Skip to main content

Обезинституционализация

Фото-есе към бр. 4 „Реконструкции“

Автори: Маргарита Габровска, Станислав Додов, Дамян Хаджииванов

Снимка: Дамян Хаджииванов, Light Captured
Снимка: Дамян Хаджииванов, Light Captured

“Истината е, че не знам за какво ме вкараха там. То е едно… Абе, хубаво местенце беше за деца да отраснат, ама в семейство. Да си имате дворче, къщичка, нали…

Истината е, че не всички бяха криминално проявени, защото, за да отидеш там, трябва да имаш криминално деяние… А имаше много малка част, другите бяха по-скоро от бедни семейства.

Ама имаше и хубави моменти – ходих до Франция от там, бяха спечелили някакъв проект. Нещата са… Не са само черно, определено не са само черни.

След това съм бил в ДОВДЛРГ… И след това прекарах в т.нар. Защитено жилище, там прекарах две години.“

„Като ученичка работих като промоутър в един магазин близо до един дом и всеки път си мислех „Ле-ле, колко е яко да работиш там!“ И когато майка ми видя обява в джобс-а за там, но за без пари, доброволно, вика „Кой пък ще се хване?“ Пък аз си казах „Ей, страхотно!“ И когато се обадих и взех адреса, ми беше много странно, че се озовах на същото място – онова до магазина.

За да отида до дома, минавах през две детски градини – там все се чуваха смях, плач… Абе, глъчка, вижда се, че има деца. А в институцията беше винаги тихо – все едно отиваш в старчески дом. Няма смях, плач, нищо. Само застиналост.

„Детето е с повишена температура, растат му зъби, поставено е в изолатор, защото не се знае дали това е причината. Никой не трябва да общува с него, забранени са и свижданията с майка му.“

служител в Дом за медико-социални грижи за деца

„Тогава нямаше Закон за закрила на детето, ние самите сме се балтавили как да преведем „приемна грижа“. Нямаше абсолютно никакво разбиране за това, което десет години по-късно като че ли сред едни хора го има формално като споделено разбиране, сред една тясна професионална общност.

Въпросът е, доколко тази тясна професионална общност […] са успели да го преведат към една по-широка такава, защото това, според мен, категорично го няма.  […]

Аз самата действително се гордея с опита си в тези проекти […], където още преди Могилино се закри първият дом за деца от 3 до 7 години. И смея да кажа, че, нали… Не качествено, щото и „качествено“ е много субективно, но по правилния начин, т.е. не едни деца да бъдат преместени.

За голяма част от хората тази промяна дойде и пак предизвика страшно много съпротиви, страшно много усилия да се случва, и… Фокусираха се само върху сградите и тази реконструкция, която обаче е само на фасадно ниво.“

Снимка: Дамян Хаджииванов, Light Captured
Снимка: Дамян Хаджииванов, Light Captured

„Не, отиваш там и просто продължаваш, никой нищо не ти обясняваше. Но само там ме питаха дали искам (в Защитено жилище, бел. авт.).

Избрах по-доброто, във всички случаи. Даваха ти правото да избираш – това, което в дома го нямаше. Ако можеше да избираш, е между три неща. Пък сега вече сме демокрация, можеш да избираш от десет.“

„Социалните работници се радваха на деинституционализацията, защото после имаха работа с приемните семейства, докато педагозите и детегледачките искаха да си задържат дома и реда.

На мен ми беше приятно, че взимаха децата. Аз всъщност не исках да ги пусна, но знаех, че трябва.

Много е странно, чак извратено – това, че по някакъв начин исках да останат там.“

„Мислихме какво да правим, ако не ни достигнат деца в ЦНСТ и се сетихме за една циганка от махалата. Тя има шест деца и всичките имат някакви увреждания. Жената си ги гледа, но преценката за това винаги може да се промени. Това е резервният ни вариант.

