Skip to main content

#Ускорявай: манифест за ускоренческа политика

Тук ще прочетете:

„Набързо за ускорението“ – увод от Станимир Панайотов към „Манифест за ускоренческа политика“

„Разсъждения върху “Манифест за ускоренческа политика”“ – коментар от Антонио Негри в превод от Поля Търколева

Целия текст на „Манифест за ускоренческа политика“ от Алекс Уилямс и Ник Срничек в превод от Станимир Панайотов можете да прочетете на стр. 49 от бр. 4 на сп. dВЕРСИЯ – на сайта или в issuu.com.

Заглавно изображение: Verso Books, Inventing the Future: Postcapitalism and a World Without Work by Nick Srnicek and Alex Williams


Набързо за ускорението

Станимир Панайотов

Ерес. Това е думата, която може да опише незабавния отзвук при появата на движението за ускоренчество в периода 2010-2013 г. В този кратък промеждутък от време Бенджамин Нойс въвежда термина accelerationism, провежда се първата конференция, посветена на темата (2010 г.) и бива публикуван манифеста за ускорение на Уилямс и Срничек (2013 г.). Усещането за разкол и разделение в т.нар. прогресивна политика е запазена марка на левичарски настроени мислители и техните вътрешни дебати. Въпросът е дали еретичното качество на този текст надмогва мързела на поредното теоретично „предизвикателство“ в левичарския макрокосмос.

Въпреки ускорението, на този въпрос все още не може да отговори никой, и нека за това читателката се ангажира сама с него. Можем обаче да мислим призива на авторите за експеримент с неолиберализма като „плячка“ на модерността, нещо, което те, наред с други автори, наричат „Просвещението като незавършен проект“ на прогреса. Представеният тук текст е призив към една несвършена работа на Просвещението, видяна в неговата капиталистическа модификация. За неегалитарния характер на модерността знаем още от Ницше; Маркс ни информира за същото качество у капитализма. И за да бъде довършен прогресът – тази работа на модерността – авторите не предлагат автоматизиран егалитарен отговор. Точно обратното: решението е потърсено не в конструирането на социалистическа политическа структура, а в съществуващата капиталистическа инфраструктура. Предложението е да се вдъхновим от похищаващата рационалност на неолиберализма и да приложим неговия метод на присвояване за една “алтернативна модерност”, чийто хоризонт е егалитарен.* Именно като разглеждат неолиберализма като инструментална форма на разума, а не като „политика“, авторите предлагат да мислим за тактическо прометейско присвояване на капиталистически модели на производство като основа за „посткапитализъм“.

Мнозина могат да кажат, че в провидяната „ерес“ няма нищо ново – че това е поредното преповтаряне на бернщайнианството от края на XIX век и икономическия ревизионизъм след Първата световна война, довел до разцепление между социалдемократи и революционери. Ереста тук идва от това, че, ако при социалдемокрацията съществува вяра в прехода към един „капитализъм с човешко лице“, то ускоренчеството вижда капитализма като самообрекъл се на унищожение катаклизъм. Т.е. за ускоренчеството, капитализмът не предлага преход към нищо извън себе си, доколкото за него няма “Външно” (вж. края на манифеста); а оставен сам на себе си, капитализмът става жертва на собствените си неегалитарни характеристики. В това отношение ускоренчеството трябва да се мисли като нова, перверзна фаза на революционния подход на люксембургизма.

В текста изниква и импровизираният термин „посткапитализъм“, сякаш взаимстван до голяма степен от тандема Гибсън-Греъм. (Значително разочарование е все пак, че авторите не споменават тандема, независимо, че форматът на манифеста по-скоро не позволява цитиране.) Ако дилемата по времето на Меринг и Люксембург е „реформа или революция“, а по времето на Панекук и Касториадис – „социализъм или варварство“, във времето на Уилямс и Срничек – нашето време – всяка дилема е изчезнала и се е стопила до новите и отрезвителни реалности на глобалните ледникови запаси. Отпадането на опозициите ни поставя в ново аналитично състояние, при което трябва да търсим изход в пространството на безизходицата. Ако в текста на авторите има нещо „ново“, то е в опита да се види такъв изход в категорията „ускорение“, като се диагностицира редуцираното пространство за маневри вътре в капитализма. Ако приемем това за новата реалност, аналогично, новата дилема ще бъде не реформа или революция, не социализъм или варварство, а капитализъм или нищо. По същество двойката капитализъм-нищо не е опозиция, не и в икономията на текста. Капитализъм=нищо: това е тъждество, не опозиция. Изправени пред лазурната възможност на нищото, авторите внушават, че неговата алтернатива е тактическото отвличане на капиталистическата инфраструктура до степен, която ще въдвори нова социалистическо-технологична хегемония. От социалистическата мисловна традиция те тактически запазват утопичния аспект, но го подплатяват с технологичния. На призивите на радикалната левица за завръщане към социалистическата утопия бива отвърнато с призив за овладяване на технологическата реалност, която капитализмът вече осъществява.

