Skip to main content

Висящите кактусови градини

Константин Бобоцов

“Ако разглеждаме езика като някакъв стар град с мрежа от улички и площади, с квартали, които водят началото си далеч във времето, със съборени, възстановени и постоянно изникващи далеч зад пределите предградия, аз приличах на човек, който поради дълго отсъствие вече не може да се ориентира в тази агломерация, който вече не знае за какво служи една спирка, какво е заден двор, улично кръстовище, булевард или мост.” Зебалд: Аустерлиц (1)

Завръщането в този град започва отдалеч – човек го разпознава по куполите му. Хълмовете. Първо те изплуват на хоризонта като острови в морето. Небесни тела, акрополи от древността или просто конуси, по които се различават белезите на времето – отсечени каменни кариери, излъчващи космическа самота. Неотдавна двама астрономи (2) дават последното му име на новооткрит планетоид от астероидния пояс на Слънчевата система. Мирисът на сиенитен прах е заменен с още по-тежък – на отработени газове. Единствено ранната утрин връща за кратко пролетната свежест и усещането за тишина. Автомобилният шум отново поглъща всичко наоколо, с разстелваща се финна мъгла. Обектите, които завземат пространството, са монолити, хоризонтално или вертикално разположени. Гарата от спомени е привидно тиха, влаковете са рядкост. Пристигането ми продължава, както е било замислено – вървейки по някогашната улица “Станционна”, под свода на вековните чинари, покрай консулства на други страни и епохи. Долавя се аромат на мек тютюн и ванилия. Паметта ми извиква звуците на чéлото от “Струнни пътеки”. (3) Библиотеката. Лекият наклон на паважа ме отвежда към форумния комплекс от античността. “Монолитът” е отново тук. Доближавайки огромното здание с административни функции, някогашен партиен дом, поглъщащо изцяло перспективата и по чиято фасада са монтирани безброй въртящи се вентилаторни перки, наподобяващи летателен, а не телепортационен обект, разбирам, че пътуването ми не свършва.

Отправям се към онзи хълм, където “градът показва истинските си размери”. (4) Още го наричат  Бунарджик (старогръцки Кринис) – изворна чешма или просто извор. Това име остава дори и след като изворът, оформен като ритуално място, пресъхнал. Някога територията е била благоустроена като парк, от водохранилището на върха се е спускал водопад, а на панорамния бюфет се е състоял първият нощен бал. Сега тя има защитен статут, но е подложена на вредните градски условия. Преобладават повалените и болни стъбла, върховете им стърчат изсъхнали, сякаш са антени на радарен комплекс.

Един януарски следобед бях продължил от разклоняващите се изсечени стълби по тези, които ми бяха непознати и водеха стръмно право нагоре. Така се озовах при висящите кактусови градини – забележителено обгръщане на релефа от организми с променящи се форми и образи, гонещи съвършеното състояние. Бях виждал растенията и преди, минавайки точно под тях, наблюдавах ги как цъфтят в уханно жълто, в дълбоките южни джобове, но не бях предполагал, че ще съществуват и по отвесните повърхнини, в тези изящни спускащи се преплитания – фрактали. Създават лъжливо впечатление, че нямат бодли, но в ареолите си носят глохиди – многочислени тънки иглици. Плодовите им торбички са обагрени в перлено рубинено-червено. Вътре в тях зимуват семената, които незнайно как ще се захванат. През едно разтваряне на склона към изток, кактусите се спускат и образуват поток надолу – подобие на река.

Популации от кактуси (Опунция Compressa), хълм Бунарджик - Пловдив. Снимка: Константин Бобоцов.
Популации от кактуси (Опунция Compressa), хълм Бунарджик – Пловдив. Снимка: Константин Бобоцов.

Странното за тази градина е отсъствието на градинар. Студоустойчивите видове Опунция (Compressa, Miller) сами са избрали нишите с най-дългото слънцестоене през зимата: уютни, скрити от вятъра, отвесни и недостъпни. Тръгнали са отдолу нагоре. По скалния купол на тази градина се долавят странни отблясъци. Мисля, че тайната ѝ е в овала на времето – сферичността в края на скалните образувания, заоблянето, пораждащо дисперсия на светлината. Усещам тласък въздух в лицето ми – тялото на птица, спускаща се, следейки косо релефа. Не мога да я уловя с поглед.

