Skip to main content

Неолиберален инструментариум – Европейската столица на културата

Чавдар Цветков

Европейската културна столица като инструмент за икономическа интеграция. По своята същност тя притежава икономически характер и се подчинява на неолибералните принципи на свободния пазар. Това създава предпоставки за създаването на монополи в рамките на културния сектор.

За да бъде осмислена инициативата Европейска столица на културата (ЕСК), тя трябва да бъде разглеждана в контекста на общите политики на Европейския съюз (ЕС), отговарящи на единната му същност. Възможна позиция е тази същност да бъде разглеждана като форма на съвместно съжителство. Предпоставките, довели до нуждата да се образува тази форма на съжителство, определят основния характер на инициативата. Проследявайки историята на ЕС до първото обединение на европейската общност под формата на Европейска общност за въглища и стомана през 1951 г., виждаме как се задава основният икономически характер на обединения на европейските страни след края на Втората световна война. След това първоначално обединение последващите такива следват този основен икономически характер и образуват подобни форми в различни сектори. Те се базират на икономическо сътрудничество, което да доведе до просперитет. Такъв е примерът със създаването на Европейската общност за атомна енергетика, Европейската икономическа общност и др.
Формиралите се обединения се регулират от общите пазарни условия, заключени в европейското пространство. Развитието на тези обединения води до еволюция, изразяваща се под формата на общ икономически и политически съюз, в лицето на ЕС.
За да бъде той запазен, укрепен и разширен, в рамките на съюза се приемат различни линии на действие. Формира се основното понятие за интеграция чрез икономическото подпомагане. Икономическата интеграция се крепи на два основни стълба – взаимодействие и взаимозависимост. Интеграцията оправдава улесняването на взаимоотношенията, формирали се чрез взаимодействието и взаимозависимостта. Съответно се формират и определени интеграционни политики, които се основават на капиталовите взаимоотношения. Образува се единен пазар, свалят се рестриктивни и протекционистки национални митнически бариери с цел улесняването на стокообмен и т.н. Всички те по своя характер са икономически мерки, спомагащи интеграцията.
Това формира и част от основната критика спрямо ЕС като форма на общностно съжителство. Тя е насочена по посока на реализацията на процесите в съюза. Пример за това е разглеждането на тези процеси (1) извън общия контекст и осмислянето им като нивелиращи общото ниво инструменти. Осъществяването на тази хоризонтална нивелация се реализира на наднационално ниво. Хабермас критикува тази страна на ЕС, тъй като тя формира възможност да бъдат пренебрегвани националните специфики на отделните държави. (2) Основна теза на тази критика е, че липсата на публичност на основни решения на европейските институции води до криза на представителната демокрация.
За всеки сектор в ЕС е налице принципът на технокрация (3), като по този начин прякото участие на гражданите е ограничено за сметка на тясно специализирани експерти. Това може да бъде определено като криза на представителната демокрация в ЕС. Възможен ефект от тази предпоставка е създаването на тенденция за монопол, тъй като никой извън средата на специалистите не притежава нужните ресурси, за да вземе участие в процесите в съответния сектор. Тази критика, според Хабермас, може да бъде коригирана чрез засилване на прякото участие на европейските граждани в законодателните процеси, предоставяйки им се възможност за участие в тях чрез публични обсъждания и референдуми.
Критиката спрямо неолибералната технокрация и проблемите, произтичащи от нея, може да бъде съотнесена и към културния сектор в ЕС. Това може бъде разгледано през примера с инициативата Европейска столица на културата (ЕСК), включително и в българския контекст на инициативата, като актуален пример.
За да бъде осмислена ЕСК, тя трябва да бъде разглеждана в светлината на поетапното развитие на ЕС и през призмата на икономическата интеграция като нивелиращ инструмент. Като звено от съдържанието на ЕС, инициативата ЕСК следва споменавания до този момент обединяващ икономически принцип. Така по своята същност Европейската столица на културата има по-малко допирни точки с представата за културното съдържание, за сметка на икономическото.