Авторите виждат инструмента за овладяване на икономическата реалност на технокапитализма именно в категорията „ускорение“ – заемка от австрийската икономическа школа от 50-те и 60-те години, която на свой ред е заемка в икономиката от енергетиката. (1) Накратко, в тази точка авторите се надяват да убедят читателката, че има начин социалистическият утопизъм и революционният подход да бъдат преведени в една нова реалност на техносоциализъм.** Именно чрез технологичното, а не просто чрез идеологическото, подобрение на социализма се внушава, че е възможно капитализмът да бъде овладян по Прометеевски начин за целите на незавършения идеал на Просвещението. (Нищо обаче не се казва за неегалитарния характер на прогреса). Технокапитализмът е, накратко, присъдата срещу просвещенския прогрес. Редуцирането на прогреса до капитализъм е антипросвещенски акт. Техносоциализмът е път за радикалното осъществяване на заклещения в капиталистическия начин на производство прогрес. Това на практика би означавало по-силен акцент и обезателно левичарско овладяване и политизиране на инфраструктурата и тактическото ѝ използване срещу икономическото статукво. Ненапразно авторите споменават опитите за сливане на кибернетика и политикономия в СССР.

За да останем верни на подозрението, че оригиналността е тежко достижение в теорията, трябва да кажем, че първоизточникът на тезата за ускорението, нейният locus classicus, се намира в книгата Анти-Едип на Дельоз и Гатари, и то разпростряна на ни повече, ни по-малко от един кратък пасаж. (2) Това е посочено първоначално от Бенджамин Нойс, а не от Уилямс и Срничек, в книгата му The Persistence of the Negative. Тръгвайки от този привидно реакционерски цитат, Нойс пуска в обращение и термина “ускоренчество” (accelerationism). (3) Във въпросния пасаж Дельоз и Гатари критикуват представителя на теорията на световните системи Сaмир Амин и неговото революционно решение и предложение към държавите от т.нар. Трети свят: да се оттеглят от световния пазар. В Анти-Едип едва ли може да бъде видяно конкретно предложение, но посоката към ускорение е вече зададена интуитивно и подета от Нойс: да се отдадем на „детериториализацията на пазара“, която произвежда усещането за повсеместно изместване; не да се оттеглим от процеса на опияняващо ускорение, а да му се отдадем, „да ускорим процеса“. И тук всъщност ускорението се разкрива като исторически проблем: Дельоз и Гатари цитират по памет, набързо, Ницше от Посмъртни фрагменти, където той казва че „Хомогенизирането на европейския човек е големият процес, който не може да бъде възпрян: той даже трябва да се ускори“. (4)

Историзиращият мотив е допълнен с типичния за манифеста пророчески тон, целящ едновременно да обяви катастрофа и да предложи политика на управлението ѝ. Авторите сякаш заявяват, че в условията на катастрофа инженерният разум на ускорението няма алтернатива; че трябва да поемем актуална отговорност за историческата безотговорност на господстващата класа. Че това означава да интернализираме чувство за вина е вярно толкова, колкото и, че означава да освободим бъдещето от нея. И в това отношение текстът на Уилямс и Срничек възобновява диалектическия дух и изгубения хоризонт на дилемата.