Дано не се наложи, защото това не е нашето разбиране за деинституционализация.“

“зам. кмет на община, в която се изгражда Център за настаняване от семеен тип (ЦНСТ)”

„На теоретично ниво всички влагаме едно и също, т.е. наистина да се промени, да има преход от отглеждането в институции, към някакъв друг тип отношение и грижа. България не е изключение – Румъния, Словакия… Това, което сме наследили – навсякъде ги има тия малки групови домове, институции, които са си институции, но не се наричат такива… Ако щеш, от Румъния има много обратна връзка, хвалят се политически, например, че са сложили мораториум върху настаняването на деца до 3 години да не се настаняват в домове. Което е супер – и при нас е написано във Визията.

Но много хора, които работят в практиката, казват „Да, ама децата отиват в болници.“ Те не се водят институционализирани, ама са в болница супер дълго време.“

Снимка: Дамян Хаджииванов, Light Captured
Старата и новата табела на бившия Дом за медико-социални грижи „Св. Параскева“, превърнал се в последствие в Комплекс за социални и здравни услуги за деца от 0 до 3 години и техните семейства „Св. Параскева“. Проектът за новите услуги просъществува по-малко от една календарна година. Снимка: Дамян Хаджииванов, Light Captured

„След като изведоха децата в ЦНСТ, съкратиха голяма част от персонала, защото намалиха капацитета. Съкратиха ми социалния работник и психолога, сега няма кой да работи с децата в ДДЛРГ. Само осигуряваме присъствие на възпитател, но едва вързваме графика. Децата са натъпкани в няколко стаи, защото останалите стаи ги взеха за изграждане на ЦНСТ.“

“директор на Дом за деца, лишени от родителска грижа (ДДЛРГ) 7-18. В сградата на ДДЛРГ са разкрити и работят три ЦНСТ, Преходно жилище (ПЖ) и два Центъра за обществена подкрепа (ЦОП). Общият брой на децата, които ползват услугите в сградата е по-малък, поради заповед за спиране на настаняванията в ДДЛРГ. Общият брой на персонала в ДДЛРГ и в новите услуги е почти двойно по-голям. Всяка нова услуга има директор и персонал, във всяка нова услуга има социален работник. Специалистите от ДДЛРГ са преместени в ЦНСТ и ПЖ, но работят само с децата, настанени при тях (от ДДЛРГ). В ЦНСТ има много свободни места, но ако се преместят последните деца, ще се наложи да се закрие Дома.”

„Домовете започнаха да се отварят, като започна деинтитуционализацията. Имаше раздвижване, идваха родители, идваха доброволци…

Преди това беше много трудно човек да стигне до децата. Сякаш се премахна излишно стерилната среда. Беше много трудно едно дете от институция да се срещне дори със собствения си социален работник. Спираха ни директорите на институциите. А сега е по-отворено.

[…]
Имаше време, в което си мислех, че организациите, които се занимават с процеса са перфектни… Приемната грижа например.“

„Още там като бях (в Социално-педагогически интернат, СПИ, бел. авт.), още там се говореше, че домовете се затварят… Да, персоналът го обсъждаше, щото има малко деца. На тях това им беше притеснението, нали, че нямат бройки. На него не му е притеснението, да се зарадва, че, ей, ще се затварят тия домове и че децата в тия институции намаляват – той се бореше за бройката, по дяволите… За да не го затворят. Но тогава се заговори, и имаше един случай с едни деца в село Могилино, и оттам тръгна цялата работа, оттам тръгна вълната да се затварят тия домове. Иначе преди това всеки си мълчеше, траеше си, и си кютаха по социалистическата система.“

„За мен сега като че ли даже е по-лошо, защото всъщност начинът, по който се случват нещата, противоречи на това, което би следвало да се случва, и дава всъщност хляб за опонентите. Т.е. по редица всъщност структурни и не толкова… фактори като бързане, ако щеш, нали, това да се отметне случването през държава, когато гони някакви проекти и неща, без да я интересува всъщност какво стои на индивидуално ниво и как там се случва – това клише за качеството.

