Skip to main content

Реформата на експертите и нереформата на учителите

Реформата в предучилищното и училищното образование в България през последните месеци подлежи все по-малко на смислен анализ, що се касае до конкретиката на различните ѝ теми. Още по-малко пък вече има място за „конструктивни предложения“, „визионерство“ и не знам какво още. Новият закон е факт и лека-полека се привежда в действие. Даже и министър сменихме в знак на пълна безкомпромисност пред готовността за реформи, така че основания за мрънкане (и слушане) няма. На практика ситуацията и отношението на силите в момента са такива, че стандартните старателни гражданско-експертни преговори и внимателни публични изказвания са не по-ефективни от, например, обстрелване на входа на МОН с фекалии. Макар че един такъв акт, за разлика от маниера на работа по “реформата”, е поне някакво заемане на твърда позиция. И потенциално би представлявала по-демократична практика от случващото се в момента.

Вече веднъж се опитах да говоря за новия училищен закон – за това как възникна и защо е порочен. Тук искам да фокусирам тезата си в една определена точка, а именно, че, от една страна, схващането на закона като аполитичен всъщност го лишава от всяка възможност за демократичност в създаването и привеждането му в практиката. И от друга страна, че само демократизирането на реформата – по един или друг начин – може да я върне “на земята”. Защото именно деполитизирането на образованието позволява да се мисли, че в него няма противоборства, няма субекти на различните истини и неистини, на различното добро и зло. Именно така остават да властват “неутралните” експерти (технокрацията). Затова само демократизирането на образованието (1) изобщо и на реформата в частност може да спре превръщането му в инструмент за изключване на широки групи хора и за разграждане критически способности на хората през неограничената вяра в експертния глас. И разбира се, през икономическата рационалност на строгите бюджетни ограничения, която също няма друга, освен експертна легитимност.

От медийния поток получаваме най-редовно поводи едновременно за удивление и отчаяние, едновременно водещи до цинизъм и нарастваща апатия пред участието в публичните дела. Например, набързо бяха шкартирани 155 директори (както се оказва, с лицемерната благословия на БСП преди време). За първи път учители от цялата страна ще се събират на национален четиричасов събор с цел… зависи кой и кога пита министърката. Според друга новост, институциите на предучилищното и училищното образование ще станат, съответно, от ЦДГ и ОДЗ на ДГ, докато СОУ и разни (x)Г на СУ и ПГ, а РИО – на РУО. (1) Също така и някои училища ще бъдат официално признати за иновативни, и съответно, други няма да бъдат. Още. В центъра на учебния процес трябвало да бъде ученикът (нещо, което слушаме от много години), но в центъра на „радикалната“ промяна в системата щял да бъде учителят (запомнете това). И още. Вината за слабите резултати на матурите имат понякога „четвъртокласниците на Орешарски“, а понякога – ромските деца. И не на последно място – при поискване Меглена Кунева, в качеството си на министърка, щяла да одобрява увеличаване броя на учениците в дадена паралелка до 29 въпреки съществуващата наредба и в пълно противоречие с мантрата за ученика в центъра на процеса. Всичко това са новини само от последните около две седмици.

Но проблемите с това, което се говори – т.е. официалните доктрини като тези за важността на учителя, “ученикът в центъра”, иновациите, практиката над теорията и пр. (които често впрочем влизат в противоречие дори помежду си) – и с изобилието от лоши идеи, и с разминаването между дела и думи, не бива да ни изненадват. Самата същност на това, което наблюдаваме като „реформа“ – хаотична, насилствена, контрапродуктивна, дори контраинтиутивна – не бива да ни изненадват. Отговорът на въпроса „Защо не бива да ни изненадват?“ ще бъде открит тогава, когато достатъчно много хора опитат да си отговорят първо кратко и ясно на въпроса „А какво трябваше да постигне новият закон и защо то беше важно?“ Ако не са в състояние да отговорят кратко и ясно, значи наистина в реформата-нереформа няма нищо изненадващо. И значи трябва да приемем, че е нормално да сме на такъв етап, в който замерянето с фекалии е равностойно на масата за преговори. Или дори по-продуктивно.

Фундаменталният проблем е в това, че наблюдаваме една нелегитимна реформа, провеждана в резултат на един нелегитимен закон и водена от нелегитимни властимащи. Твърдя, че новият Закон за предучилищното и училищното образование е нелегитимен, защото е една експертна креатура, плод на партиен и НПО компромис в продължение на поне три години. По същия начин и новата министърка – дори и по мерките на най-разпасаната технокрация – е нелегитимна на свой ред извън договорките на управляващите, макар и да беше издигната като еманация на реформирането. И макар и условията за тази нелегитимност да не са от вчера, а поне от времето на министър Вълчев и макар и те да достигнаха развръзка с въвеждането на делегираните бюджети, в момента наблюдаваме една късна, зряла фаса в развитието на образованието като елитарна сфера на „добрите практики“ и лошите идеи.

Реформата е нелегитимна в съвсем базов демократичен смисъл. Чисто и просто тя „не идва“ от тези, които засяга най-много, а само понякога и съвсем формално бива „консултирана“ с тях. Нормативната ѝ база бе договорена по-малко чрез представителство (доколкото още някой има вяра в представителството на депутатите или в това на синдиката на учителите, да не говорим за качествата на ученическите представителства или за това доколко изобщо различните НПО имат претенция дори за представителство) и повече чрез технократични средства (като становища, експертни групи и пр.).

