция съвсем не намаля, но се повиши.»

В своето изследване върху машините М. Ф. Паси цитира следното писмо на един голям белгийски индустриалец, г-н М. Отвер: «Нашите машини, почти същите както в английските предачници, не произвеждат това, което би трябвало да произвеждат и което произвеждат същите тези машини в Англия, въпреки че тъкачите там работят дневно два часа по-малко. . . Ние всички работим два дълги часа повече. Убеден съм, че ако работехме единадесет часа вместо тринадесет, щяхме да имаме същата продукция и в резултат на това щяхме да произвеждаме по-икономично.»

От друга страна, г-н Льороа-Болио твърди, че: «Според наблюдението на един голям белгийски индустриалец седмиците, в които се пада някакъв празничен ден, не носят по-ниска продукция от обикновените седмици.»

Това, което народът, измамен в своята простотия от моралистите, не си е позволил никога, посмя да направи едно аристократическо правителство. Презирайки висшите морални и индустриални съображения на икономистите, които грачат, като зла прокоба, че да се намали с един час работата във фабриките, значи да се декретира разоряването на английската индустрия, правителството на Англия забрани със закон, който строго се спазва, да се работи повече от десет часа дневно; след това, както и преди, Англия си остава първата индустриална нация в света.

Големият английски опит е пред нас, пред нас е опитът на някои умни капиталисти: той показва неопровержимо,

че за да се увеличи човешката производителност, трябва да се намалят часовете за труд и да се увеличат празниците и дните, в които се изплащат надниците. Френският народ обаче не е убеден в това. Но ако едно жалко намаление от два часа е повишило за десет години почти с една трета английското производство (16 ), какво главоломно развитие би придало на френското производство едно законно намаляване на работния ден на три часа? Не могат ли работниците да разберат, че като се претоварват с работа, то изтощават своите сили и силите на потомството си: че се изхабяват и преждевременно стават негодни за каквато и да било работа: че обладани, заслепени от една единствена страст, те вече не са хора, а човешки отломки, че убиват у себе си всички хубави способности, за да оставят само яростното безумие на труда.

Ах! Като папагалите в Аркадия, те повтарят урока на икономистите: «Да работим, да работим, за да увеличим националното богатство!» О, идиоти! Именно защото вие много работите, промишлените съоръжения се развиват бавно. Спрете да ревете и чуйте един икономист: той не е орел — става дума за г-н Л. Рейбо, когото имахме щастието да загубим преди няколко месеца:

«Изобщо революцията в методите на работа се определя от условията на работната ръка. Щом като работната ръка предлага своите услуги на по-ниска цена, нея я прахосват, а когато нейните услуги станат по-скъпи, търсят да я пестят.»

За да бъдат капиталистите заставени да усъвършенствуват своите дървени и железни машини, трябва да се повишат надниците и да се намалят работните часове на машините от плът и кости. Искате доказателства за потвърждение? — те могат да се дадат със стотици. В предачеството самоходният стан (selfacting mule) беше изнамерен и приложен в Манчестер, защото предачите отказваха да работят толкова продължително, колкото по-рано.

В Америка машината навлезе във всички отрасли на земеделското производство — от правенето на масло до плевенето на посевите. Защо? Защото американецът, свободен и мързелив, предпочита хиляди пъти да умре, но не да живее скотския живот на френския селянин. Обработването на земята, така тежко в нашата славна Франция, така богато на преумора, за човека в американския запад е едно приятно занимание на чист въздух, което човек върши седнал, пушейки лениво своята лула.