Ама то не е само качество, то е индивидуализация към детето, към човека. И към човека, който го работи.“

Снимка: Дамян Хаджииванов, Light Captured
Снимка: Дамян Хаджииванов, Light Captured

„Марширувал съм, висял съм четири часа прав на слънце. За нищо, на възпитателят му беше кеф. Карали са ни да маршируваме и да пеем “Високи сини планини”. Гадна работа.“

„“По пътя“, ама това пак е общо… Някъде сме по пътя, ама още не знаем накъде. Това е като лафът с котарака и Алиса. Иначе на мен ми е – ако трябва аз да кажа, през ролята ми – е някакви хартии и говорене…“
„Лопата за сняг, чифт гумени ботушки, обърнати към вратата.“ Когато моето дете – само едно дете съм наричала „моето“ – си тръгваше от дома. Приемната майка го взе на ръце, тръгна към изхода и то се обърна и каза, че никога повече няма да се върне. Каза го за себе си, в трето лице. Беше странно, защото всъщност той почти не говореше.“
Снимка: Дамян Хаджииванов, Light Captured
Детската площадка в двора между ДДЛРГ „П. Р. Славейков“ и Първо помощно училище е с неизяснена собственост и общината не полага никакви грижи за детското пространство. Снимка: Дамян Хаджииванов, Light Captured

„По едно време претупваха нещата, разбираш ли, искаха да се отърват от тия деца и търсеха фондации, дето да ги приемат. За да се покажат, за да имат добро лице спрямо обществото. Нагласена работа. Да се направят на загрижени.

И след това, за да добият някакво човешко лице, почнаха да излизат по интервюта и да казват “Колко сме загрижени, аджеба, ние за тия деца.” Изведнъж много такива институции се навъдиха, българинът изведнъж стана много широко скроен – всеки искаше да вземе такова дете, но това е сложната работа…“

„Изстрел в тъмното. Понеже, да, обучават ни, но ние реално го правим за пръв път, затова е като изстрел в тъмното, опипване в тъмното.“

„Да, това е микрониво […], това, което наричаме „малки добри практики“, които не се свързват. И всъщност, които, според мен, амбицията да покажем, че можем и че искаме, например с т.нар. Визия за деинституционализация, която се прие през 2010 г., когато липсваше това ясно „Искаме го, ама можем ли?“ Ние тогава се опитахме да кажем, че тоя капацитет го нямаме всъщност. И би било грешка да се стартира абсолютно в национален мащаб, т.е. добрите практики – те още дори не са свързани в някакви… Първо да се види колко са устойчиви изобщо, второ, как да бъдат репликирани, щото тука има различни теории […]“

„Дневният център е за стари хора, които не са зависими от чужда помощ. В центъра гледат телевизия заедно, а не всеки пред телевизора вкъщи е сам. Имахме проблем с потребителите, които не искаха да идват в Дневния център. Бусът минава преди козарчето и няма кой да изведе животните. Решихме проблема – говорихме с козарчето.“

“Нова услуга след проект по Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“, за която се осигурява финансиране чрез намаляване капацитета на домовете за деца – представяне на резултатите от проекта.”

Снимка: Дамян Хаджииванов, Light Captured
Снимка: Дамян Хаджииванов, Light Captured
Снимка: Дамян Хаджииванов, Light Captured
Основната сграда (горе) и столовата на ДДЛРГ „П. Р. Славейков“ (долу) в гр. София. В далечната част на голямата сграда се помещава и Център за обществена подкрепа, управляван от неправителствена организация. Снимка: Дамян Хаджииванов, Light Captured

„Визията е супер яка като документ. Тя стъпи на визията на НПО. И всъщност ти даде нещо мечтано, желано – нали, съгласие, което е супер. Но след това Визията вече всъщност трябваше да има конкретен план за действие, и тук беше проблемът. И тогава всъщност…

Ако във визията имаше съгласие и по-голямо обединение на съмишленици и случване, след това планът, той се написа малко или повече пак от институциите. НПО-тата си мрънкахме, казваме някакви неща, на които те ни казваха „Това е политическо решение.““

„Правихме им кутии със спомени, когато излизаха от институцията и отиваха в приемна грижа. Преди единствения начин да излезеш от институцията беше да бъдеш друг – да станеш Мартин, да престанеш да бъдеш Марко.