Обръщам се към града и се опитвам да търся ключа към неговата вътрешна логика, към формата и пространствата му, към това, което виждам днес, сравнявайки го с черно-белите фотографии в архива. Пренасям се в периода на имперските сблъсъци, съпроводени от бурното начало на капитализма – съдбовно време, събрало тук творци и мечтатели, търсещи другия бряг на Европа. (5)

Изминал е близо век от Френската революция, в Париж е започнал разцветът на Бел Епок. По молба на приятеля си Пол Лафарг, Фридрих Енгелс оформя три глави от своя “Анти-Дюринг” като памфлет, публикуван от парижко издателство през 1880 г. Франция среща новата теория на социализма, стъпваща на модерната наука, с корени в обстоятелствата на материалното стопанство. За Световното изложение през 1889 г. е издигната Айфеловата кула. На него Даймлер и Майбах показват моторната си триколка, а в павилиона на машините – “Galerie des Machines” – се отмерва времето на индустриалната ера – тази, която ще доведе до най-бързите темпове на урбанизацията.

Паралелно на тези събития, в светъл осмоъгълен павилион, (6) намиращ се в “Градинката при кметството”, Йосиф Шнитер чертае, легнал по корем на пода, първия градоустройствен план на Пловдив. Съединил е няколко картонени топа с дебелина 1,5 мм, за да получи изумителната площ от 42 м2. Мащабът е 1:500 – половин сантиметър ще му е достатъчен, за да отбележи всеки скътан заден двор. Все още не са избледнели спомените от войната. Поданик на Австро-Унгария, завършил фортификация във Виена, е преминал през ужасите ѝ като доброволец-военен инженер. Под тътена на оръдията е чертаел укрепителни съоръжения върху мащабни карти. През зимните дни на 1878 г. за първи път погледът му се спрял над Филипопол, от северния бряг на реката. Куполните сводове на безистени, бани, кервансарай, храмове, снаждащи хълмовете като отражение на планинския контур, но и като общ покрив над кривите и тесни сокаци, е създало онова усещане за извисеност, пленило завинаги бъдещия архитект.

Година преди възложението от кмета за плана да бъде официален факт (7), територията е покрита последователно с триангулачна и полигонова мрежа, като за направата на фиксажни пунктове са послужили здрави чугунени водопроводни тръби. Нощем, от дома на инженера и началник на техническия отдел излизала една команда с факли и инструменти, като правели измерванията скрито от любопитните погледи. Денем се нанасяли изчисленията и се извършвали само контролните замервания. За съхранението на документа се полагат специални грижи – имало защитно покривало, монтирано било отопление на павилиона, а от силното лятно слънце го пазела зеленината наоколо. Планът е завършен през 1891 г. въпреки огромната съпротива на жителите заради засегнати лични интереси. Пет години по-късно, с малки корекции, е приет от общината. Започва изпълнението му.

Идеен план за градоустройството на гр. Пловдив, 1891 г., авт.: Й. Шнитер, източник: Пловдивски общински вестник, бр. 155, 1934 г.
Идеен план за градоустройството на гр. Пловдив, 1891 г., авт.: Й. Шнитер, източник: Пловдивски общински вестник, бр. 155, 1934 г.

Какви са били идеите на Шнитер за новия град? Достъпност, пропускливост, пространство, сигурност, благоприятна околна среда. Структурализъм? Новата система, обвита с железопътна дъга, има формата на квадрат с 3 км дължина на страната – широки булеварди, отворени с равноотдалечени кръстовища, в ролята на пореста мембрана към бъдещите предградия. В центъра на квадрата са трихълмието с възрожденския град и османското градско ядро. Основната му ос по направлението Изток-Запад е реката с двата крайречни булеварда като основни артерии. Регулирането на реката е важен момент за покриване на риска от наводнения и резервирането на засегнатите терени за нови предградия. Същевременно, крайбрежните алеи са основни зони за отдих. Главната улица е другата ос, по посока юг-север, разкриваща перспектива в посока на планината, Егейско море, и свързваща античния форум с търговската част от османския период. Предвидени са нови мостове и площади. Градините и парковете, в системна свързаност от улични насаждения, са покривали огромен дял от цялата територия. Отвоювано е пространство за улиците и за бъдещите находки под тях. Последователите на Шнитер определят благата, които това дело донесло, като такива – за всички без разлика. За близо четири десетилетия градът утроява жителите си, посреща бежанската вълна след войните, а застроената площ се умножава четворно.