Interior_of_Magnolia_Cotton_Mills_spinning_room._See_the_little_ones_scattered_through_the_mill._All_work._Magnolia..._-_NARA_-_523307

IV

НОВА ПЕСЕН НА НОВ ГЛАС

 

Ако с намаляването на работното време се печелят за обществото нови механични сили, когато работниците бъдат задължени да консумират своите продукти, ще бъде спечелена огромна армия от работни сили. Тогава буржоазията, освободена от ролята си на универсален консуматор, ще бъде принудена да освободи тълпата от войници, съдии, фигарота,(17 ) сводници и т. н., която е отклонила от полезния труд, за да й бъде в помощ при консумирането и разхищаването. Тогава именно пазарът на работната сила ще бъде неограничен. Тогава ще бъде необходим железен закон, който да наложи забрана върху труда: ще бъде невъзможно да се намери работа за този огромен рояк непроизводително доскоро население, по-многобройно от дървениците. А след това ще трябва да се помисли и за всички онези, които се грижат за задоволяването на техните дребнави и скъпи потребности. Когато няма да има лакеи и генерали, няма да има свободни и омъжени проститутки, които да се отрупват с дантели, няма да се леят топове, няма да се строят дворци, тогава ще трябва със сурови закони да се наложи на работниците и работничките от пасмантерията, плетенето на дантели, леенето на метали и строителството по хигиенични съображения да карат лодки и да се занимават с хореография за възстановяване на силите си и за подобряване на расата. От момента, в който европейските продукти ще се консумират на място и няма да се изнасят по дяволите, ще се наложи моряците, хората от екипажите и превозвачите да седнат и да свикнат да си въртят палците. Щастливите полинезийци ще могат тогава да се отдават на свободната любов, без да се страхуват от ритника на цивилизованата Венера и от заклинанията на европейския морал.

Нещо повече. За да се намери работа за всички, които нямат стойност в сегашното общество, за да могат промишлените съображения да се развиват безгранично, работническата класа ще трябва, както буржоазията, да наруши своите въздържателски вкусове и да развие безкрайно своя консумативен капацитет. Вместо когато се храни, да изяжда една или две унции жилаво месо — в дните, когато изобщо яде месо — работникът ще яде приятни бифтеци от една или две ливри. Вместо да пие по малко лоши вина и да бъде по-католик от папата, той ще пие с големи препълнени чаши бордо или бургундско вино без промишлено «кръщаване» и ще остави водата за говедата.

Пролетариите са си наумили, че трябва да наложат на капиталистите десетчасов труд в ковачниците или в рафинериите. В това е голямата грешка, причината за социалния антагонизъм и за гражданските войни. Трудът ще трябва да се защищава, а не да се налага. На Родшилдовци и Сейовци ще бъде разрешено да докажат, че през целия си живот са били завършени нехранимайковци, и ако те се закълнат, че искат и занапред да живеят по същия начин, въпреки общото увлечение към труда, те ще бъдат зачислени на отчет в съответното кметство и ще получават всяка заран по една монета от двадесет франка за дребните си удоволствия. Социалните разногласия ще изчезнат. Рентиерите, капиталистите, всички първенци ще се присъединят към народа, след като се убедят, че съвсем не им искат злато, а напротив — искат да ги освободят от труда на свръхконсумацията и разхищението, с които са били обременени от рождение. Колкото до буржоата, които са неспособни да докажат качеството си на нехранимайковци, те ще бъдат предоставени на своите инстинкти: съществуват достатъчно неприятни професии, за да бъдат те устроени — Дюфор ще чисти обществените нужници. Галифе ще коли шугавите свине и краставите коне, членовете на комисията по помилванията ще бъдат изпратени в Поаси, за да маркират воловете и овцете за клане, сенаторите ще бъдат придадени към погребалните обреди и ще изпълняват ролята на гробари. За другите ще се намерят занятия, достъпни за тяхната интелигентност. Лоржерил, Брогли ще запушват бутилките с шампанско, но ще им се поставят намордници, за да не се напиват, Фери, Фрайсине и Тирар ще убиват дървениците и гадините в министерствата и в другите публични места. Но ще трябва обществените средства да се поставят извън досега на буржоата поради придобитите от тях навици.