Ускорението е ереста на глобалната радикална левица. Нейната ценност се състои в това, че не решава парадоксите на модерността и прогреса, а атакува настоящото управление на безалтернативността – на липсата на опозиции. Дали неегалитарният характер на просвещенския разум е тъждествен на технологиите, е въпросът, който стои пред движението за ускоренчество още от Ницше насам.***

* Ускоренчеството още от самото си начало беше разделено на лагери – ляв и десен. Уилямс и Срничек се асоциират с лявото ускоренчество, а Ник Ленд, когото критикуват – с дясно такова.

** Уилямс и Срничек бяха своевременно обвинени в късогледост относно социалистичеките визии за технологиите. Сборникът на Робин Макей и Армен Аванесян от 2014 г. (вж. бел. 1 в публикувания в списанието превод) беше компенсаторна реакция на тази критика и показа някои от траекториите на социалистическата мисъл за технологиите, като особено впечатление прави включването на извадките от Диалектика на пола на Шуламит Файърстоун.

*** Отговорът на другия мислител, асоцииран с проблема за ускорението – Хартмут Роза, чиято книга Ускоряване наскоро беше публикувана на български, можем да наречем просвещенска критика на ускорението. (Вж. Хартмут Роза, Ускоряване. Промяната на времевите структури в модерността, превод от немски Светла Маринова, София: Критика и хуманизъм, 2015; немско издание – 2005 г.) Роза твърди, че ускорението е нова форма на тоталитаризъм. Големият проблем пред сякаш неутралния политически характер на неговата позиция е, разбира се, в това, че ако приемем тезата му за вярна, понастоящем няма какво да противопоставим на тоталитаризма на ускорението. Дясното ускоренчество на Ленд е апология на тази безизходица; лявото ускоренчество на Нойс и на Уилямс и Срничек изважда въпроса за ускорението извън по-скоро либералната теза на Роза, тъй като предлагат опозицията технокапитализъм-техносоциализъм. В манифеста опозицията ускоряване-забавяне отсъства изцяло, защото забавянето не е под въпрос – в капиталистическите общества то е невъзможно. (При капитализма е възможно единствено ограничаването социализацията на технологиите – оттук борбата срещу това ограничение е инструментална за лявото ускоренчество).  Друг е въпросът дали трябва с такава леснина да отменяме опозицията Просвещение-ускорение, от една страна, и Просвещение-капитализъм, от друга. Уилямс и Срничек го правят, тъй като виждат капитализма в неговия неолиберален подвид като похитителя на просвещенския прогрес (хомологизиран с “технологии”). Но те не правят това в опозиция на Роза въобще, както ми бе съобщено в личен разговор от Ник Срничек.

1) Вж. лекцията на Алекс Уилямс по въпроса тук.

2) Жил Дельоз и Феликс Гатари, Анти-Едип. Капитализъм и шизофрения, превод от френски Антоанета Колева, София: Критика и хуманизъм, 2004, с. 317.

3) Вж. Benjamin Noys, The Persistence of the Negative. A Critique of Contemporary Continental Theory, Edinburgh: Edinburgh University Press, 2010, p. 5; собствените му възгледи са формализирани след (но едва ли поради) манифеста на Уилямс и Срничек една година по-късно в: Malign Velocities: Accelerationism and Capitalism, Winchester: Zer0 Books, 2014, p. 10 ff.

4) Вж. реконструкцията на Матео Паскуинели тук.


Целия текст на „Манифест за ускоренческа политика“ от Алекс Уилямс и Ник Срничек в превод от Станимир Панайотов можете да прочетете на стр. 49 от бр. 4 на сп. dВЕРСИЯ – на сайта или в issuu.com.