Наличието на тези предпоставки може да формира тезата, че има възможност да се образуват кръгове, които да бъдат облагодетелствани от наложилата се форма на инициативата ЕСК. Това е лесно обяснимо, ако се проследи желанието за легитимност на представителната демокрация, изразяващо се в гласуването на доверие на различни технократи, които, за да демонстрират своята независима компетентност, се самопозиционират в частния сектор, без да се дистанцират от държавните политики. Това създава ситуация, в която тесен кръг от специалисти са запознати с формирането на политики за управление на дадения сектор и са единствената алтернатива тези политики да бъдат реализирани. Прякото гражданско участие във формирането на тези политики и управлението им е ограничено.
Изразяването на тази тенденция през примери се появява в сравнително малкия брой специалисти-администратори, които могат да управляват изграждането и реализацията на проекти от структурните фондове на ЕС. Създава се възможност тези тесни кръгове да създават и реализират секторни политики. Част от критиката спрямо този феномен се изразява в това, че технократските кръгове, които са независими от държавата, могат да лобират свободно за частните си интереси, тъй като, според същността на ЕС, неговите институции не притежават нужната гъвкавост да създават регулативни политики и тази регулация се извършва посредством свободния пазарен принцип. Това формира възможността развитието на даден сектор като този на културата да се определя от частната инициатива, подчинена на пазарния принцип, поради отсъствие на държавна регулация. Става възможно да бъдат допуснати грешки, които да влияят на целия сектор, поради допуснати грешки от страна на технократските кръгове. Такъв е примерът с банковото дело и европейската финансова криза, който се разглежда от Бранд („Няма да плащаме кризата на вашите грешки“). (4)
Културният сектор наистина не се откроява като изключение. Интересен е контекстът на развиващите се, новоприсъединили се към ЕС икономики, какъвто е примерът с България. У нас трудно могат да бъдат открити подобни монополни формирования в завършена форма в рамките на културния сектор, каквито бяха обрисувани по-горе, но може да се каже, че те се образуват в момента. Именно поради тази причина е от голяма важност да се обърне внимание на бъдещето развитие на инициативата ЕСК и възможните й слаби страни. Появява се възможността, преди слабите страни на ЕСК да се проявят под формата на образувани монополи, завършени като трайно позиционирани субекти в културното пространство, да бъдат предприети мерки, които да им се противопоставят. Преди да бъдат разгледани тези проблеми в българския контекст, трябва да се направи въведение в също толкова сериозния проблем за същността на ЕСК като интеграционен инструмент от икономически характер.
До 1985 г. характерът на обединена Европа е бил предимно икономически, но тази година е от изключително значение за европейското историческо развитие, тъй като за първи път, макар и подчинена на общия икономически характер, се учредява политика за сплотяване на общността чрез единна културна политика, оформяща един от основните девизи на идеята за обединена Европа – „Многообразие в единството“, която по-късно се доразвива чрез отделни членове на Хартата за основните права. Въз основа на това в националните специфики могат да бъдат открити общоевропейски ценностни и идеали, формирали се на базата на тези нормативни актове. Но тук трябва да бъде направено рязкото уточнение, че тези нормативни актове (например Лисабонската конституция) са наднационални и имат задължителен характер, и заемат доминираща роля при съприкосновение с националното законодателство.
През 1985 е поставено началото на инициативата Европейска столица на културата от гръцката актриса и тогавашен министър на културата Мелина Меркури. Това е начало на политика, насърчаваща дисциплинираното отделяне на средства за култура от страните членки, с цел утвърждаване на общоевропейските ценности – не само със силата на икономическите лостове, но и подплатяваща икономическите успехи с полагането на основите на общоевропейска същност с формирането на „европейска „душа”. Т.е. осмисля се и през изграждането на общи пазари – и в рамките на културния сектор. Свидетелство за тази тенденция са и данните, поместени в „Ръководство за градовете-кандидати за ЕСК” (5): „По изчисления на някои предишни успешни столици всяко евро, инвестирано в събитието, може да генерира печалба в размер между 8 и 10 евро. Следователно събитието може да допринесе за растежа и заетостта. В този смисъл си струва да се отбележи, че секторът на културните и творческите дейности играе важна икономическа и социална роля в Европа: секторът е допринесъл за 2,6 % от БНП на ЕС през 2003 г.“ (6)