Тежко и дълго ще бъде обаче отмъщението, наложено на моралистите, които извратиха човешката порода на фалшивите набожници, на лицемерите, на двуличниците и на другите подобни, които са маскирани, за да лъжат хората. Защото те внушават на обикновените люде, че се занимават само със съзерцание и молитви, с пост и умъртвяване на чувствеността, че ядат колкото да подкрепят и поддържат своята бренна плът, а в действителност се угощават богато. Господ знае с какво! Et Curius simulant, sed bacchanalia vivunt. Ще ги познаете веднага по червените морди и по тлъстите тумбаци. . .  В дни на големи народни веселия, вместо да зяпат фойерверките на «буржоазизма», на 15 август и на 14 юли комунистите и колективистите ще си подават шишетата, ще въртят на шиш свинските бутове и ще вдигат пълните чаши, а членовете на Академията на моралните и политическите науки, поповете с дълги и къси раса от църквите на икономистите, католиците, протестантите, юдеите, позитивистите и свободомислещите, на разпространителите на малтусианството и на християнския, алтруистичния, независимия морал или на морала на покорството, облечени в жълто, ще държат факлите, докато си изгорят пръстите, ще стоят гладни до галските жени и пред масите, натрупани с месо, плодове и цветя, и ще умират от жажда пред леещите вино бъчви. Четири пъти годишно, при смяната на сезоните, подобно кучетата на точиларите, ще ги затворят в големи колела и ще ги осъждат в продължение на десет часа да въртят на халос. Адвокатите и законодателите ще бъдат подложени на същото наказание.

При режима на мързела, за да се убива времето, което ни убива с всяка секунда, непременно ще има спектакли и театрални представления. Това ще бъде работа тъкмо за нашите буржоазни законодатели. Тях ще ги организират в групи, които ще обикалят съборите и селищата, давайки представления. Генералите, с високи чизми, с гърди, покрити с акселбанти, храчки и кръстове на почетния легион, ще вървят по улиците и площадите, подканяйки добрите хора. Гамбета и неговият събрат Касаняк ще викат пред хората. Касаняк, във великолепен костюм на хвалипръцко, въртейки очите си, сучейки мустаците си ще бълва огън, ще заплашва всички с револвера на баща си и ще се скрива в някоя дупка, щом му покажат портрета на Лулие.(18 ) Гамбета ще говори за външната политика, за малка Гърция, която толкова главоболи и щяла да хвърли Европа в огъня, за да ограби Турция; за велика Русия, която го шашва, като обещава да направи Прусия на каша и иска западна Европа да се покрие с рани и гробове, за да си изпече работата на Изток и да задуши нихилизма у себе си: за г-н Бисмарк, който беше така добър да му разреши да се произнесе по въпроса за амнистията. . . После, разголвайки своя голям търбух, боядисан в три цвята, той ще започне да бие на този тъпан сбор и ще изброи всички прелестни малки животни, птици, гъби, вина от Мapгo и Иквем, с които се е нагълтал, за да поощрява земеделието и да поддържа бодри избирателите от Белвил.

В бараката представлението ще започне с Изборния фарс. Пред избирателите с дървени глави и магарешки уши, буржоазните кандидати, облечени като палячовци, ще изпълняват танца на политическите свободи, като си бършат лицето и задника със своите избирателни програми, пълни с разни обещания, и ще говорят със сълзи на очи за славата на Франция, а главите на избирателите ще реват силно и в хор като магарета: и-a! и-а!

После ще започне голямата пиеса: «Ограбването на богатствата на нацията».