Разсъждения върху

“Манифест за ускоренческа политика”*

Антонио Негри

Превод от италиански език: Поля Търколева

“Манифест за ускоренческа политика”  (МУП) започва с обстойно потвърждение на драматичността на актуалната криза – катаклизъм, отричане на бъдещето и неминуем апокалипсис. Не се плашете, тук няма нищо наистина теологично-политическо. Всеки, който се чувства привлечен от това, да не се впуска в този прочит. Тук ги няма актуалните shibboleths** или по-точно е споменат само един – колапсът на климатичната система на планетата. Той е важен, но е изцяло подчинен на индустриалните политики и се обсъжда само въз основа на критиката срещу тях. Съществено важна е обаче “нарастващата автоматизация на процесите на производство”, включително и на интелектуалния труд, което би обяснило вековната криза на капитализма. Катастрофа? Некоректна употреба на категориите на тенденцията за спадане нормата на печалбата? Не бих казал. По-скоро реалността на кризата е разпозната чрез агресията, която неолиберализмът е развил срещу цялата структура на класовите отношения, организирани в социалната държава от XIX и XX векове. Причината за кризата се дължи на възпрепятстването на производствения капацитет – необходимост, произлязла от формите на капиталистическо управление, които са били възприети срещу новия образ на живия труд. Следва изключително сурова критика на управляващите десни сили и на това, което е останало от левите. Последните често се заблуждават (в повечето случаи) от новите и невъзможни хипотези за съпротива срещу Кейнс и затова са неспособни да си представят някаква радикална алтернатива. При това положение бъдещето е зачеркнато и е наложена една истинска и чиста парализа на политическото въображение. Няма да се излезе спонтанно от това положение. Само систематичният класов подход при създаването на нова икономика и нова политическа организация на работниците ще може да построи отново хегемонията, за да отправи пролетарските ръце във възможното бъдеще.

Все още има пространство за бунтарско познание!

Това начало е адекватно спрямо днешните комунистически задачи. То е вече решена и същевременно решителна крачка напред, която е необходима, ако искаме да приемем аргументите на революционната мисъл. Преди всичко, то дава нова “форма” на движението, като под “форма” се разбира образуващият механизъм, богат на възможности и предразположен да прекъсне връзката с държавния йерархичен и репресивен кръгозор, който днес придава смисъл на капиталистическата власт. Не става дума за разрушаване на дуалността “форма – държава”, а по-скоро това е повик на господството срещу властта, на биополитиката срещу биовластта. Именно в това предисловие възможността за едно свободно бъдеще радикално се противопоставя на настоящето. Тук се експериментира с формулировката “Едно разделено на две”, която днес съставя (повече от заключение) единствената рационална предпоставка на подривната практика.

Нека да продължим и да видим как се развива теорията. Хипотезата на МУП е, че освобождаването на работния потенциал от пречките, предопределени от капитализма, се случва вътре в еволюцията на капитала, който преследва постоянен икономически растеж и технологично развитие (придружени от увеличаващи се социални неравенства) и по този начин провокира цялостното вътрешно разрушаване на класовите отношения. Отново подхващаме припева на работническата традиция: “вътре – срещу”. Процесът на освобождаване не е възможен, без да се ускори капиталистическото развитие, като е важно да не бъркаме “ускорение” с “бързина”, защото ускорението има всички характеристики на двигателя, на експерименталния процес на откриване и създаване в пространството от възможности, определени от самия капитализъм. Марксисткото понятие “тенденция” се съчетава с пространствения анализ на параметрите за развитие – акцентът пада върху “земята” (териториализиране и/или детериториализиране), което беше присъщо за Дельоз и Гатари. Съществува и друг фундаментален елемент. Това е силата на интелектуалния труд, който капитализмът детерминира, но и потъпква; конституира, но и намалява до нарастващата алгоритмична автоматизация  на властта, която онтологично остойностява (нарастваща стойност на продукцията), но същевременно обезстойностява от монетарна и дисциплинарна гледна точка (не само по време на кризата, но и по време на всички събития от развитието и в частност от управлението на „форма-държава”). С уважение към тези, които все още наивно се вълнуват, смятайки, че революционните възможности са свързани с възраждането на работническата класа от XX век, трябва да поясним, че съществува доста по-различна класа с по-висша власт, т.е. класата на интелектуалния труд, която трябва да се овободи и ще бъде освободена.

Тук възстановяването на марксисткото и ленинисткото понятие “тенденция” е завършено. Премахната е всяка “футуристична” илюзия, тъй като класовата борба детерминира не само движението, но и способността му да разруши най-високата му абстракция в солидна бойна машина.