Само месеци след като военният инженер се е установил да живее в града, там пристига и Пиетро Монтани. Пиетро е роден в Триест, кралство Австро-Унгария, в 1829 г. Баща му – търговец, премества семейството си в Галата-Истанбул още през 30-те, където, стъпил на два континента, израства бъдещият художник-архитект. Не го подминават политическите борби за освобождението на Италия – като съратник на Гарибалди, Монтани получава смъртна присъда от австрийците. (8) Младият живописец се образова в Академията за изящни изкуства в Париж, след което веднага се завръща в Истанбул. Заедно със Саркис Байлан и Джорджо Кочифи осъществяват проекта за комплекс от джамия, чешма, мавзолей, имарет (благотворително заведение), библиотека и училището Pertev-Nihâl Valide в кв. Аксарай. По е идея на майката на султана, затова и носи нейното име. Предполагам, това е и една от причините, подтикнали Монатни и целия му екип към този невероятен за историята на османската архитектура подход за изнасяне на интериорната декорация върху фасадата – синтез от готически, ренесансови и барокови декоративни ефекти. (9) Отново в съавторство, Монтани публикува значимо изследване, озаглавено “Отоманската архитектура”, където теоретизира основни области в нея. Заема длъжността вицедиректор на  османската обсерватория.

Причината тази енциклопедична личност да пристигне в Пловдив е семейното му приятелство с д-р Георги Вълкович, дългогодишен професор във Военно-медицинското училище в Истанбул. Вълкович е назначен от генерал-губернатора на Източна Румелия за директор на земеделието, търговията и обществените сгради. Поканата към Монтани е направена по конкретен повод – преустройването на турската баня Хункяр хамам в сграда на първото Областно събрание. Последно през 76-77 г. тя е служила за затвор.

За прочита на гравюрата от френски художник, достигнала до мен по неведоми пътища, ми помага издаваният от Христо Г. Данов вестник “Марица”, с направения по време на довършителните работи (22.09.1879 г.) коментар: “Куполът на тази сграда вече е украсен с много хубави арабески и в четирите ъгъла на стените, могат да се видят доста сполучливи алегорични фигури. Тези фигури представляват закона, правосъдието, силата и мира. Ще има галерии, трибуни, председателско кресло, всичко необходимо за заседателна зала. Не би могло да се направи по-добър избор и г-н Монтани, архитект на дирекцията  за обществена дейност, се отличава със своята активност и своя интелект…” (10)

Хункяр хамам след преустройството ѝ от Пиетро Монтани в Областно събрание на Източна Румелия през 1879 г.  Източник: личен архив.
Хункяр хамам след преустройството ѝ от Пиетро Монтани в Областно събрание на Източна Румелия през 1879 г. Източник: личен архив.

Гравюрата възпроизвежда тържествения момент на откриването – през променения и остъклен отвор на купола пада изобилие от дневна светлина, която се хомогенизира в сферичния свод и се пресича с тази от фасадните прозорци. Членовете на законодателния орган са прави, а многобройните слушатели са заели места на трибуните и балкона, с преградни парапети, в контрастиращи на останалото класически пропорции.

Кое е накарало Монтани да се премести със семейството си тук и да продължи работата си като главен архитект на областта, може дълго да се гадае – дали това е било необятното творческо поле над руини от минали епохи, по-добрият хонорар или възторженият и първичен тукашен народ? Един от възможните отговори се открива в научния доклад на Стефан Шивачев, отново извадка от статии на френски във в-к “Марица” – “В по-голямата си част неграмотни, българските архитекти показват завидно практическо умение и многовековна традиция. С голям интерес човек на изкуството може да ги следва по отношение на методите, които въвеждат на практика. Като система на строителство, техният метод на работа е същият като този прилаган при изграждането на църквата Св. София в Константинопол. Система от сводове, постигаща взаимно равновесие – ето основата на техния начин на изграждане…” В края на статията авторът преценя съвкупността от способи и начини на строителство като много развита наука, разработена от времето на Юстиниан. За да се достигне до по-високи естетически резултати, е необходимо, според него, единствено увеличение на общественото богатство и развитие на професионалното обучение на народа. (11)

В тази конкретна насока работи Монтани през тези последни години от живота си. За краткото време, подпомаган от арх. Оскар Льефе, той проектира следните важни за социалната тъкан сгради: реконструкция на стар чифлик в земеделско училище, областна болница под живописния склон на Джендемтепе, казармени помещения, областен затвор, и нова сграда на областното събрание, която се трансформира в библиотека. Забелязва се стилова метаморфоза на архитектурния му език. Паралелно с това, от първостепенна важност се очертава реализацията на обучителни програми за технически персонал – кондуктори, надзиратели, землемери, но най-вече – изработеният от екипа му публично-административен правилник за пътеустройство на градовете и селата. Това са били норми на европейско законодателство, влезли в сила преди тези в Княжеството и изиграли важна роля в прехода към планиране от съвременен тип. (12)

Йосиф Шнитер и Пиетро Монтани се срещат в този град поне веднъж, и времето на тази среща е запечатано в архитектурата на мястото ѝ. Не без известна доза случайност, заради провала на един друг архитект преди това, в периода 1883-84 г. на брега на реката, в непосредствена близост, се строят едновременно храм и гимназия. Двамата са автори на съответните композиции. На черно-белия кадър пред мен, заснет десетилетия по-късно, ми изглежда така, сякаш тези две сгради, обляни в светлина, водят разговор. Отправям се натам, за да чуя повече. Пътят ми пресича някогашната шеваласова градина – изящен парк, изникнал за броени месеци върху примесения с прах и кости почвен слой на запустяло гробище. Авторът ѝ – градинар-ботаник, е бил вдъхновяваща личност и за двамата архитекти. Монтани проектира дом за семейство Шевалас, а пищните му оазиси са отразени в светлозелено в плана на Шнитер.