Капиталистическа Франция — грамадна жена, с космато лице и плешива глава, обезформена, мършава, подпухнала, бледа, с угаснали очи, сънлива и прозяваща се, се изтяга на едно кадифено канапе. В краката й — индустриалният капитализъм, един гигантски организъм от желязо, с маймунска маска, машинално изяжда мъже, жени и деца, чиито страшни, сърцераздирателни викове изпълват въздуха. Банката, с хитро лице на бялка, с тяло на хиена и ръце на харпия обира сръчно от джоба му монети от по сто су. Орди от нещастни пролетарии, омършавели, в дрипи, екскортирани от жандарми с извадени саби, шибани от фурните с бичовете на глада, поднасят в краката на капиталистическа Франция камари от стоки, бъчви с вино, чували със злато и с жито. Лангло, който държи с едната ръка панталоните си, а в другата завещанието на Прудон, стиснал бюджета между зъбите си, заема място начело на защитниците на богатствата на нацията и стои на пост. След като оставят това, което са донесли, работниците ще бъдат разгонвани с удари, с приклади и с щикове, а вратите ще се отворят за индустриалците и за банкерите. В пълно безредие те се юрват върху стоките, поглъщат памучни изделия, чували с жито, кюлчета злато, изпразват бъчвите: като не могат повече, изпоцапани и гнусни, те рухват в собствените си нечистотии и бълвоч. . . Тогава удря гръм, земята се разтърсва и се разтваря — появява се историческата Неизбежност. Тя с железен крак смачква главите на тези, които хълцат, влачат се, падат и не могат да избягат. С голямата си ръка тя събаря капиталистическа Франция, обезумяла и изпотена от страх.

 

*

Ако изтръгвайки от сърцето си порока, който я е обладал изцяло и унищожава природата й, работническата класа се изправи с цялата си страшна сила не за да иска Права на човека — те са само права на капиталистическата експлоатация, не за да иска Правото на труд, — то е само право на мизерия, а за да изкове един железен закон, който забранява на всички хора да работят повече от три часа дневно. Земята, старата Земя ще тръпне от радост и ще почувствува как в нея се отприщва един нов свят. . . Но как да искаш такова мъжествено решение от един пролетариат, когото капиталистическият морал е развратил.

Както Христос, това печално олицетворение на древното робство, мъжете, жените и децата на Пролетариата ето вече цял век мъчително се катерят по стръмната голгота на мъките: от един век принудителният труд чупи костите им, убива плътта им, изпъва нервите им: от един век гладът измъчва червата им и създава халюцинации в главите им!. . . О, Мързел, смили се над нашата толкова дълга мизерия! О, Мързел, майко на изкуствата и на благородните добродетели, стани балсам за човешките скърби!

 

ПРИЛОЖЕНИЕ

 

Нашите моралисти са скромни хора. Те наистина измислиха догмата за труда, но се съмняват в нейната способност да успокоява душата, да радва духа и да поддържа правилното функциониране на бъбреците и на другите органи. Те искат да я изпробват върху народа, in animа vili, преди да я насочат срещу капиталистите, чиито пороци те имат мисията да оправдават и да разрешават.

Но, философи, които струвате по четири су дузината, защо си бъхтате мозъците да създавате един морал, който не смеете да препоръчате на своите господари? Вашата догма за Труда, с която така се гордеете, искате ли да я видите осмяна, презряна? Нека отворим историята на древните народи и това, което са писали техните философи и техните законодатели:

«Не бих могъл да твърдя, пише бащата на историята Херодот, дали гърците дължат на египтяните омразата, която изпитват към труда, защото откривам, че същата омраза съществува и у траките, и у скитите, и у персите, и у лидийците. С една дума, защото у повечето от варварите тези, които изучават механичните занаяти, както и децата им, са гледани като последни граждани. . . Всички гърци са били възпитавани в тези принципи, особено Спартанците.»

«В Атина гражданите са били истински благородници, които са се занимавали само с отбраната и с управлението на общността, както при дивите воини, от които те са произлезли. И тъй като е трябвало да разполагат с цялото си време, за да бдят със своите телесни и умствени сили за интересите на Републиката, те са натоварвали робите с цялата работа. . . Също и в Спарта, дори жените не е трябвало нито да плетат, нито да тъчат, за да не унижат своето благородство.»