Целият дискурс на МУП се базира на способността да се освободят производителните сили на интелектуалния труд. Необходимо е да премахнем илюзията за завръщане към фордизма, необходимо е ясно да разберем прехода от хегемонията на физическата работа към тази на нематериалната. Имайки предвид капиталистическото управление на технологиите, е необходимо да атакуваме капитала и неговия “все по-ретрограден подход към технологията”. Производителните сили са ограничени от капиталистическото управление. Основната тема е освобождаването на латентните производителни сили, така както революционният материализъм винаги е правил. Сега трябва да се спрем на тази “латентност”.

Но преди да го направим, трябва да се запитаме как постоянното внимание на МУП се обръща към организационната тематика. Силно се критикува всяко “хоризонтално” и “спонтанно” организационно схващане на движенията, всяко схващане за “демокрацията като процес”. Според МУП става дума за чисти и обикновени фетишистки ограничения (на демокрацията), които нямат никакви реални последствия (освобождаващи и/или образуващи) по отношение на институциите на капиталистическото управление. Последното твърдение може би е прекалено, имайки предвид актуалните движения, които се противопоставят със сила (без алтернативи, нито адекватни оръдия) срещу финансовия капитал и неговото институционално производство. Когато се говори за революционна трансформация, със сигурност не може да се отстрани силният институционален преход, по-силен, отколкото демократичния хоризонтализъм би могъл някога да предложи. Преди или след революционния преход, планирането ще има нужда да трансформира нашето абстрактно познание на тенденцията в образуващата сила на бъдещите посткапиталистически и комунистически институции. Според МУП подобно “планиране” вече не се счита за вертикално управление на Държавата над работническото общество, а днес представлява съгласуваността от производителни и управленчески способности на Мрежата. Това предписание трябва да се изпълни и доразвие – планиране на борбата преди планиране на продукцията. Ще поговорим още по въпроса.

Да се върнем към темата. Преди всичко трябва да се освободи силата на интелектуалния труд, да я изтръгнем от нейната латентност: “ние със сигурност все още не знаем на какво е способно едно модерно техносоциално тяло”. Тук се набляга на два елемента: единият се нарича от някои хора “придобиване на постоянен капитал” и включва последвалата антропологична трансформация на трудовия субект, а другият е социално-политическият елемент, т.е. включва разбирането, че телата са по същество колективни и политически. С други думи, може да се каже, че излишъкът, т. е. принадената стойност към производството и към тенденциозното развитие на възможностите, предоставени от “придобиването на постоянен капитал”, произлиза главно от обществената производителна кооперация. Може би това е най-ключовият пасаж от Манифеста. С поведение, което смекчава и понякога прави несъществени хуманитарните детерминации на философската критика, МУП настоява върху материалните качества и техники за повторно телесно придобиване на постоянния капитал. Производственото квантифициране, икономическото моделиране, анализите на големите данни и най-абстрактните когнитивни модели са приспособени чрез образованието и науката от субекти-работници. Употребата на математически модели и алгоритми от страна на капитала не ги превръща в негов отличителен белег. Това не е математически проблем, а проблем на силата.

Без съмнение тук съществува известен оптимизъм. Подобно схващане не е много полезно за критиката на сложното отношение човек-машина. Дори и да приемем критиката, оптимизмът от Макиавелиански тип ни помага да се впуснем в изключително актуалната и належаща дискусия за организацията. Според МУП, левицата трябва да развие социално-технологична хегемония: “материални[те] платформи на производство, финанси, логистика и потребление могат и ще бъдат препрограмирани и преформатирани за посткапиталистически цели”. Несъмнено тук съществува силно доверие към обектното и материалното, бихме казали към Dasein на развитието. Следователно съществува известна доза подценяване на обществените, политическите и кооперативните елементи, на приетата спогодба, след съгласието със основния протокол: “Едно се разделя на две”. Това подценяване не трябва да ни попречи да разберем важността на усвояването на най-висшите техники на комунистическо управление, както и на абстрахирането на труда, с цел да ги доведе до комунистическата администрация, която се ръководи “от самите неща”. Разбирам този пасаж по следния начин: необходимо е да узрее целият комплекс от производителни възможности на интелектуалния труд, за да бъде предложена нова хегемония. Тук отново изниква темата за организацията. Както вече казахме, предложена е нова реконфигурация на отношението между мрежа и планиране в опозиция на крайния хоризонтализъм, а срещу всяко пацифистко разбиране на демокрацията като процес, вниманието е изместено от средствата (глас, избирателна система, правова държава и т.н.) към целта (колективна еманципация и самоуправление). Очевидно е, че тук не възникват нови централистки илюзии и празни интерпретации на “диктатурата на пролетариата”. МУП прави крачка напред при изясняването на този въпрос като предлага определен вид “екология на организациите”, настоявайки за плурализъм на силите, които са в синхрон помежду си и по този начин произвеждат двигатели за колективни решения, извън рамките на всяко сектантство. Може да има много съмнения относно това предложение, могат да се открият повече трудности, отколкото положителни опции. Въпреки това, този е пътят, който трябва да се следва. Той става все по-очевиден днес, в края на цикъла от борби, започнали през 2011 г., които разкриха непреодолимите ограничения по отношение на тяхната форма на организация при сблъсъка с властта, въпреки голямата сила и новото автентично революционно съдържание.