Начинът, по който звучат тези данни в контекста на масовата политика на остеритет, е интересен. При бюджетни съкращения образователният и културният сектор са едни от първите пера, които се рационализират чрез реформи за бюджетни съкращения. Примери за политики на остеритет в пространството на ЕС могат да бъдат наблюдавани в широк мащаб. (7) В същото време, благодарение на пазарните инвестиции в сектора на културата могат да се генерират печалби.
Доказателства за преобладаващо икономическия характер на инициативата ЕСК могат да бъдат изведени чрез анализ на официалните доклади на Европейската комисия, определяща градовете победители. Такъв е примерът с окончателните доклади на журито, определящо печелившия кандидат. (8) В тях се съдържа и бюджетна част, в която може да бъде открита тенденцията, че не по малко от 60% от бюджетите на градовете кандидати са отделени за изграждането на инфраструктура, изграждана чрез оперативните програми от структурните фондове на Съюза. Именно този щрих от характера на инициативата може завършващо да я представи като икономически инструмент за прокарване на геополитическо влияние.
Към изискванията за кандидатите се отделя и специално внимание на секторите, които трябва да бъдат подобрени. Това се поставя като изискване в апликационната форма към градовете-кандидати под заглавието “Град на гражданите“. Тук се поставят инфраструктурни и социални цели, които са идентични с целите, определяни като приоритетни за съответната страна.
Тези насоки и пояснения, представени в „Ръководство за градовете-кандидати за ЕСК”, насочват към изграждането на трайна представа за инициативата като възможност за печалба, въз основа на която да бъде постигната икономическа стабилност и просперитет, които на свой ред да засилят припознаването на ЕС в лицето на страните членки и така да се засили влиянието им върху националните и местни политики като цяло, и в частност върху политиките за култура.
До края на 80-те културната политика не е била обект на интерес. Навлизането и разпространението на неолибералните идеи засягат всеки един сектор. Културният сектор не прави изключение, като в края на 80-те/началото на 90-те в световен мащаб той бива подчинен на свободния пазарен принцип, и държавната подкрепа е изцяло снета, така че тя да отговори на идеите на неолиберализма за цялостна ненамеса в частния сектор.
Според регламента на ЕСК (9), в идеята за държавната ненамеса са заложени определени параметри към градовете-кандидати. Ролята на главния орган, определящ стратегическата рамка на сектора за страната – Министерство на културата (МК), е сведена до организацията на конкурса. Решението за избор на даден град се пада на сборна комисия, формирана от експерти от основните институции на ЕС, от Европейския парламент и от Европейската комисия, които държат мажоритарния дял от гласовете, както и от членове, избрани от МК на съответната страна. При взето решение, министерството има за задача и последващия мониторинг над инициативата (10), като има право да налага вето и рестрикции с цел запазването на марката ЕСК. (11)
Рисковете, които се очаква да бъдат предвиждани и избягвани, са свързани най-често с финансовото обезпечаване и реализацията на печалби, които спадат към полето на отговорности на изпълнителната власт. Съответно тя трябва да бъде достатъчно добре организирана, за да уреди въпросите на съфинансирането, тъй като основната част от средствата за обезпечаването на събитието са грижа на страната и града, избрани за домакини. Тук могат да бъдат открити още доказателства за икономическия характер на инициативата, тъй като в бюджетното формиране трябва да бъде отчетена подкрепата на бизнес средите. Това се проследява и в условието да бъде отчетена добавената стойност на събитията.
В окончателния доклад за избор на град-домакин на инициативата през 2019 като слабост на кандидатурата на Варна се отбелязва позицията на туризма като вторичен продукт, а не като непосредствена цел, която да носи добавена стойност. Единствената финансова подкрепа, която се оказва на страната-домакин, е наградата „Мелина Меркури”, връчвана от европейската комисия едва няколко месеца преди започването на инициативата. Наградата възлиза на стойност 1,5 млн. евро – принципно малка сума за осигуряването на финансова рамка на събития, които по програма са предвидени за цяла календарна година. И ситуацията не се подобрява при положение, че съществува възможността тази награда да не бъде изплатена поради неизпълнение на зададените параметри.