Римляните познавали само две благородни и свободни занимания: земеделието и войната. Всички граждани по право живеели на издръжката на хазната и никой не е могъл да ги принуди да се издържат чрез някой от sordidae artes (така наричат те занаятите), които по право се падали на робите. Старият Брут, за да вдигне народа, обвинил специално тиранина Тарквиний, че от свободните граждани бил направил занаятчии и строители.

Древните философи спореха за произхода на идеите, но бяха единодушни, когато ставаше дума за отвращението от труда.

„Природата, казва Платон в своята социална утопия, в своята образцова Република, природата не е създала нито обущари, нито ковачи. Такива занимания израждат хората, които ги упражняват, жалки наемници, нещастници без име, лишени поради своето положение от политически права. Що се касае до търговците, привикнали да лъжат и да мамят, в града ще ги търпят само като необходимо зло. Гражданинът, който се е унижил да търгува в магазин, ще бъде преследван за това престъпление. Ако той признае грешката си, ще бъде осъден на една година затвор. Наказанието ще се удвоява при всяко повторение.»

В своята Икономика Ксенофонт пише:

«На хората, които се отдават на ръчен труд, никога не се възлагат обществени длъжности и това е напълно справедливо. Повечето от тях, принудени по цял ден да седят на едно място, някои даже изложени на постоянен огън, не могат да не се изкълчат телесно, а много мъчно е духът да не пострада от това.»

«Какво почтено може да излезе от един дюкян? — пита Цицерон. — И какво почтено може да произведе търговията? Всичко, което се нарича дюкян, е недостойно за честния човек. . . Търговците не могат да печелят, без да лъжат, а има ли нещо по-позорно от лъжата! Следователно трябва да се гледа като на нещо долно и отвратително на занаята на всички, които продават своите сили и своето производство. Защото всеки, който дава труда си за пари, продава себе си и се поставя в редиците на робите.»

Пролетарии, затъпени от догмата за труда, чуйте думите на тези философи, които ревниво са скривани от вас: Гражданин, който дава своя труд за пари, деградира в редиците на робите, той извършва престъпление, заслужаващо дълги години затвор.

Християнската тартюфщина и капиталистическият утилитаризъм не са могли да развратят тези философи на древните Републики. Като свободни хора те открито казваха това, което мислят. Платон, Аристотел — тези  

мислители-гиганти, до чиито глезени нашите Кузен, Каро и Симон могат да достигнат само като се повдигат на пръсти, са искали гражданите на техните идеални Републики да живеят при максимум свободно време, защото, добавя Ксенофонт, «трудът отнема всичкото време и не оставя никакво свободно време за Републиката и за приятелите.» Според Плутарх, голямото признание, което възхитеното потомство дава на Ликург — наричайки го «най-мъдър от мъжете», идва от факта, че той е дал свободно време на гражданите на Републиката, забранявайки им какъвто и да било занаят.

Но ще ни отговорят хора като Бастиа, Дюпанлу, Боалио и компания от християнския и капиталистическия морал, тези философи, възхваляващи робството: — Отлично, но могло ли е да бъде другояче при съществуващите икономически и политически условия на тяхното време? Войната е била нормално състояние на античните държави. Свободният човек е бил длъжен да посвети своето време за обсъждане работите на Държавата и като бди за нейната защита. Занаятите са били тогава много примитивни и много груби, за да може човек, като ги упражнява, да продължава службата си на войник и на гражданин. За да имат войници и граждани, философите и законодателите са били длъжни да търпят робството в героичните Републики. — А моралистите и икономистите на капитализма не проповядват ли наемния труд— това съвременно робство? И кому капиталистическото робство дава свободно време? — На Ротшилд, на Шнайдер, на г-жа Бусико — безполезни и вредни роби на своите пороци и на своите слуги.