МУП има три спешни цели, които са изключително подходящи и реалистични. Преди всичко, представя вид интелектуална инфраструктура, която образува нов идеален проект и изследва нови икономически модели. На второ място, инициативно предлага промени върху терена на средствата за mainstream комуникации: интернет и социалните мрежи несъмнено са демократизирали комуникацията и могат да бъдат много полезни при борбата, въпреки това комуникацията остава все още изцяло подчинена на най-силните традиционни комуникационни форми. Трябва да се концентрират значителни средства и всяка възможна енергия, за да разполагаме с адекватни средства за комуникация. Третата цел е да се активизират повторно всички възможни институционални форми на класовата власт (преходни или постоянни, политически или синдикални, глобални или локални). Единно устройство на властта на класата ще бъде възможно само чрез събирането и хибридизацията на целия опит развит дотук и на този, който предстои.

Бъдещето трябва да бъде конструирано: това илюминистко заявление е припев на целия МУП. Тук се включва и една прометеева, хуманистка политика – хуманизъм, който отива отвъд наложените граници на капиталистическото общество и е отворен  за постчовешкото и за научната утопия, съживявайки мечтите на XX век за изследване на космоса или създавайки все по-непристъпни  предели срещу смъртта и всички житейски инциденти. Рационалното въображение трябва да е придружено от колективната фантазия на новите светове, организирайки силна “само-оценка” на работата и на социума. Най-модерната епоха, през която сме живяли, ни показа, че съществува само “Вътре в глобализацията”, че няма “Вън”. Обаче днес, разглеждайки отново темата за конструиранетона бъдещето, имаме нужда и възможност да направим външното част от вътрешността, да дадем мощен полъх на Вътрешното.

Какво да кажем за този документ? Някои от нас го възприемат като постработническо “допълнение”, родено на англосаксонски терен, което е по-малко склонно да съживи социалистическия хуманизъм и по-способно да развие един позитивен хуманизъм. Наименованието “ускоренчество” без съмнение е неудачно, защото придава “футуристичен” смисъл на нещо, което не е футуризъм. Документът без съмнение има актуален привкус, не само поради критиката на “реалния” социализъм и социалдемокрация, но също и поради анализа и критиката на движенията от и след 2011 г. С голяма сила представя темата за тенденцията на капиталистическото развитие, за необходимостта от неговото повторно усвояване и от неговото разрушаване. На тази основа предлага изграждането на комунистическа програма. Всичко това ни дава здрави основи за бъдещо развитие.

Може би известна критика би била полезна, за да започнем дискусията и да  насочим разсъжденията си към някакво съгласие. Първо, в проекта има прекалено много детерминизъм – не само технологичен, но и политически. Отношението към историчността (към историята, актуалността и към praxis) рискува да бъде изопачено от нещо, което не бихме нарекли телеология, но което изглежда такова. Отношението към сингуларността и способността тенденцията да бъде разбрана като виртуална (включвайки сингуларността), а материалното детерминиране (което тласка тенденцията напред) – като сила на субективация, ми изглежда подценено. Тенденцията може да бъде дефинирана като отворено отношение, като конститутивна връзка, оживена от субектите на класата. Може да се възрази, че  настояването върху отвореността може да доведе до негативни последици. Например една хетерогенна мрежа може да се превърне в хаотична и следователно да стане неразрешима; плурализъм, който е преувеличен до такава степен, че образува лоша безкрайност. Несъмнено подобна “лоша безкрайност” е това, което постработничеството или дори Mille plateaux [Хиляда плоскости на Дельоз и Гатари] са ни внушавали. Това е труден и ключов момент. Нека го изследваме по-добре.