С напредването на деинституционализацията напредна приемната грижа, понеже стана ясно, че не могат всички да ги осиновят, няма толкова осиновители.“

„Майката на едно от децата в дома идва да го търси, но ние й казахме, че детето го няма, скрихме го. Тя не се е интересувала от него до този момент и тъкмо бяхме го вписали в регистъра за осиновяване. Защо да го вижда, само ще провали бъдещето му, така ще има шанс да бъде осиновено.“

“Разговор с експерт „Закрила на детето“ в Регионална Дирекция за социално подпомагане.”

„Все пак там си имаха лично отношение в СПИ-то. То зависи от “качеството на човешкия материал”, както казваше един… Сега тука не знам какъв им е критерият за подбор на персонала. Ходил съм на различни места, познавам различни хора, и хората са странни.

Докато оня там си знаеше задълженията перфектно – от него се иска той да опази децата, да ги опази живи и здрави. Елементарно, но – да са здрави, да са там. Малко като пъдар.

Винаги има две страни на монетата, но имаше и лично отношение. Към всичките – наказват те днеска, но утре пък наказват и другия. С еднакъв аршин мереха. А сега, аз ги гледам – трябва да си по-усмихнат, трябва да си благ, за да те вземат в такова жилище.

Много малко хора работят с проблемни деца. Те гледат да работят с благите, с тея, дето са смирените… А останалите, дето действително имат проблем, тях ги оставят да им мине времето и да си продължат пътеката.“

Баня в ДДЛРГ в Северозападна България. Снимка: Изабела Христова
Баня в ДДЛРГ в Северозападна България. Снимка: Изабела Христова

„Там (на Запад, бел. авт.) подходът е тези хора да бъдат независими. Не просто „включени“, „изключени“, нали, разни клишета – „не-за-ви-си-ми“. […]

Не просто да бъдеш в семейство – то трябва да ти помогне това семейство…“

„Това момче е наказано, защото без разрешение от персонала е ходило до центъра на града.“

““Момчето“ е на на 22 години, дееспособно, придвижва се с инвалидна количка, живее в Защитено жилище за младежи с физически увреждания.”

„Правилата в дома са различни – най-силният печели. Това ясно се вижда по време на хранене – нищо не е твое, докато не ти е в устата. Гледала съм така двама братя се бият за бонбон, и докато единият не си го натика в гърлото, другият не се отказа от опитите да му го вземе.

На един рожден ден ги научих тайно от възпитателите, че могат да си крият неща в джобовете – бяха много щастливи. Бяха толкова щастливи, че имат власт над това кога да ядат. Понеже всички вещи са им общи, всъщност не могат да им се наслаждават.

На един рожден ден на едно момченце му бях подарила топка, но той не игра с нея, защото през цялото време беше зает да я крие и пази от другите. Играчката нямаше смисъл, той се „кукна“ отгоре й като кокошка и това беше.“

„Аз това, което разбрах, е, че то зависи от типа организация. Има значение дали са християни, силно вярващи… Щото има такива много, и те те насочват по техния си път. Примерно, заставят те да ходиш на църква. Просто наблюдения. Те по някакъв начин също те карат да им се чувстваш задължен, да не забравяш, че те са ти подали ръка.