Монополите в случая са заинтересованите групи от частния и неправителствения сектор, които равноправно участват в кандидатурата на града. Всъщност, кандидатурата на града зависи от тях, тъй като, според формулата за формиране на бюджета на инициативата, те трябва да генерират общо около 40% от общия бюджет – независимо финансиране, от което, разбира се, би трябвало да се отстранят средствата, постъпващи в бюджета на общината от участие в различни финансиращи програми и механизми, свързани с ЕС. Това става ясно от кандидатурата на Варна за ЕСК, отличаваща се с добре структурирани апликационни материали (което е отбелязано и от комисията), но към тях са приложени и финансови механизми на различни европейски финансиращи програми, от които не става ясно каква роля ще заемат творческите предприемачи и как те ще допринесат за добавянето на допълнителна стойност. Така ролята, която тези предприемачи поемат за кандидатурата и в последствие за реализацията й, е значителна. Позицията им определено може да бъде наречена изгодна, ако бъде направена съпоставка между инвестираните от тях ресурси и реализираните резултати.
Тази позиция може да бъде разгледана като, от една страна, стоят целите пред културните предприемачи, изразяващи се в техническото измерение на организацията на мероприятия от културния календар – привличането на чуждестранни партньори и участници, публичното отразяване и провеждането им. От друга страна, те получават публична дотация, изразяваща се в отделени средства за наем на пространства за творческите индустрии, за популяризирането и отразяване на събитията, също и за осигуряване на доброволци, които да участват на оперативно ниво в непосредствената организация и провеждане на мероприятия. (Трябва обаче да се отбележи, че тези средства се изразяват в безвъзмездното предоставяне на общински терени, медийни канали и контакти с различни браншови организации). В тази ситуация единствената инвестиция на културните предприемачи е свързана с реализирането на труда им, тъй като останалата част от ресурсите им се предоставят безвъзмездно. Но когато стане въпрос за реализирането на добавената стойност на съответните мероприятия, те остават частни и малка част от тях са оставени с платен достъп, генерираните печалби от който се насочват към предприемача. В много случаи оказаната държавна помощ се изразява в материално подпомагане и много рядко във финансово. Това формира въпроса от какво ще се издържат предприемачите, ако съществува претенцията, че те са професионалисти.
Появява се и въпросът къде и при кого се реализира добавената стойност на съответното мероприятие. Единственият сигурен доход от тази гледна точка за града-домакин на ЕСК са косвените данъчни постъпления, тъй като мероприятията са само в партньорство с общината, която предоставя средствата, а управлението се поверява на предприемача. Мероприятията се провеждат на общински терени, които често се предоставят свободно, но приходите от билетни постъпления, продажби и комисионни не влизат обратно в общинския бюджет (при продажба на произведения на изобразителните изкуства през галериен разпространител, стандартната и широко разпространена комисионна е около 30% от стойността на предмета, който е продаван).
Тази позиция се регламентира от изискванията на ЕСК (12), като в тях ясно се поставя въпросът за ръководния потенциал на екипа, отговарящ за инициативата.
Трябва да се отбележи, че на общинско ниво рядко се среща подобен международно признат човешки ресурс и поради тази причина общината е принудена да привлича външни кадри, тъй като в изискванията към градовете-кандидати въпросът за човешкия ресурс за реализация на инициативата е заложен и се следи стриктно. В създалата се ситуация се оказва, че общината-домакин не е изправена пред широк избор от възможни специалисти. Ако общината не разполага със съответните специалисти, тя трябва да ги привлича от външни организации.
Наред с тези специфики и в допълнение към постоянната опасност от бюджетни съкращения, ЕСК ограничава и намесата на националната държава по отношение на провежданите политики и я замества с комисията, съблюдаваща изпълнението на запазената марка ЕСК в нейните качествени параметри. Това отново ограничава държавното участие и насърчава частния сектор, който се ръководи единствено от принципа на свободния пазар. Така, поради липсата на държавна регулация и нейното допълнително ограничаване от страна комисията, става възможно културният сектор да се форматира до голяма степен от частните предприемачи, едностранчиво.