МУП предлага добро решение, като ситуира една трансформативна антропология на работниците в центъра на отношението между субект и обект (ние, които сме свикнали с друга терминология, бихме го нарекли отношение между техническото учредяване и политическото учредяване на пролетариата). По този начин отклоненията от плурализма биха могли да бъдат избегнати. Вярно е също, че ако искаме да продължим тази тема, която според мен е полезна и дори решително важна, трябва да прекъснем  прогресията на продуктивно напрежение, която МУП посочва.

Необходимо е да определим “границите” на развитието и укрепването им. Дельоз и Гатари биха ги нарекли agencements collectifs [колективни уредби]: придобиване на постоянен капитал и трансформация на работната сила, антропологиите, езиците и дейностите. Тези граници са исторически фиксирани и се определят при отношението между техническото учредяване и политическото учредяване на пролетариата. Без подобни консолидации не е възможна дори и временна програма. Именно защото днес не успяваме да дефинираме с точност подобна връзка, ние се оказваме методологически безпомощни и политически неспособни. Напротив, детерминираността на историческите граници и осъзнаването на специфичната модалност на технико-политическото отношение ни позволява да формулираме организационния процес и да дефинираме адекватна програма.

Нека обобщим – поставянето на този проблем косвено повдига (приемайки прогресивността на тенденцията за производство) и въпроса относно дефинирането на процеса, при който се формира и консолидира отношението между сингуларност и общност. Необходимо е да уточним какво е общото при всяко технологическо отношение, докато изследваме антропологията на производство.

Нека се върнем отново към проблема за придобиването на постоянен капитал. Вече беше споменато, че в МУП кооперативното измерение на производството (и особено на човешкото производство) е подценено по отношение на технологичните критерии, на важността на материалните аспекти, които (заедно с параметрите на производителност) образуват антропологичните трансформации на работната сила. Настоявам на този момент. Кооперативният елемент става централен и водещ към една възможна хегемония, поради съвкупността от езици и алгоритми, технологични функции и know-how, които образуват действителния пролетариат. Това твърдение произтича от факта, че самата структура на капиталистическата експлоатация вече се е модифицирала. Всъщност капиталът продължава да експлоатира, но по парадоксално ограничен начин що се отнася до възможността му да извлича работа от обществото. Когато осъзнаем тази нова детерминация, си даваме сметка, че постоянният капитал (т.е. частта от капитала, използвана директно при производството на принадената стойност) се отнася основно до излишъка, който е детерминиран от кооперацията. Подобна кооперация е нещо неизмеримо, както пише Маркс, тя не се състои от сумата на допълнителната работа на двама или повече работници, а от допълнителното произведено количество, което произтича от факта, че те работят заедно (всъщност допълнителното количество стои отвъд самата сума). Ако приемем предимството на извлечения капитал пред това, което се експлоатира (включвайки го по естествен начин в капитала), може да се достигне до доста интересни заключения. Тук ще подчертая едно. Преходът от фордизма към постфордизма преди беше описван чрез прилагането на “автоматизация” във фабриката и чрез управление на “информатизацията” на обществото. Последното има голямо значение при процеса, който води към цялостно (реално) подчинение [sussunzione] на обществото от капитала. Информатизацията интерпретира и води тази тенденция, защото е по-важна от автоматизацията, която по време на прехода успява частично и временно да характеризира новата социална форма. Както МУП изяснява, а опитът потвърждава, днес ние се намираме отвъд този момент. Производственото общество е не само глобално информатизирано, а самият социален информатизиран свят е преорганизиран и  автоматизиран в съответствие с новите критерии при разпределянето на работата (при управлението на пазара на труда) и с новите йерархични параметри при управлението на социума. Когато производството бива обществено разпространено чрез интелектуалния труд и социалното познание, информатизацията остава несъмнено най-стойностната форма на постоянен капитал. Тогава автоматизацията (да наречем така технологичната структура на производственото пряко управление, което се намесва не само във вътрешността на фабриката, а и в социалната дейност на производителите) става спойката на капиталистическата организация, която привлича към себе си информатиката (превръщайки я в свое пособие) и информатизираното общество, опитвайки се да го направи механизирана протеза на управлението на производството. Информационните технологии са подчинени на автоматизацията. Управлението на капиталистическите алгоритми е белязано от трансформацията на управлението от производство. Намираме се във висшето ниво на реалното подчинение. Оттук произтича и огромното значение на логистиката, която след като вече е автоматизирана, започва да конфигурира всяко териториално измерение на капиталистическото управление и установява вътрешните граници и йерархията на глобалното пространство. По същия начин алгоритмичните машинации централизират и управляват комплексната система от познание, наречена General Intellect чрез степени на абстракция и клонове на познание, чрез вариации от честота и функции. Ако извлеченият капитализъм обстойно  разшири своята способност да използва всяка социална инфраструктура и се прилага “интензивно” към всяка степен на абстрахиране на машината за производство, т.е. към всяко ниво на организация на начина за глобално финансово производство, ще стане необходимо да се върнем към дебата за придобиването на постоянен капитал в това теоретично и практическо пространство. Устройството на борбата е съизмерено с това пространство. Постоянният капитал може да бъде потенциално присвоен от пролетариата. Тази сила трябва да се освободи.