«Предразсъдъкът на робството господствуваше в съзнанието на Аристотел и на Питагор», писаха те надменно; Аристотел обаче предвиждаше, че

«ако всеки инструмент можеше да използва без подканяне или от само себе си своите собствени функции, така както шедьоврите на Дедал се движеха от само себе си, или както инструментите на Вулкан започваха спонтанно да вършат своята свещена работа: ако например совалките на тъкачите тъчеха сами, майсторът не би имал нужда от помощници, нито господарят от роби.»

Мечтата на Аристотел е наша действителност. Нашите машини с огнен дъх, с железни крака, неуморими с чудноватата си производителност, неизчерпаеми, извършват покорно сами своята свещена работа. Обаче геният на големите философи на Капитализма си остава под властта на предразсъдъка за наемния труд — най-лошото от всички робства. Те още не разбират, че машината е изкупител на човечеството. Богът, който ще откупи човека от sordidae artes и от наемния труд. Богът, който ще му даде отдих и свобода.

piramit1

 

КРАТКИ БИОГРАФИЧНИ ДАННИ ЗА ПОЛ ЛАФАРГ

1842 г., 15 януари 1851 г. В Сантяго де Куба се  ражда Пол-Лоран Лафарг.

1851 г. Семейството на Пол Лафарг се премества в Бордо и той започва да учи в лицей (гимназия) в Бордо и Тулуза.

1861 г. Пол Лафарг завършва лицея в Тулуза и по желание на родителите си се записва в медицинския факултет в Париж. Започва да участвува в опозиционното и републиканското движение през последните години на Втората империя във Франция.

1865 г., февруари. Пол Лафарг пристига в Лондон, за да информира Генералния съвет на Първия интернационал за състоянието на работническото движение във Франция. Не е установено по чие поръчение прави това пътуване.

1865 г.,29 октомври— 1 ноември. В Лиеж (Белгия) заседава Първият международен студентски конгрес, един от организаторите на който е Пол Лафарг. Първия ден на конгреса той произнася реч на тема «За атеизма, социализма и революцията». През тези дни в Брюксел се среща със стария Огюст Бланки, наскоро избягал от френските затвори.

1865 г., 26 декември. Пол Лафарг е изключен завинаги от парижкия университет и за две години от всички други университети във Франция. Причината е «проповядването на революционни идеи».

1866 г., 27 февруари. Пол Лафарг, който е емигрирал в Англия, е избран за член на Генералния съвет на Международната асоциация на работниците (Първия интернационал).

Текстът е публикуван по книгата Пол Лафарг, Избрано, Състав. и прев. [с предг.] Нешо Давидов. – София : Партиздат 1979

БЕЛЕЖКИ:

1) Европейските изследователи се стъписват учудени пред физическата красота и гордия вид на хората от първобитните племена, неосквернени от това, което Poepig нарече «отровния дъх на цивилизацията». Като говори за аборигените от островите на Океания, лорд Джордж Кемпбъл пише: «Няма друг народ на света, който така да поразява от пръв поглед. Гладка кожа с леко меден цвят, златисти къдрави коси, хубави и жизнерадостни лица, с една дума, цялата им личност представлява един нов и блестящ образец на genus homo. Техният физически вид създава впечатлението за една по-висша раса от нашата. «Цивилизованите хора от древния Рим, като Цезар и Тацит, съзерцаваха със същото възхищение германците от комунистическите племена, които нахлуваха в Римската империя. Подобно на Тацит, Салвиен, свещеник от V век, когото нарекоха учител ни епископите, даваше варварите за пример на цивилизованите и на християните: «Ние сме нецеломъдрени пред варварите, които са по-непорочни от нас. Нещо повече, варварите са възмутени от нашата развратеност. Готите не търпят развратници. Само римляните, поради жалката привилегия, която им дава националността и името им, имат правото да бъдат нечисти. (Педерастията е била тогава е много модерна между езичниците и християните. . .) Притиснатите отиват при варварите, за да търсят там човещина и убежище». (De Gubernatione Dei). Древната цивилизация и раждащото се християнство развратиха варварите от стария свят, така както остарялото вече християнство и съвременната капиталистическа цивилизация корумпират диваците от новия свят.