Примерите, които се срещат в практиката, са разнообразни. Дотук се разглеждаха различните условия, които могат да доведат до спечелването на ЕСК. Оказва се, че за да бъде спечелена, градът-кандидат трябва да изпълни определени параметри, които се разкриват като икономически, от една страна, по отношение на бюджетните реалности, и от друга, които отговарят на общите европейски изисквания на конкурсното начало по отношение на организационния капацитет и потенциал. Предимство на кандидатите е да разполагат с развита концепция за култура. Но малко български градове-кандидати (като София и Пловдив) имат приети стратегии за развитие на културата в рамките програмния прозорец до 2020, и това оказа влияние върху протичането на конкурса и дава предимство на тези кандидати. Тук може да се разгледат предимствата на кандидатурата на Пловдив за културна столица през 2019 (13), под общия слоган „Заедно“, което включва и работа с ромското малцинство и неговата интеграция – тема, която се оказва често дискутирана в рамките на програмните прозорци като подходяща за инициативи, които успешно усвояват целеви средства. Това оказва положително влияние на кандидатурата, поради факта, че отговаря на поставени наднационални цели за програмния прозорец до 2020, които до този момент не са били реализирани чрез други програми.
Един от съществените проблеми, които се засягат от ЕСК, се позиционира в полето на процесите на централизация и децентрализация на културния продукт. В това отношение София държеше и продължава да държи основния дял от продукцията в този сектор, като може само да задълбочава процесите на централизация на културните продукти. Това автоматично навежда на мисълта за творческия и организационния ресурс, заключен в рамките на столичните културни индустрии. Една от основните точки в предложенията на останалите кандидати беше децентрализацията на културния продукт, като Пловдив постави възможност за овладяване на тези процеси чрез системата на „осиновяване“ на творчески индустрии. В известна степен Пловдив успява да реализира подобна политика на децентрализация като привлича цяла фестивална платформа и нейната специфична публика. Това може да се смята за професионално номадство и да се дължи на регламента на ЕСК, тъй като трябва да бъдат привличани културни предприемачи, които да имат възможността да генерират до 40% от бюджета на кампанията на града. Оттук не могат да бъдат отречени качествата на фестивалната платформа, изразяващи се в доброто управление на конкурсните процедури и популяризирането на проектите, но това не може да се отнесе до съдържанието и качеството на предоставения продукт. В това отношение е показателна статията на Станка Желева във в. „Култура“ „Sofia Contemporary или много шум за нищо…“. (14) Фестивалната платформа на “One” се вписва в създадения и легитимирания от регламента на ЕСК модел за културен предприемач, които може да работи според принципите на свободния пазар. Той разполага с предоставената му безвъзмездна дотация чрез физически пространства, информационни канали и контактни мрежи, като в замяна получава задачата да организира културни мероприятия. Тук трябва да бъде отбелязан моментът, в който тези мероприятия, разполагащи с почти безвъзмездни начални ресурси, генерират добавена стойност в частна полза, тъй като продаваните билети за организираните мероприятия внасят в общинския бюджет местните данъци, които им се отчитат, но не и процент от прекия, некосвен доход от продажби. Разбира се, вторичните продукти остават за общината под формата на данъчна тежест, но дали това е реципрочна сделка спрямо инвестираните ресурси? Трябва да се направи уточнението, че съществуват колаборации между отделни културни предприемачи, което улеснява връзките с общинските власти и изнасянето на културни индустрии. Това, разбира се, е добре от гледна точка на децентрализирането на продукта. Но тук е есенцията на проблема, че формирането на тези колаборации ограничава местното участие и централизира на свой ред създаването на определен продукт в рамките на определена група от културни предприемачи, което без проблем може да бъде наречено творчески монопол.
Това е опасна тенденция, тъй като общинските ресурси, които се предоставят безвъзмездно, се управляват от малък кръг от заинтересовани лица, разполагащи с нужния организационен и административен опит, за да участват и да печелят в конкурси, които са структурирани по начин, отговарящ на спецификите на тези организации. Тази практика пренебрегва по-традиционните форми, вместо те да бъдат част от тези колаборации. Всъщност това се явява като метапроблем пред града-домакин, тъй като той не се изчерпва нито с предприемаческото номадство, създало нелицеприятния скандал около тезата за „инвазията на скакалците“ (15), нито с отсъствието на съдържание, нито дори с факта, че се пренебрегват доказани имена, вместо те да бъдат обновени и подобрени.