Не е безкористно. Цялата работа е, че… Поне в пансионите, там няма чувства, няма нищо, всичко е – каквото дала държавата, това е. Докато тука малко или много… Накрая остава една горчилка.“

Учителската стая в Първо помощно училище в гр. София преди ремонтирането му. Снимката е предоставена от директорката Латинка Ковачева
Учителската стая в Първо помощно училище в гр. София преди ремонтирането му. Снимката е предоставена от директорката Латинка Ковачева

„Има списък с референтно отговорен възрастен на дете, но възпитателите не помнят кой за кого отговаря.“

“директор на Дом за деца с умствена изостаналност”

„Веднъж като ми супервизираха случай беше много интересна ситуация – моят поглед е като на доброволец, и соц. работници бяха адски учудени – някакви неща се случват пред тях, но те не ги виждат и казаха „Ле-ле, колко сме се институционализирали!“
В един дом във Враца например не забелязваха, че децата имат рани около устата, болезнени възпаления. А тези деца идваха и ми целуваха краищата на косата…“Косата на мама е нежна и мека.“

„Загубени в превода, горките. […] Те не са всички жертви на системата… Да, те са жертви на системата като такава, но в един момент това, което мен като цяло за хората в България не ми харесва е, че ние сме много добри в мрънкането и в обвиняването на някой друг. Леви, десни, сини, черни, бели, роми и т.н. за проблемите, които ни се случват, а не поемаме отговорност за собствения си живот. И това нещо го виждам и през тези хора. Т.е. те все обвиняват някого за нещо, което им се е случило… Някакви хора на терен се губят в превода от това какво им се казва нагоре, какво им се случва, и се опитват да се ориентират – абсолютно загубени в превода.“

„На никого не му пукаше.

Ние трябваше да получаваме стипендии, не сме ги получавали с години. И като отидеш да си ги искаш, и тая те гледа, все едно си виновен, все едно й бъркаш в паницата.

[…]

Ние там (в СПИ, бел. авт.) сме учили здраво, между другото. Няма такова нещо “Боли ме главата, днеска няма да дойда”. Ставаш в шест и половина и почваш да набиваш нАуката, както вика дядо.“

Снимка: Дамян Хаджииванов, Light Captured
Снимка: Дамян Хаджииванов, Light Captured
Сградата на Първо помощно училище е строена за целите на дом за сираци в края на 19-ти век. Снимка: Дамян Хаджииванов, Light Captured
Сградата на Първо помощно училище е строена за целите на дом за сираци в края на 19-ти век. Снимка: Дамян Хаджииванов, Light Captured

„За мен е реинституционализация, аз това се замислих. Аз не я виждам тая деинституционализация да се случва – ние продължаваме да мислим в институционален план.

И това е на много нива в обществото ни. Ние просто така сме устроени, виж образованието…“

„Казваха ни, че ще има приемно семейство за всяко дете от институцията. Изобщо не се говореше за възможността да се подкрепи биологичното семейство. Сякаш ресурса беше хвърлен в приемна грижа.

Да се извежда, а не да се връща.“

„Хубаво, четири години си в Студентски град – същото, все едно си в пансиона. Стаи, много стаи, много народ, някакъв контролно-пропускателен пункт, домакинката… Сещаш ли се, като майката на всички, възпитателя. Същото, системата им е същата. Но там добре си поживях, щото познавам системата.

[…]

Но никой не ти казва, че след като завършиш като студент, и всичката тая приемна грижа и всичко, дето са ни залъгвали – това е залъгване през годините… Истината е, че след това те пак те оставят, като след пансиона.

Аз завърших университета и изведнъж – нямам нито пари за квартира… Нали, ти си инвестирал в учене, а нямаш нищо, оказваш се гол като пушка. Същото е!“

„Искам да съобщя за едно нарушение на социалните работници. Съседката ми стана приемна майка, настаниха ѝ едно дете, мина една година, детето тъкмо свикна и социалните го върнаха на родителите му.“

“сигнал от бдителен гражданин”