М. Ф. льо Пле, чиято способност да наблюдава трябва да се признае, като се отхвърлят обаче неговите социологични заключения,

оплетени с филантропичен и християнски прудонизъм, казва в своята книга Les Ouvriers europеens (1885): «Склонността на башкирците към мързел (башкирците са овчарско полуномадско племе в азиатските склонове на Урал), свободното време, което имат поради скитническия си живот, навикът да размишляват, който се поражда у най-надарените от тях, често придава такова достойнство на техните маниери и такава изтънченост на ума и на преценките, каквито рядко се забелязват на същото социално ниво в някоя по-развита цивилизация. . . От всичко най-много ги отблъсква земеделската работа. Те са готови да правят всичко, само да не се занимават с нея.» Всъщност земеделието е първата проява на робски труд у човечеството. Според библейското предание първият престъпник — Каин, е бил земеделец.

2) Испанската пословица казва: «Descanzar es salud» — «Почиването е здраве».

3) Евангелие от Матея. гл. 6,28: 29.

4)   На първия конгрес на благотворителността, станал в Брюксел в 1857 г., един от най-богатите индустриалци на Маркет, близо до Лил, г-н Скрив, под аплодисментите на членовете на конгреса, разказа с най-благородно самодоволство от изпълнения дълг: „Ние въведохме някои мерки, за да забавляваме децата. Ние ги учиме да пеят по време на работа, а също да броят, работейки: това ги развлича и им позволява смело да приемат своите дванадесет часа труд, които са необходими, за да им се осигурят средства за съществуване.“ Дванадесет часа труд, и то какъв труд! Наложен на деца, които нямат дванадесет години! Материалистите винаги ще съжаляват, че не съществува един ад, в който да заключат тези християни, тези филантропи, палачи на детството!

(5)В резултат на този доклад детският труд беше ограничен със закон, гласуван в 1841 г.

(6) Л. Р. Вилерме. Картина на физическото и моралното състояние на работниците в памучните, ленените и копринените фабрики (1840). Не защото бяха републиканци, патриоти и филантропи-протестанти Долфусовци, Кьохлиновци и другите елзаски фабриканти се отнасяха така със своите работници. Бланки — академикът, Рейбо—прототипът на Жером Патюро и Жул Симон — този политически лакей, констатираха същите благодеяния за работническата класа при напълно католическите и напълно монархистки фабриканти от Лил и Лион. Това са капиталистическите добродетели, които великодушно хармонират с всички религиозни и политически убеждения.

(7) Индианците от войнствените племена в Бразилия убиват своите болни и своите старци. Те доказват своето приятелство, като слагат край на един живот, който вече не се радва на битките, на празниците и на танците. Всички първобитни народи са давали такива доказателства за привързаност: масагетите от Каспийско море (Херодот), както и венсите в Германия и келтите в Галия. В шведските черкви доскоро се пазеха боздугани, наречени семейни боздугани, с които са освобождавали родителите от мъките на старостта. Колко са дегенерирали съвременните пролетарии, че да приемат спокойно мизерните последици на фабричния труд!

8) На конгрес на индустриалците в Берлин на 21 април 1879 г. загубата, понесена от металургичната промишленост по време на последната криза, беше оценена на 568 милиона франка.