Пловдив в началото на XX в. Архитектурен спомен за срещата между Йосиф Шнитер и Пиетро Монтани. Източник: РИМ-Пловдив
Пловдив в началото на XX в. Архитектурен спомен за срещата между Йосиф Шнитер и Пиетро Монтани. Източник: РИМ-Пловдив

Попадайки в Капана, срещам Антоанета – архитект-урбанист, по време на работно заснемане. Споделям моите лутания, знаейки за нейната главна роля в спасяването на този квартал от реконструкциите през тоталитарните години. Тя ми пояснява със задоволство, че Шнитеровият план не е приложен в тази му част и затова сега мястото така чаровно контрастира. Продължавам след булеварда към реката, доближавам двете сгради, които търся, привлечен от мощния входен ризалит, издигнат внушително над трибелон (троен вход-колонада (лат. три завеси)) и завършващ с декоративен фронтон. Представителността се засилва от тройката прозорци бифории (двустранен прозорец, с две арки и обща колона), но с допълнителни малки кръгли отвори – готическите внушения, подсказващи, че първоначално това е била Областната мъжка гимназия. Монтани е познавал добре почерка на Шнитер от първата му обществена сграда – девическата гимназия, построена четири години преди това. Предметите с класически форми, заровени в уличния прах, несъмнено са упражнили върху двамата своето стилово въздействие. Лек мирис на смола се разнася по улицата, обръщам се и виждам отворената врата на шнитеровия храм, коренно променен в сравнение с фотографията. Решетъчните прозорци от миналото са атомизирали светлината, оставяща свода върху пиластри с йонийско-коринтски капители да “стои” във въздуха. Куполите, поставени на колони, се извисяват – още едно композиционно средство, свързано с естествената светлина. Насочвам се обратно към гимназията и прекрачвам прага под високата арка. Служителите са любезни и ме съпровождат, за да я разгледам отвътре. През войните два пъти е била болница и веднъж окупирана от Вермахта. Дебелият зид на стълбището от север е използван за светлинни кладенци, които приличат на огромни взиращи се очи. Имало е и две реставрации – споделя жената до мен, след като ми отключва някогашната учителска стая. Погледът ми остава вперен във висящата градина на тавана, като обхожда ритмиката на орнамента, вплитащ няколко стила и издаващ носталгията на Монтани по ранните му творчески години. Бих го определил като орнаментална украса с фигурален елемент заради стилизацията на едно от растенията и символното тълкувание на лъва. Доближавам се до прозорците, затъмнени с плътни и леко разтворени завеси. Светлината през процепа и кръглия отвор над него струи все по-ослепително…

Пиетро Монтани. Областна мъжка гимназия “Александър I”, Пловдив (1883-85). Орнаментална композиция в учителската стая, днес - Актова зала. Снимка: Константин Бобоцов.
Пиетро Монтани. Областна мъжка гимназия “Александър I”, Пловдив (1883-85). Орнаментална композиция в учителската стая, днес – Актова зала. Снимка: Константин Бобоцов.

Източници и библиография:

1) В. Г. Зебалд. Аустерлиц. Прев. Галина Павлова. Варна, СТЕНО, 2013
2) Виолета Иванова,и Ерик Валтер Елст. 3860 Plovdiv
3) Табакова. ECM
4). Калвино, Итало. Невидимите градове – Градовете и небето. 1. Прев. Божан
Христов, Никола Захариев. София, НК, 1990
5) Владимир Балчев, “Пловдив – другият бряг на Европа”. Пловдив, Жанет 45, 2014 г
6) Кирил Груев, Пловдивски общински вестник, бр. 155, 1934 г.
7) Никола Гашаров, пак там
8) Стефан Шивачев, Годишник на РИМ-Пловдив 2008. Стр. 49
9) Любинка Стоилова, Годишник на РИМ-Пловдив 2008. Стр. 51
10) Стефан Шивачев, Годишник на РИМ-Пловдив 2008. Стр. 51
11) в-к Марица бр. 300 от 07.07.1981 г., превод на Анастасия Кръстева
12) Стефан Шивачев. Годишник на РИМ-Пловдив 2008. Стр. 53

Comments

comments