„Това са вратите в център за настаняване на хора без дом. През някои от тях може да се мине без да се отварят. Обикновено в тази институция се настаняват сираци, които вече са пълнолетни, но няма къде да отидат, младежи, които излизат от поправителни училища тип интернати, но също така – бивши затворници и прибрани с полиция скитници от улиците.“ Текст и снимка: Изабела Христова
„Това са вратите в център за настаняване на хора без дом. През някои от тях може да се мине без да се отварят. Обикновено в тази институция се настаняват сираци, които вече са пълнолетни, но няма къде да отидат, младежи, които излизат от поправителни училища тип интернати, но също така – бивши затворници и прибрани с полиция скитници от улиците.“ Текст и снимка: Изабела Христова

 

„От общината искат да напълним ЦНСТ. Говорим с родители на деца с увреждания, които си ги гледат вкъщи, предлагаме им да им уредим настаняване на детето, само докато приключи проекта.“

“директор на ЦНСТ”

„Има нещо като усещане, но не мога да го дефинирам. Нещата вървят в хода, в който трябва да бъдат.

Моето наблюдение е, че децата са дискриминирани и преди, и след деинституционализацията. Процесът е травмиращ.

Изчезнаха играчките, които бяха облика на заведението, но не бяха за игра. Във всяка една институция има играчки зад витрина или нависоко, с които никой не играе, те са един вид облика на заведението, но като питаш децата, никой не е играл никога с тях. Сега те изчезнаха. Сега всичко е достъпно, съобразяват се със съвременните тенденции – мечето е на нивото на очите.

Но пък грижата от детегледачките е същата. Тия усти не ги хранят по различен начин, не ги обличат по различен начин, не ги мият по различен начин… В онзи дом знаеш ли как им миеха лицата – хващат ги отзад за косата и им въртят глави пред струята.“

„Истината е, че в началото имаше мисия. Правиш нещо ново, уникално, нещо, което променя… За мен отпадна това, че е мисия, че е важно да го правиш със сърце и желание. За мен лично се превърна… Аз го сведох до нещо, което не искам вече да правя. Истината е, че аз дори самата искам да избягам и да си почина вече от него. Виждам, че не мога да го променя, виждам, че не ми харесва нещото, което се случва. […] Чувствам, че само говорим. Нещо, което едни хора ти казват, че трябва да се случи – така бих го нарекла.“

„Тия от СПИ-то всички са по панделите. Не всички де, някои успяха да се измъкнат, други лежаха по-скоро по малко.

“К’во, лежах четири години, две години после малко навънка, после пак отидох полежах”, и ей така.

Именно заради това, че не се погрижиха за тях.



Представените на предните страници цитати са резултат от проведени три интервюта с хора, които през различни роли и позиции са имали или продължават да имат пряко отношение към процесите на т.нар. деинституционализация в грижите за деца в България. Четвъртият източник представлява “колекция” от събирани от експерт в областта “бисери на деинституционализацията”, датиращи от 2011 г. насам (без да сме ползвали и една четвърт от събраното). Опитахме се, нарочно без да назоваваме имена, организации или пък роли, да създадем един пъзел от мисли, послания и преживявания, който читателят да нареди по свой начин – да конструира за себе си (може би за пръв път) разбиране за това какво означава този сложен и отколешен процес.

Какво можем да кажем ние – защо избрахме тази тема и какво ни направи впечатление, разработвайки този материал?

Къде заради това, че сме били “в периферията” на процеса по деинституционализация (в различни организации), къде заради краткото ни професионално пребиваване “вътре”, ние разбираме езика, който се използва в неговото протичане на експертно и специализирано ниво, без обаче да ни се е налагало да използваме активно този език. Критическата дистанция, от която можем да се ползваме по този начин, ни изправя пред едно озадачаващо положение.