9)   Г-н Клемансо, в качеството си на финансист писа в «La Justice» от 6 април 1880 г.: «Ние чухме да се поддържа мнението, че независимо от Прусия, милиардите за войната през 1870 г. са били все едно загубени за Франция под формата на периодични заеми, правени за уравновесяване на чужди бюджети; такова е също и нашето мнение.» Загубите на английските капитали от заемите в южноамериканските републики се изчисляват на пет милиарда. Френските трудещи се не само произведоха петте милиарда, изплатени на г-н Бисмарк, но те продължават да плащат лихвите на военното обезщетение на Оливие, на Жирарден, на Базеи и на другите държатели на ценни книжа, които доведоха войната и катастрофата.

10) Хромел — от гръцки — ръчна мелница, състояща се от два

кръгли камъка, с дървена дръжка на горния камък.

11)   При стария строй законите на църквата осигуряваха на трудещите се 90 дни за почивка (52 неделни и 38 различни празнични дни), през които беше строго забранено да се работи. Това беше голямото престъпление на католицизма, главната причина за безбожието на индустриалната и търговската буржоазия. При революцията, откакто тя стана господарка, тя премахна празничните дни и замени седемдневната седмица с десетдневна, така че на народа остана само по един ден за почивка на всеки десет. Тя освободи работниците от игото на Църквата, за да ги впрегне по-добре в ярема на Труда.

Омразата против празничните дни се появи само когато съвременната индустриална и търговска буржоазия започна да се засилва между XV и XVI век. Анри IV поиска от папата да ги намали. Той отказа, защото «една от ересите, които се разпространяват сега, се отнася до празниците» (Писма на кардинал д’Оса). В 1666 година обаче Перефикс, архиепископ на Париж, премахна 17 празника в своята епархия. Протестантството, което представляваше християнската религия, приспособена към новите индустриални и търговски нужди на буржоазията, беше още по-малко загружено за почивката на народа. То детронира светците от небето, за да премахне техните празници на земята. Религиозната реформа и философското свободомислие бяха само претекст, който позволи на йезуитската и хищна буржоазия да открадне празничните дни на народа.

12) Техните пантагрюеловски празници продължаваха със седмици, Дон Родриго де Лара спечелва своята годеница, изгонвайки в навечерието маврите от Калатрава, и Романсеро казваше, че

В Бургос ставаха сватбите.

В Салас се разотивахме:

В сватби и разотивания изминаха седем седмици.

И толкова много хора дойдоха, че площадите не можеха да ги поберат. . .

Мъжете от тези седемседмични сватби бяха героични бойци във войните за независимост.

13) Сифилисът се лекувал с живак. Бел. ред.

14) «Пропорцията, в която населението на една страна е наето като слуги в служба на благоденствуващите класи, е показател за прогреса на страната по отношение на националното богатство и на цивилизацията» (P. М. Мартин. Ирландия преди и след съюза. — 1848). Гамбета, който отричаше социалния въпрос, след като вече не беше адвокат от кафене «Прокоп» (Известно в XVIII в. Кафене, по- късно клуб, където си дават среща литератори и интелектуалци), несъмнено е имал предвид тази непрекъснато нарастваща класа от слуги, когато възхваляваше появата на новите социални слоеве.

15) Два примера: английското правителство, за да се хареса на селяните в Индия, които въпреки периодичния глад, опустошаващ страната, упорито отглеждат мак вместо ориз или жито, трябваше да води кървави войни, докато наложи на китайското правителство свободния внос на опиум от Индия. Диваците от Полинезия, въпреки последователното увеличаване на смъртността, продължават да се обличат и обуват по английски, да консумират производството на алкохолните рафинерии в Шотландия и на тъкачниците в Манчестер.

16)   Ето, според известния статистик Р. Джифин от Статистическото бюро в Лондон, растящия прогрес на националното богатство на Англия и Ирландия за:

1814 г. — 55 милиарда франка

1865 г. — 162 милиарда франка

1875 г. — 212 милиарда франка.

17) От «Фигаро». Дума, създадена от Лафарг (б. пр.).

18) Лулие — генерал на Парижката комуна. Бел. ред.

Comments

comments