Този проблем се корени във възможността дадена група, благодарение на наличните си ресурси, да налага хегемония над съществуващи и доказали се модели. Тази възможност не се създава на местно ниво, нито дори на национално. За нея не носят отговорност културните предприемачи, ползващи създалата се възможност, нито общинската администрация, която има пред себе си наднормативни актове, с които трябва да се съобрази. Тя се реализира благодарение на пазарните и икономически принципи, залегнали в инициативата ЕСК, които всъщност я управляват, пренебрегвайки до голяма степен съдържанието на културната инициатива и заменяйки го с изграждането на непотребна инфраструктура и агресивното й публично представяне.
В един толкова разнороден сектор налагането на едностранчиви политики не само е нелогично, но и опасно, тъй като води до девалвиране на утвърдили се културни форми, които ще изчезнат не поради липсата си на стойност, а поради невъзможността да се справят с неолибералните пазарни принципи, на чиито произвол биват оставяни.
Творческите индустрии представляват крехка, но изпъстрена с динамика система от реактивни елементи, които трябва да влизат във взаимодействие. В противен случай те ще се изчерпат и ще изчезнат. Това формира нуждата от адекватна и преди всичко съизмерима с качеството намеса в културния сектор, тъй като оставянето му в контрола на пазарните принципи извежда на преден план организации, които могат да си позволят да абсорбират идеи и да ги монополизират и то не поради уникалните художествени качества на продукцията си, а поради простата причина, че е възможно да я произведат – и също толкова важно, че имат ресурса да я разпространят и популяризират. И то за сметка на организации, предлагащи високи културни резултати, но поради липсата на ресурс да ги наложат и популяризират, оказали се неспособни да оцеляват в рамките на пазарно-капиталовите отношения.
Така оформена, ситуацията може да бъде разглеждана като пример за сектор, оставен на произвола на пазара. Прекомерният страх от държавна намеса в този сектор, в духа на неолиберализма, създава предпоставки за формирането на монополи. Тук трябва да бъде обхванат проблемът в перспектива. Той не засяга само локалното и дори националното формиране на монополи в сектора на културата. Обхватът му е наднационален и задълбочаващ се константно, тъй като с решение на Европейската комисия страните, който ще вземат участие в ЕСК са предложени и гласувани за периода 2019-2033г.
Този проблем трябва да бъде решен чрез преосмислянето на основните цели на ЕСК и участието на националните държави в нея. От икономическо-интеграционен инструмент тя трябва да се превърне културен, спомагащ изграждането на културни взаимовръзки, формиращи колективната солидарност в съюза. Като това се извърши не чрез хоризонтална нивелация посредством икономически инструменти като изграждането на инфраструктура или генерирането на добавена стойност, а чрез инвестицията в специфични форми на изкуство, дори те да бъдат безвъзмездно дотирани. Също така би трябвало да се насърчава възможността за тяхното споделяне – не само на ниво избрани градове и партньори за съответната година, а също и на национално и международно ниво. Така наистина може да бъдат осмислени слогани на кандидати като „Сподели” (София) или „Заедно” (Пловдив). Тогава наистина би могло да се изгради понятие като културна интеграция.
Защо темата е от такова значение? Отговорът е, че към момента стоим върху планина от несполучлив опит, но възможността, която ни се предоставя, е чрез анализа му и правилните мерки тази купчина да се превърне в основа за надграждането на инициативата Европейска столица на културата и отстраняването на досегашните слабости. Чрез това ще могат да се отстранят и генерални проблеми за целия съюз и неговата същност, като се преосмислят инструментите за интеграция и взаимосвързване.

1) „Българска енциклопедия“, книгоиздателска къща „Труд“, София, 1999.

2) Habermas, J. The Crisis of the European Union: A Response

3) Бел, Даниел, Културните противоречия на капитализма. С., 1994, Народна култура

4) Brand, R. The Emperor’s New Clothes (2015 film)

5) Ръководство за градовете-кандидати за ЕСК

6) Икономика на културата в Европа, KEA European Affairs, 2006 г.

7) Vassiliou: “Don’t you dare’ cut EU budget for culture”

8) Избор на Европейска столица на културата 2019 в България, Окончателен доклад на журито за подбор

9) Регламент на ЕСК

10) Избор на Европейска столица на културата 2019 в България.Окончателен доклад на журито за подбор. София. Октомври 2014 г.

11) Пак там.

12) Европейските столици на културата. Критерии и правила, в. Култура

13) Апликационната книга на Пловдив 2019

14) “Sofia Contemporary или много шум за нищо…”, в. Култура

15) Инвазията на скакалците-Божана Апостолова, в. Марица

Comments

comments