Ако опитаме да изолираме думата “деинституционализация” от всякакъв възможен контекст и все пак пробваме да я разберем, тя трябва да означава буквално “обезинституционализация” – “заличаване”, “премахване” на институционалното от нещо, което иначе е институционално. Когато експертите и практикуващите в областта кажат “институция”, забелязали сме, те имат предвид конкретни места, пространства, сгради, в които протичат конкретни процеси от грижата за деца в различни уязвими ситуации. Пример за подобно говорене са изрази като “извеждане от институция” и “затваряне на институция”, които поставят акцента именно върху мястото и неговата нежеланост. “Институция” в тези случаи има негативна конотация – голяма сграда със стари и нежелани отношения вътре в нея. Същевременно експертите настояват, че търсената промяна е системна и културна, че са необходими нови форми на грижа, а дори и ново разбиране за детето, за семейството, за техните нужди и за правилните начини за отговор на тези нужди. И отново в същото време – и това се вижда ясно от представените цитати – през последните години битува разочарование от това, че, както едната интервюирана казва, “Фокусираха се само върху сградите и тази реконструкция, която обаче е само на фасадно ниво.“

Ако езикът е отражение на въобразимото, то тогава кое институционално деинституционализираме? Институционалното като сграда, институционалното като дадено формално въплъщение на някаква част от публичния живот (държавно) или институционалното като определена стабилна и важна система от обществени отношения и механизми? В интервютата, които проведохме, със сигурност не открихме еднозначен отговор, и продължаваме да разсъждаваме.

Ако деинституционализираме сградите, то тогава деинституционализацията се случва без всякакви уговорки. На това ниво успехите са видими. Но на това ниво, разбираемо, промяната се усеща като повърхностна и “фасадна”. И дебатът се опитва да проникне по-дълбоко.

Ако деинституционализираме формалните системи на публичното устройство, то на това ниво нещата стават по-сложни. Докато в експертните и специализирани кръгове с “институция” често се назовава сградата и отношенията от стар тип, на тяхно място, когато бъдат затворени, се разкриват “услуги” от нов тип. И в налагащия се език новите услуги се ползват от клиенти (предимно за нерезидентните услуги) и потребители (предимно за резидентните). Но институцията е нещо обществено значимо, правено от и за обществото, а услугата е нещо, което се договоря между отделни субекти с конкретни интереси. Факт е, че договорното начало е вече гарантирана част от социалните системи в страната. Било заради проект на общината или на някоя неправителствена организация, било заради резултатите от даден конкурс – разкриването на всяка една социална, медико-социална или свързана с правосъдието услуга от нов тип зависи от предхождащи я договаряния на много нива. Вече не говорим за осигуряването на грижа като дължимо поведение, посвещаване, свързано с наличие на постоянно безпокойство за добруването на другия, а говорим за скрепена с договор услуга (буквално, т.к. “клиентите” попълват “Договор за предоставяне на социални услуги”, съдържащ права и задължения на двете договарящи се страни) за извършване на определен обем работа за определен период от време. Докато грижата за другия е “сноп от практики и ценности” (1) и “приемане на другите с техните условия” (2), услугата е преди всичко “стопанска дейност” (по смисъла на Закон за дейностите по предоставяне на услуги) с фиксирана стойност, параметри и условия и от двете страни; докато грижата е всепоглъщаща и безусловна, услугата поставя различен, дисциплиниращ акцент върху взаимоотношенията.

На най-дълбокото ниво на институционалност в това поле – грижите, полагани от обществото за деца, които иначе не могат да получават грижи от родителите си – въпросът за това какво деинституционализираме е още по-усложнен: институцията на семейството, институцията на детето или институцията на самата грижа? Интуитивният отговор може би сочи към последното. Задълбоченият отговор ще продължим да търсим.

Засега трябва да се задоволим с будещата безпокойство констатация, че “институция” все по-устойчиво се отъждествява с нещо лошо и нежелано. И с това, че нови институции все пак възникват, но е непрепоръчително да бъдат мислени като такива…

 

1) Held, V. The Ethics of Care. New York, NY: Oxford University Press, 2006, p. 36-40

2) Noddings, N. Caring: A Relational Approach to Ethics and Moral Education. 2013: University of California Press, p. 32

 

Comments

comments