Същата е динамиката и сега. Извън формалните процедури за обществено обсъждане – които и без това са практически достъпни само за вече изброените „актьори“, и по-конкретно за действащите експертно и институционално през гражданска претенция – и извън разни конференции и дискусии, включващи пак същите „актьори“, никой не се загрижи да осигури истинско и широко участие на учители и ученици, въпреки настояването колко “радикална” и значима е тази реформа. Или поне не се сещам за друг напън, освен една нещастна онлайн платформа за обществено допитване, която не стана ясно кога и какво произведе. А механизмът за съгласуване на стандартите с училищата, например, изправя винаги учителите и директорите пред решено вече съдържание и вероятно, при никаква обратна връзка.

На всичкото отгоре, след дълги преговори и компромиси се оказа, че изведнъж Законът трябва да се приема спешно. А сега спешно го готвим за прилагане от септември. Тази спешност също остана без ясна причина и източник.

Случва се това, че старото клише за „фасадната демокрация“ у нас е в момента валидно с всичка сила в образованието – сферата, в която са ангажирани едновременно най-много хора, при това ежедневно, при това поне за поне половината от будното си състояние. Но някак никой не се тревожи от това и изглежда, че ако гледаме медийните коментари и анализи, имаме недостиг на демокрация само в изборния процес, в правосъдието и в геополитиката. До такава степен е завзето образованието от властта на експертите, че не се вижда дори и напън за консистентност в доктрините, поддържани от същите. Понеже, и да има кой да възрази (и има), няма как да го направи, и няма кой да обърне внимание.

Още по-страшното е, че компрометирането на демократичността не идва от някакви външни агенти или от злонамерени, корумпирани и прочие лица. В образованието няма Пеевски, няма цекоминевци, не се вижда и никакъв ни Путин, ни дявол. Може би, понеже в образованието не се получава да бъде персонализиран никакъв враг, демократичността някак се подразбира. (2)

„Кучето си лае, а керванът си върви“. Ако не беше така, все някой властимащ за времето поне от ноември насам, по повод на все някое от многото и почти винаги оправдани недоволства в професионалните среди, трябваше да се трогне и да признае, че не може хем да правим нещата демократично, хем да се регистрира масово възмущение от взетите решения, хем това разминаване да не води до нищо. Ако не беше така, какво друго е обяснението за този прословут и нелеп учителски събор, който предстои, освен търсене на легитимност? И по същия начин, какво друго е обяснението, че Кунева се обгради с известни преподаватели в кабинета си, какъвто е г-н Стаматов? За втръсналите ни до гадене дежурни ключови думи, вече изброени по-горе, пък да не говорим.

Безумните реформи не само ще продължат, но и ще стават все по-безумни дотогава, докато пряко засегнатите не вземат думата. Особено след като са наясно, че нито представителството, нито експертите са фактически на тяхна страна, и още по-малко – на страната на някаква действително споделена кауза.

Никой не знае по-добре от самите учители защо тяхното съсловие се е превърнало в най-тихия кът на образованието. Последният опит за пряко политическо действие от страна на учителите през 2007 г. беше позорно смазан от собствените им представители и застъпници (понякога наистина същите, например Янка Такева), и сякаш оттогава насам, вече цели девет години по-късно, учителите потъват все по-дълбоко в блатото на примирението и отчуждението от собствения им труд и убеждения. Вместо да са значима обществена фигура и мощен политически глас, бидейки най-голямото професионално съсловие, учителите станаха изпълнители на постоянно менящи се изисквания и жонгльори с очакванията на всички други, освен със своите собствени.

Затова е вече крайно необходимо учителите да се обединят, да си възвърнат достойнството и да очертаят полето, отвъд което не са склонни на никакви компромиси с никого. Никое средство не би било неподходящо за това, стига да е извън вече установените и компрометирани структури на властта.

В крайна сметка, те, учителите, са тези, които привеждат ежедневно в действие обществената функция на образованието – не министрите, не експертите. И ако учителите се обединят и заемат позиция, не се съмнявам, че скоро плътно до тях ще застанат учениците и родителите. Тогава може би ще бъдем в състояние да дадем споделен и пълен отговор на въпроса „Каква реформа и за какво ни е необходима?“ И ако трябва, да я извършим сами.

  1. От Централна детска градина и Обединено детско заведение в Детска градина. От средно общообразователно училище и гимназия с някакъв профил в, съответно, СУ и ПГ. От Регионален инспекторат в образованието в Регионално управление на образованието. По същия начин държавните образователни изисквания стават държавни образователни стандарти. Заместник-директорите преди време станаха помощник-директори, а сега отново се връщат към заместник-директори. И т.н.
  2. Странично наблюдение 1: През последните години у нас моделите на т.нар. “демократично образование” (които са впрочем много по-разнообразни по света от това, което се представя в България) се радват на интерес сред високата средна класа, която може да си позволи да експериментира с това в какви форми на образование да включи децата си. Както историята ни е показвала много пъти, когато официалният режим не е в състояние да осигури демократични практики в дадено поле, те избуяват “неофициално”. Друг е въпросът как и защо и това избуяване се доминира от експертите и по-заможните.
  3. Странично наблюдение 2: От всички спешни реформи, за които “гражданското общество” настоява през последните поне три години – в здравеопазването, в правосъдието и в образованието – фактически се случва само третата. Независимо че дяснолибералните среди в това гражданско общество изобилстват от критики срещу начините на случване на тази реформа, ми се струва, че им липсва анализ защо се случва само тази реформа. А интерпретацията им би била интересна.

Comments

comments