Последната тема, която е пропусната в МУП, но е изцяло кохерентна с развиваната тук теория, е тази за валутата на обществото. Разбира се, на авторите на МУП не е убягнало, че парите (доколкото са абстрактен апарат) са приели днес единствената функция на висш измерителен уред на стойността, извлечена от обществото чрез реалното подчинениена настоящето общество от капитала. Същата схема, която описва  извличането/експлоатирането на социалната работа, ни кара да признаем парите като средства за измерване, планиране и ситуиране в йерархията. Подобна монетарна абстракция, доколкото е резултат от превръщането на финансовия капитал в хегемония,  загатва за потенциала на формите на устойчивост и разруха на много високо ниво. Комунистическата програма за посткапиталистическо бъдеще е изработена на този терен, не само предлагайки пролетарското придобиване на богатството, но и създавайки способности на хегемонията. Следвателно тя работи за благото, което стои в основата на най-високата екстракция-абстракция на стойността на работата и на нейното универсално олицеторение чрез парите. Днес това означава “валута на общността” – няма нищо утопично, а по-скоро е парадигматична и програмна насока за това как да се очертае наново атаката на нивото на работата, наложена от капитала, на йерархията между работа и допълнителна работа (наложена от прекия собственик) и на общото социално разпределение на дохода, наложен от капиталистическата държава. Върху тази перспектива трябва да се работи още много.

Въпреки че има още толкова много неща, за които да говорим, нека завършим с въпроса: Какво означава да се извърви до край капитализмът и капиталът да победи в този процес? Само един пример – означава да се поднови лозунгът “Отказ от работа”. Борбата срещу алгоритмичната автоматизация трябва позитивно да улови увеличаването на производителността, която е детерминирана от нея, и следователно да наложи драстични намаления на работното време, контролирано от машините.  Същевременно трябва да има последователно и съществено увеличение на заплатите. От една страна, времето за служба на работа трябва да бъде регулирано по еднакъв начин за всички (в посткапиталистическата епоха това означава целите на борбата веднага да се формулират в тази насока). От друга страна, основният доход ще трябва да се установи така, че всяка работна фигура да участва равноправно в изграждането на колективното благо. По този начин всеки ще може свободно и по-добре да увеличи радостта си да живее (да си припомним как Маркс цени Фурие). Това е изискано от  борбата. Тук би трябвало да започне друга тема – за човешкото производство, за агонистичната употреба на страстите и на историческата диалектика, която то започва срещу суверенното и капиталистическо управление.

Тони Негри, 7 февруари 2014

* Текстът е публикуван за пръв път в сайта EuroNomade, 7 февруари 2014 г., http://www.euronomade.info/?p=1684 [бел. ред.]

** Shibboleths [англ.] – идея, която е широко разпространена, но е считана за старомодна или за невярна; лозунг. [бел. прев.]

Comments

comments